Лелка на 40?! Ми не, Благодаря!

Когато се опитам да накарам малкият ми син да направи нещо, което не иска или да му пробутам храна, която той гледа с подозрение получавам неизменният любезен, но бетонен отказ завършващ с фразата „Не, Благодаря!“
И с това се приключва всеки спор …
Замислих се, защо по дяволите губим детското в себе си и даваме ли си сметка колко много ни струва това – и буквално и преносно.

Когато децата обичат нещо/някого, те го показват на мига, когато не искат нещо са съвсем недвусмислени, когато им е интересно всички научават това, а още повече когато не им е …
Списъка е дълъг и вярвам всеки стопанисващ  малък пакостник може да продължи още, но всъщност за друго исках да си говорим днес.

И така един ден се събуждате на 40 … или на 45 или на 50 …
Поглеждате в огледалото ?!
Иииии?!
Там ви няма!
Буквално!

Вместо вас са инсталирали една лелка / респективно чичак … двойни брадички, шкембета, торбички под очите и тн.
Значи тук веднага правя уговорката, че говоря за хора, които нямат някакви здравословни проблеми, а просто се чувстват прекрасно на дивана с дистанционното, купа фъстъци и бира, а после се чудят откъде им идва кръвното, сърцето, диабета, ишиаса и тн …
Но дори и болестите подлежат на контрол и лечение, обаче липсата на настроение, на самочувствие, на целеустременост остават там някъде в плътните сенки на огледалото и ви се хилят нагло, докато безуспешно се опитвате да вдигнете ципа на най-широките си доскоро дънки или пък гледате с мъка редицата рокли, в които или не влизате или ако случайно се натъпчете сте като модел на „Хамбургски с чесън „ от едновремешния …

Непознатият отсреща ви наблюдава с интерес – следи вашият гърч и се опитва да вземе надмощие.
„Е, какво се тормозиш сега?!
Ми нормално е, не си на 20!
Еми х деца си родила, няма как да не ти се отрази!
То цял ден седим на тези столове …
Ама не може и да спре да яде човек пък съвсем …
То пък един живот живеем, ако не си угодим … „
И тн. сигурна съм че има още много.

Наскоро една такава нагла твар и на мен се опита да ми ги прилага номерцата си, гледайки ме предизвикателно … в огледалото.
И аз аха-аха да подвия опашка и да си кажа … „Еми какво сега, не съм на 20!“

Обаче точно в този момент се опитвах да придумам нещо малкия и той както винаги ми забоде право в лицето своето :
– „Не, Благодаря! Аз си решавам!“

Значи така  … той разбираш ли на 8 сам си решавал, а тук на мен някаква си лелка ще ми решава …
Ма ай … ****, налиии.

И така мили мои пиша ви, за да ви подсетя, че всъщност вие си решавате … дали да сте лелки/чичковци или да се борите 🙂

Сетих се за крилатия лаф на безподобния ми френд Алекс Грънчаров, известен също така и като А2, а вече и като други едни неща известен, ама за тях не знам дали е ок с ДжИдИпИАр-а, та няма да ви ги споделям, докато не взема писмено съгласие от него 🙂
Та крилатия му лаф е – „Вие, ако знаете аз какви плочки имам под този персийски  килим ….“

В последните няколко месеца няколко мои близки приятели страшно ме вдъхновиха с постиженията си в тази насока! Ради, Дани, Деси! Страхотни сте момичета!

И реших!
Крайно време е да изтупам сериозно моя персийски килим!
Предлагам ви и вие да го направите!
Много по-просто е, отколкото може да се предполжи.
Първо – започнах отново да спортувам редовно, а не веднъж в седмицата, че и по-рядко. Резултата е, че съм като ракета носител по стълбите, които само преди няколко месеца качвах като парен локомотив.
Второ започнах сериозно да внимавам с храната – знаете – махаш теста, захар, джънк и тн.
Резултата е приемлив, макар все още да не се познаваме съвсем с онази в огледалото и дънките в гардероба да посърват при всеки опит да се напъхам в тях!

