Приказка за щастието 4 или любовта побеждава! Истинската любов!

      Приказката, която днес ще ви разкажем с Крем е различна, нестандартна и това, което няма да видите и прочетете на пръв поглед в нея е болката, несигурността и  предшестваща тънка нишка надежда, че любов има, че тя живее … някъде там и че винаги имате шанса да я срещнете!

 

      В подготовката на тази приказка се обърнах към много мои обичани другарчета, които имат съдбата на Кремена, но те след кратко колебание отказаха да „застанат на светло“, защото както каза една от много обичаните ми дружки … „много болка ми костваше това щастие и сега ревниво го пазя от чужди очи“!

        Затова от все сърце благодаря на Креми, Стефан и техните прекрасни деца, че се съгласиха да бъдат част от поредната ни приказка, за да дадат надеждата на мнозината от вас, които се намират в началният ѝ абзац и се чувстват обезкуражени, объркани и обезверени!

            Прочетете я!

    Прочетете приказката и се усмихнете!

    Надеждата винаги я има! Любовта съществува! Истинската и голямата! 
 

 

           

          Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, възраст ваша и на децата .

       -Казвам се Кремена, на 42 съм. Занимавам се с фотография, блогове и други разнообразни занимания 🙂 Половинката ми се казва Стефан, на 36, работи в IT сферата. Децата у дома са три – Александър и Виктория на 15 и Константин на 5 и половина.

          Когато останахте в един момент сами с децата си имахте ли надежда, мечтаехте ли за нов човек до себе си или по-скоро се опитвахте да търсите баланса и да избягвате дори идеята за ново съжителство?

        -Близнаците бяха почти на две, когато открих, че връзката ми няма никакво бъдеще. Година по-късно срещнах настоящата си половинка, а още една година след това заживяхме заедно. Не съм мислила за ново съжителство, докато бях сама, всичко стана някак внезапно и изненадващо. Бях концентрирана в грижите покрай децата и нямах време, а и желание да се сближавам отново. Бях натрупала доста разочарования и огорчения, така че въобще не бях на вълна нова връзка.

         Как се появи новият човек до вас? Той ли ви намери, вие ли го намерихте, търсихте ли го, приятели ли ви свързаха?

       -Запознахме се онлайн, с месеци си чатехме съвсем приятелски, свързваха ни общи интереси и нищо повече, нямаше дори намек за флирт. Докато една вечер не се видяхме наживо в едно заведение…и всичко се промени …

 

       Как стигнахте до идеята да заживеете заедно и най-вече притеснявахте ли се дали той би могъл да е истински родител за децата ви?

              -Идеята да заживеем заедно дойде от него, аз не смеех да го въвличам в подобно приключение. Имах притеснения, разбира се, но децата го харесваха достатъчно, за да повярвам, че имаме шанс и с времето опровергахме дори и скептиците, които в началото се опитваха да го откажат от нас, точно защото не е биологичен баща на децата. Но истината е, че той е техният татко, без значение какво пише в актовете за раждане.

             Кога за пръв път усетихте сигурността и спокойствието, че децата ви ще бъдат обичани, независимо от факта, че не са негови родни деца?

     -Честно казано не мога да дам конкретен пример … много дребни моментчета са. Когато за първи път чух да му казват татко, когато оперираха очите на Вика, а той плака в коридора, докато чакахме лекарите, когато ги носеше на ръце полузаспали на прибиране от поредната разходка. Всеки път, когато казваше на някой, че е късметлия, че ни има.

21100896_10214454727906091_364799173_n

         Кога се появи мисълта за ваше дете?

        -Около 5 години след като се запознахме решихме да търсим по-голямо и собствено жилище. Децата тръгваха на училище, искахме да имат по-добри условия и удобства. И някак между другото се прокрадна идеята, че е добре да имаме повече място, ако случайно се увеличим. Аз имам медицинска история, която ни спираше от мечти, но все пак се надявахме. Най-малкият член на семейството дойде на бял свят 7 години след запознанството ни и 3 след като започнахме да си говорим, че искаме още едно детенце.

        Лесно ли взехте това решение?

  -Решението беше лесно, чакането беше трудно, но резултата си заслужаваше 🙂

 

        Притеснявахте ли се как децата ще приемат новото братче/сестриче/?

    -Като всеки родител, се притеснявах как ще се отрази промяната на големите. Да не ревнуват, да не се чувстват пренебрегнати. За радост голямата разлика между тях ни помогна. Децата много се обичат, големите много помагат, никога не е имало разделение между тях от моят страна или от страна на баща им.