Обачеееееее!
Връщане назад няма!
Решено е!

Лелка?! На 40?!
Не, Благодаря!

Засега съм все още на етап самодейност, но след още 3-5 килограма ще включа и специалисти. За тях ще разкажа по-късно 🙂 защото и те още не знаят какво ги чака 🙂
За подробности обаче ще ви оставя да тръпнете в очакване, защото и аз тръпна …
Когато започна поне малко от малко да вдигам килимчето обещавам и снимки …
Поне за „след“, защото за „преди“ ще ви трябват  екрани поне 32 инча 🙂
И, така!
Хайде, решете се!
Оставете ги тия фъстъци, оставете тая бира, дайте дистанционното на тъщата и идвайте утре сутрин да потичаме 🙂 защото с компания става по-лесно!
И, да!
Предизвиквам ви!

Advertisements

Престъплението „български футбол“

Вчерашният инцидент, при който пострада 24 годишна жена , по професия полицай  е брутален хулигански акт. Все още не е ясно какво е бъдещето на зрението на младата жена! Слава богу на този етап няма опасност за живота и, а само може да загуби частично или напълно зрението си! Няма нищо по-отвратително и долно от  т.нар, „футболен фен“ у нас!

Престъплението на властта в цялост, както и на отделни нейни брънки в частност, в лицето на: Градоначалник, Началник на полицията, Футболен съюз и прочие безсмислени структури е, че продължава да допуска затварянето на половината град, за да осигури на няколко хиляди лумпена арена за долните им страсти, които нямат никаква връзка с нивото на футбола у нас!

Футбола у нас, доколкото изобщо го има, отдавна вече е под нивото на Мариаската падина, поради което лично за мен би било огромен срам дори да спомена някъде, че се вълнувам от него, камо ли пък да ходя и да подкрепям, който и да е от тези циркаджии!
Но това, да бъдеш охраняван от полицията, докато рушиш държавна собственост, докато нанасяш леки и тежки телесни повреди е престъпление!

Престъпление, което се случва от години и с всяка измината става все по-зле!

И престъпление,  което е поддържано, охранявано и одобрявано от държавата в лицето на ръководството на този град! 
Уместен коментар днес на стената на приятел, чийто автор е Цветослава Георгиева посочи елементарното решение :

Ако имаше действаща държава и истински мислещи хора и в МВР, и в управата на София, този „мач“ и последвалите го събития биха били сериозен повод тези т.нар. дербита да бъдат провеждани поне 2-3 години при закрити врати! 
Припомням, че в цял свят са известни проявите от преди години на английските ултраси, но ако попаднете днес на английски стадион по време на футболен мач, ще решите, че сте се озовали в театър.

И, да! Това като всяко друго нещо е функция на властта, която всички хрантутим и на която и пука за нас, точно толкова, колкото да затвори центъра и да блокира града за часове!
Както и да хвърли хиляди служители на реда буквално на арената на гладиаторите, защото те са за нея просто един консуматив!

Футболната запалянковщина се отглежда нарочно на територията, тя се ползва със специално отношение! В някои случаи властта дори прибягва до нейните услуги, но това е тема на друг един разговор. Неясно защо управата на града не взима мерки, особено при щетите, които неизбежно биват нанесени всеки път и които щети плащаме ние с вас!
Всеки път!
Без изключение!

На финала ще си позволя един цитат от дълъг пост на Манол Глишев 
„Не е възможно човек да е нормален и да има и троха от положително отношение към българския тъй наречен „футбол“, към който и да е български тъй наречен „отбор“, както и към агитките от люлински австралопитеци. Тези хора за нищо не стават. Вие сте левскар, цесекар или нещо друго? Спрете да бъдете. Футболът е приятна игра, нищо повече. А особено не е религия. Не е страст. Не е любов. Не и българският футбол. Особено в сегашното си състояние. Ако пък е, то вие сте идиот.“

Съгласна съм голяма част от горното!
За мен спорта Е религия, спорта Е магия, спорта Е велико човешко постижение!
Спорта!
Но в горната категория ми е трудно да поставя днешният български футбол … съжалявам, за което … тъй като съм от поколението, което наистина пя по улиците през 1994-та!

Забранете този цирк, господа управляващи!
Забранете го преди да се дадат жертва нови невинни животи!
Спорта изгражда личности, а не отнема живот или здраве!

Цветната Холандия

 

Амстердам е приказен град, в който човек се влюбва безвъзвратно – с неповторимата му красота – съчетание между романтичните канали / тук да ме прощават феновете на Венеция, но поне за мен красотата е в пъти повече/, кривите старинни къщи в центъра, съчетани с невероятната съвременна архитектура на кварталите и наистина уникалните бизнессгради с разнообразни и причудливи фасади, феноменалният им транспорт, безбройният поток туристи, представляващи уникална цветна смес от раси, религии, езици, култури, които са се оказали някак невероятно в едно и също място по едно и също време.
Въпреки, че не бих оценила високо чистотата по улиците, което вероятно е по-скоро заслуга на туристите, отколкото на местните жители две неща ме заинтригуваха силно. Къде са им ФПЧ на Холандците с тези мъгли?!
Нямат такива, колкото и да се оглеждах освен разхвърляни опаковки и билети други боклуци нямаше. Впечатлиха ме огромните прахосмукачки, с които почистват улиците.

Трафик няма, а и как би могло?! Не се сещам за друга нация, която да е така неразделно свързана с колелата си. Инфраструктурата на градовете е изцяло подчинена на колоездачите. Но и градският транспорт е на космическо ниво – след объркването в първият момент от многообразието на автобусни линии, трамваи, метро, различни видове железопътни превози, както в рамките на града, така и в извънградските връзки, откриваш, че в този град спокойно можеш да се придвижваш и без лично МПС и очевидно мнозина холандци правят точно това – в четвъртък и петък вечер сме в големи градове – Айндховен и Амстердам и няма никакъв трафик! Ама съвсем никакъв – в София дори през уикенда движението е по-оживено.
Второто ми учудване е свързано с невероятната приветливост и дружелюбност на холандците – всеки е готов да ти услужи, да те упъти, да ти помогне, дори само като те види как се луташ някъде. За времето, в което бяхме там срещнахме един човек, който не говореше английски, но и той успя да ни прати на място, на което да получим нужната ни информация и помощ.
Другото, което ме впечатли особено силно е липсата на аптеки … у нас те като че ли са буквално на всяка крачка – големи, лъскави и пълни. Е, в Амстердам видях само една и то затворена, в квартала, в който бяхме настанени. Никъде другаде не видях нещо различно от дрогерия. Защо така тези хора?!
Вероятно е свързано поне малко с това, че ходят невероятно леко облечени на фона на не съвсем мекият климат поне по времето, в което ние бяхме там. Срещнахме мнозина облечени с къси чорапки, бермуди и къс ръкав, тънки пуловерчета и тънки якенца / това докато ние бяхме с якета и лекинко премръзвахме /, но все пак за наше оправдание да кажем, че колкото и да се каляваме сме си балкански чеда 🙂
Също така никъде не видях билетчета за търкане и това не знам дали е добре за икономиката им 😉 , но явно успяват да се справят. 