 

            Сега, в голямото си вече семейство чувствате ли се пълни и щастливи и смятате ли, че си струваше целият този път?
           Чувствате ли се благословени?
           Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

       -Винаги съм искала голямо семейство. Щастлива съм, да! Получих повече, отколкото съм се надявала. Вярвам, че рано или късно на добрите хора им се случват хубави неща. Само не трябва да спираш да вървиш напред и да живееш без да изневеряваш на принципите си.

          Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

       -Нищо от това, което съм преживяла до момента няма общо с мечтите ми на 17-18 години. Не знам дали бих взела същите решения, от позицията на годините знам, къде съм допуснала грешки, но пък резултатите в дългосрочен план са в моя полза, така че грешки ли са били наистина? Или просто изпитания по пътя към това, което съм търсила?

      Приказката оставам без финал, защото пожелавам на мнозина от вас да я дописват, допълват и доукрасяват!

 

 

 

 

Advertisements

Приказка за щастието 2 или деца, които сме носили в сърцата си!

16910603_10210523943827913_349706922_o

Днес искам да ви разкажа за едни много специални деца … за едни много специални родители … и за едно извънмерно щастие ….

Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, и най-вече децата.

Аз съм Радина. Основател съм на фондация „Искам бебе” – една кауза, на която посветих последните 10 години от живота си. Майка съм на две прекрасни деца. Дъщеря ми Йоанна е на 5 години и половина, а синът ми Симеон е на 1.

Здравейте, аз съм майката на Мария! Коя е Мария ли? Онази с коси черни като абанос и кожа бяла като сняг, която живя в сърцето ми 10 години.

Кога се появи мисълта за дете?

Година след като сключихме брак с Божидар, а това беше преди 20 години, през 96-та, решихме, че ще е прекрасно да си имаме детенце. През първите 4-5 години, до навършването ми на 30 години, преминахме през много изследвания, операции, емоционални сътресения. След това, вече почти на 33 годишна възраст, започнахме с опитите ин витро. Пътят ни към мечтаното дете ни отведе до идеята на „Искам бебе”. Страданието е обсебващо и болката е нечовешка – просто защото страдаш по нещо, което го няма и не знаеш дали ще го има. Но споделянето на тази болка с хора, които имат същия проблем като твоя, е като че ли подадена  навреме ръка при потъващ кораб. Хващахме се една друга, издърпвахме се от този бушуващ океан от емоции и сълзи и продължавахме.

Дълго я чаках, много се надявах. Сънувах я ту кротка и замислена, ту рошава и засмяна, тичаща след вятъра с широка усмивка! Първо се надявах природата да свърши своето, но се оказа, че планът е грешен. Оказа се, че тялото ми е на друго мнение. Много специалисти по репродуктивна медицина се кълняха в дипломите си, че бебето ще дойде скоро. Но, грешаха! Опитах всичко, което се предлага, инсеминации, инвитро, икси, имси…, без успех! Но палавницата от сънищата ми още живееше в сърцето ми.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – осиновяване?

Няма смисъл да заблуждавам който и да е. Ще бъда честна – решението за осиновяване взехме много трудно и много бавно. Докато правехме опитите ин витро все си казвахме – този път ще стане и продължавахме. Докато в един момент, аз вече бях на 38 години, след поредния опит ин витро, просто ребром си зададох въпроса „Искам ли да бъда майка?”. Ако отговорът ми е твърдо ДА, то пътят не е един. Животът ми наистина беше толкова наситен със съдържание, толкова щастие, благодарност, искрена обич и оптимизъм получавах от хората, с които се срещах, толкова уж невъзможни неща се случиха пред очите ми, че тази радост вече се пренесе и в мисълта за осиновяване на детенце. Да, нещо много странно се случи с емоциите ми. Всъщност, решението за осиновяване взех не в момент на депресия и страдание, а на неизпитвано досега чувство на радост. Оттогава така си „тествам” и много неща, за които ми предстои да взема решение. Ако изпитам точно това необяснимо чувство на радост от предстоящото решение, тогава казвам ДА! Ако съм тъжна и слаба, ако сърцето ми плаче и страда, просто се оставям на молитвата и не бързам с големите решения и тежките думи.

И така решението дойде само! Осиновяване! Всички приятели и роднини се изредиха с истории за малки неблагодарници, които зарязали осиновителите си и станали престъпници и наркомани, а на горката Пешева детето се оказало циганче …….!!!! И разбира се „ Първичната рана” – това е книга позната на всички осиновители. Страховито четиво, което също нямаше ефект. Не се отказах! Тогава разбрах, че решението е съвсем правилно. Не се страхувах от тези истории! В документите написах, че нямам никакви претенции и зачаках.