Течение явно също не става там, нищо че духа яко, защото и децата, които видяхме бяха супер леко облечени и доста енергични, но от друга страна мега кротки и усмихнати, не видях нито едно да се тръшка, да реве с глас, да се държи по начин, който да притесни останалите. Като казах деца, не ме питайте как изглеждат училищата и детските им градини, както и броят и вида на спортните съоръжения, които видяхме къде случайно, къде нарочно.
Относно тревата наистина не знам поради какви причини някои настояват да си я купуват, като една разходка в центъра и особено пък ако решиш да влезеш да пиеш кафе в дадени заведения направо би те „заредило“ поне за месец напред 🙂  Обаче не това ми е акцента, защото все пак това е известен факт за Холандия, макар и част от местните с право да акцентират върху факта, че далеч не всички жители тук се интересуват от дрога – впечатли ме спокойствието! За всички дни, които прекарахме в Холандия видяхме само двама полицаи! Да, двама – в самият център на града и то се занимаваха с един неправилно паркирал таксиметров шофьор.  На целият този мегаполис, и хилядите туристи, една част от които идват тук не просто да гледат музеите, спокойствието е забележително. Хората са усмихнати, приветливи, любезни, няма напрежение, няма дори намек за някаква заплаха. За всички дни, които прекарахме там видяхме не повече от 2-3 неадекватни човека, като вероятно е излишно да уточнявам, че бяха туристи.
Бяхме отседнали в интересен квартал, в който наред с бизнес градчето, което беше в центъра на района, беше населен предимно с представители на раси и култури, които не са традиционните за Европейският континент. Хората бяха много, усмихнати и мили. Нямаше никакво напрежение или пък какъвто и да било намек за притеснение на някой от този факт, че явно генофондовете ни са очевидно различни – никакъв патриотизъм, не знам защо така тези хора … За капак на всичко, в същият този квартал синът ни си изпусна портфейла на улицата и когато след 10 минути изпълнени с притеснение /или поне аз с истински ужас/ се върнахме назад по стъпките си да го търсим го открихме кротичко лежащ си насред тротоара, заобикалян от всички…
Тук някъде ми се ще да спомена и феноменалната „улична библиотека“, с която се сдобиваше квартала в петък, събота и неделя – не разбрах много как и от кого се организира, но в центъра на района на открито се подрежда огромна наистина библиотека от всякакви книги „втора употреба“, на които колкото и да оглеждах не видях цена или някой, който да се опитва да ги продава. Вероятно става дума за книги, които просто можеш да вземеш да четеш и да върнеш следващият път … Няма нужда да уточнявам, че бих искала да мога да пътувам с друг вид транспорт – сред изданията имаше истински бижута. 

 

Освен Амстердам останах с прекрасни впечатления и от тихия и цветен Айндховен – изпълнен с множество млади хора, като всеки университетски град, с огромни и красиви улици, с прекрасно подредени кварталчета от малки китни къщички в типичният за Холандия стил, заобиколени от всевъзможни цветя, дръвчета, храсти и воъбще каквато се сетите красота.

 

И така, цветна и прекрасна Холандия пак ще се видим 🙂 с теб – непременно!

 

*** Поводът пък да посетим тази невероятна държава беше участието в кръг от световната купа на средният ни син.
Турнирът Yokoso Dutch Open от години вече е най-силното състезание в Холандия, провеждано от тяхната аматьорска федерация и най-вече благодарение на усилията на невероятните ни домакини Alex и Gina Eнгелхарт. Състезанието е много силно и в него тази година по предварителни данни взеха участие над 450 състезатели от различни възрасти и категории, като мнозина се състезаваха в повече от една категория и стил. България беше представена от 3 клуба ABC fight club, Спортен клуб Радулов и Ikken.

Златен медал завоюва Емил Калоянов, сребро спечели Кристина Николова, със бронз бяха наградени усилията на Божидар Цветков, Виктор Апостолов и Лъчезар Хаджигенов – все още не знам окончателният брой на медалите, но не това е важното, важното е срещата с много състезатели, с много нови и добри противници и израстването на нашите надежди.
Невероятната изненада за нашият отбор беше появата в залата на уникалният ни талант Стоян Копривленски, който тренира в Холандия и усилено се готви за участие на професионалният ринг, където в самият край на този месец ще срещне Джош Джонси в Лос Анжелис и ще премери сили в него под егидата на Glory 52,където получават шанс за изява истински дарования в областта на професионалният кикбокс или иначе казано истинските мъжки момчета, които имат силата, духа и дисциплината да бъдат най-добрите сред най-добрите!