Изпитвахте ли страх, неудобство да коментирате с хората темата за деца, избягвахте ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

Никога не съм изпитвала страх или неудобство от каквито и да е теми, свързани с деца.  А камо ли да позволя на някого да ме нарани, засягайки темата за това, че се борим за дете.  Пътят към детето е житейски тест – накрая си или стожер, или се саморазрушаваш.  Детето не спасява отношенията в двойката, не запълва празнина. Ако самите ние не сме намерили смисъл на живота си, не може да очакваме, че детето ще ни го даде. Не е честно да натоварваме което и да е същество до нас с отговорността за постигане на собственото ни щастие.  Детето идва със своя си свят, то е до нас, за да сме взаимно споделени и хармонични.

Знам колко трудно идват на този свят желаните деца и за мен всяка форма на живот е скъпоценна. Уча се непрекъснато, че няма по-красиво нещо от това да даваш – живот, внимание, обич.

Какво си помислихте, когато ви се обадиха за пръв път, че вече има избрано за вас дете?

Първо дъхът ти спира. То е все едно да видиш на теста за бременност двете мечтани чертички. После е страх – как ще се справя? После започваш да се молиш – Господи, дано да е МОЕТО дете!  После… Детето се ражда от сърцето ти. Преживяването е като да вдишваш пролетта след тежка зима. Всичките ти сетива се обострят – започваш за чуваш, виждаш и усещаш всяка фибра на порастващото с теб същество.

Обратно на твърденията по форумите не чаках дълго, около 8 месеца. Още помня деня! Докато се прибирах от работа получих обаждане от непознат номер – Центъра за асистирана репродукция – одобрение за трети, последен опит финансиран от държавата. Но на мен щеше да ми е седми! Не успях да се зарадвам! Предстоеше пак кошмарът с надеждата и отчаянието, а за физическата болка никой не споменава, някак се забравя когато резултатът е положителен. Пътувах към къщи и плачех за себе си, прибрах се с идеята да си поплача кротко, но животът реши друго. Във входа на блока се търкаляше писмо. Вдигнах го, за да не се загуби, а то … за мен. Отворих го. И в него покана за информационна среща относно детето Мария! Бързо пресметнах по дата на раждане. Беше на 9 месеца. И се казваше Мария, като майка ми!

Когато видяхте за пръв път детето си, какво беше чувството, усещането, емоцията?

И при двете ни деца усещането може да се изрази само с една дума. Любов от пръв поглед! Непреодолимо желание да прегърнеш това мъничко създание, да го погледнеш и да видиш, че е абсолютно съвършено! Ако сте го изпитвали, ще ме разберете. От първия момент знаех, че Йоанна е моята дъщеря, а Симеон е моят син! Без колебание. Разумът може да започне да ти задава въпроси, но сърцето ти казва, че ако си задаваш много въпроси, няма да ти остане време да обичаш!

Знаех, че това е моето дете! Още на другия ден бях при социалните работници. Те ми предложиха среща с детето още същия ден!!! Детето е в София, невероятно!!! Отидох в Дома, И там се запознах с Дъщеря ми – дебело бебче с коси от абанос и кожа бяла като сняг, същото онова което сънувах 10 години!

С какво се сблъсква човек когато осинови дете?

С абсолютно същото, с което се сблъсква всеки родител. Детето влиза в дома ти и преобръща наопаки целия ти свят. И това е прекрасно!

Само след месец, малко преди Коледа беше в къщи! Най-прекрасната Коледа! Разбира се адаптацията не беше лесна. Бях потресена! Детето се смееше без да издава звук, когато плачеше притискаше лицето си към най-близкия предмет, за да приглуши плача. Когато заспиваше се прегръщаше сама. Ласките и целувките я плашеха до смърт. Е, научи се да се смее, да плаче силно, да ходи и говори, да се гушка, но и до днес, когато изпитва болка предпочита да е сама.

Какво е хубавото, кое е трудното?

Колкото е хубавото, толкова е и трудното. 

Ако можете да дадете съвет на хората, с какво могат да помогнат на осиновителите като отношение и с какво е по-добре да не пречат.

Осиновителят, както всеки родител, има нужда от адаптация, от време, от търпение. Ако някой има въпроси, предпочитам да ме пита директно, а не през трети човек. Имам чувството, че сякаш ние, като осиновители сме все по-подготвени да споделяме радостта си от осиновяването, но често хората отсреща имат реакции на безпокойство. Например оня ден, в спонтанен разговор, стана въпрос, че Йоанна е осиновена и дамата плахо ме попита – тя знае ли, че не си й майка? Отговорих й, че детето ми знае, че сме се намерили в една вълшебна къщичка, но че аз съм й майка. Другата реакция, с която често се срещам, е някаква нескрита тревожност у хората – не стига, че едно си взела, ами и две? Много си смела, как ще се оправяш? Толкова смела съм, колкото всяка друга жена с повече от едно дете. С кое как да се оправям? Хората с по две и повече деца как се оправят? Майчината любов не задава въпроси… Приема, обича, продължава, раздава. Аз съм просто майка, с тази разлика, че моята „бременност” продължи 15 години.

Помагат ли татковците, в какво и как ги включвате в домашните задължения?

Без тате нещата не са толкова цветни. Всичко, което ни се случва, минава едновременно през умовете и сърцата на двама ни. Просто въпросите, които си задаваме, и отговорите, които намираме са различни, но в същността си – си приличат толкова много. Истината е, че и двамата изпитвахме и продължаваме да усещаме притеснение, страх и безпокойство понякога, спречкваме се, даже кръстосваме шпаги по някои въпроси, но и за двамата ни е важно да сме на едно мнение пред децата. Мисля, че децата се чувстват вътрешно по-стабилни, ако усещат,  че мама и татко са един отбор.

Споделили ли сте с малкото човече, че е осиновено и смятате ли да го споделите с него?

Опитвам се във всяко едно отношение да бъда честна с децата си. Старая се да споделям с тях истината във всяко отношение и спрямо възрастта им. Йоанна знае историята си и я разказва спокойно, защото за нея най-важното е това, че мама и татко много я обичат. Напоследък я чувам да разказва на приятелите ни нещо като приказка, която започва с това: „Вие знаете ли, че мама е имала една голяма мечта? Нейната голяма мечта съм била аз. А после аз си имах мечта – да си имам брат…”

Сега, когато вече гушкате малките слънца смятате ли, че си струваше целият този път?

Бих се молила Бог да благослови дълготърпението ми и отново да ми прати Йоанна и Симеон! Точно такива, каквито са днес!

Сега Мария е на 6 години. Иска да стане вегетарианска балерина – ветеринар! Тази Коледа ме попита, защо за мен Дядо Коледа не е оставил подарък. Хмм, аз получих моя подарък преди 5 години, малко преди Рождество!

Чувствате ли се благословени?

Чувствам се благодарна! Благословена и благодарна.

Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

Да следват сърцето си!

Да не спират да мечтаят и да следват сърцето си!

Преди 5-6 години, когато се запознах с майката на Мария тя току що беше влязла в живота и  …. толкова светлина и топлина рядко бях усещала в излъчването на един човек …..
С Ради пък се знаем вече ….наистина не помня колко години и въпреки, че работехме за едни и същи  каузи все не ни оставаше време да седнем да пием кафе на спокойствие, тя в ролята си на ангел, който помага на хората да сбъдват мечтите си, а аз в ролята на подкрепящ и даващ надежда човек на една общност от жени, които първо раждат децата в мечтите си … чакат ги, сънуват ги …
Забързано си разменяхме по някой ред тук и там, участвахме в разни събития, опитвахме да помогнем за сбъдването на нечия мечта … няма да забравя обаче една наша среща преди около 2 години … Ради изненадващо за доста хора обяви, че напуска управлението на фондация „Искам Бебе“ – бях учудена, съкрушена и натъжена, защото за мен Ради беше икона … чудех се какъв подарък да и измисля – нещо лично за нея, нещо в което да има послание, нещо мило, топло като самата нея. Често в нещата, които рисувам вплитам послания и пожелавам на бъдещият им притежател нещо хубаво, нещо лично, особено, ако знам за някоя тяхна мечта.

 
Ради вече беше майка на слънцето – Йоанна, но знаех, че тя в мечтите си иска да е майка отново. Не знам откъде го знаех … но докато рисувах пожелах на Ради да прегърне едно сладко … синеоко бебе … Не знам защо синеоко, може би подсъзнателно го оприличавах на най-малкият си дълго чакан син … Бях забравила за подаръка и за пожеланието … докато преди няколко месеца Ради не обяви „раждането“ на Симо!

Толкова много радост вероятно съм изпитвала само при раждането на своите и на сестра ми деца ….

Много обичани да растат Йоанна, Симо и Мария ….

А вие не забравяйте, че любовта не се побира в граници, тя не се описва с думи и че всъщност най-важното за едно дете е да се роди в сърцето ти!

И една статия на родител, който също е намерил своето щастие  ….
Историята на едно осиновяване

И така … следвайте полета на мечтите си …

17121320_10210577634570148_636003517_o

*автор на снимките е Калина Арсова

Добре дошли

Здравей свят и здравейте приятели 🙂
Това ще бъде нашето местенце за приказки, коментари и много усмихнати мигове 🙂

Надявам се да научим много едни за други, да се забавляваме и да си бъдем полезни!