 

 

Поредното убийство …

 

 

66545_473059619380813_1721495790_n

Да те убиват ден след ден ….

Всеки има тема, от която пали от място с 300 …

Тема която пълни очите му със сълзи …сълзи и  на радост, и сълзи на тъга …

Тема за която би дал живота си.

Е, аз имам 2-3 такива теми ….

И точно като една майка няма как да определя, коя е най-силната и обичаната от  мен, но без съмнение СПОРТА е една от тях!

Знаете, че рядко пиша без да има наистина разтърсващ повод за това. Не съм от хората, които си смучат теми от пръстите, но от вчера сърцето ми се свива като видя тези кадри и като чуя записа от клипа Гробница за погубени мечти

 

 

Многократно съм писала и говорила за спорта, за мен това е религия, култ, начин на мислене, начин на живот ….

Спорта от своя страна е и бъдещето на една нация и буквално и преносно!
Ако една нация ангажира децата си в спорта те няма да имат време за улицата, за алкохола, за наркотиците, за хилядите други глупости, с които днес могат да бъдат подмамени в днешно време, вместо това ще имат цел, посока, вдъхновение.

Заниманията със спорт носят здраве!

Заниманията със спорт носят сила на духа, борбеност, целеустременост, умения да планираш и разпределяш време, умения да приоритизираш и гониш задачите си, умения да побеждаваш и да се държиш достойно и умения да губиш, но да изправиш глава. Спорта спасява животи и буквално и преносно!

Осъзнайте го!

Спорта е живот!

Когато губим близък човек, когато около нас се случи нещастие ние страдаме – плачем, тъгуваме … дълго си спомняме хубавите мигове.

 

Сълзите на шампионката от клипа не просто ме докоснаха, издълбаха в сърцето ми белег … поредният!
Защото това страдание е и мое … защото дори малкото, което имахме навремето се руши … убиват го!
И защото шампионите български трябва да плачат само на стълбиците пред трибагреника издигащ се зад гърба им и пеейки химна!

Спорта го убиват пред очите ни, ХОРА!
Събудете се!

 

 

Един ден това ще приключи!

Не може вечно да се очакват наведени главици и безропотно подчинение.
Този ден ще дойде, дали с нас, дали без нас … и дори това не е най-важното.
Избора обаче на коя страна ще застанете е добре да направите още сега!

Дали ще споделяте статийките на Блиц и ще ни обвинявате, в каквито се сетите грехове или просто ще застанете до нас и ще си върнем и спорта наред с всичко друго!

Напомням само, че не за пръв път повдигаме тази тема, което е и причина много хора да ни обърнат гръб и да ни обявят за врагове!

 

Порното в спорта

Презервативите в спорта

Как в спорта не се краде

Монополите в спорта

Лично и (не)безразлично
Е, и?!

Нещо променя ли се?

За всички, за целият спорт, за детският и юношеският спорт?!, а не просто за личните далаверки!

 

 

Приказка за щастието 5 или да живееш два пъти!

           Днешната приказка ще е вълшебна!
           Не, не се шегувам, наистина ви обещавам, че ще е вълшебна.

           И не за друго, а защото с хора, като Жорката не се запознаваш и не ги обикваш, като родни братя и сестри,  с тях се сблъскваш с 200 челно … и те просто намират място в живота ти. В това отношение явно Анна не е имала никакъв избор 🙂 .
          Аз се „запознах“ с Жорката Пеев абсолютно случайно. От време на време гледам записи от предавания на BIT и в този ден бях пуснала да гледам нещо, но ми се отвори работа и докато седна беше тръгнал нов запис. Посегнах да го спра, но нещо в тона на мъжа, който говореше ме заинтригува и загледах минута, после две … после … си го пуснах втори … трети път. 
          Възхитих се на човека, който видях и си казах „Защо няма поне 1000 като него?!“
          И понеже краставите магарета се намират както казваше баба ми, в един момент пак ни се пресекоха пътищата с Жоро онлайн и аз му писах, че се възхищавам на хора с дух като неговия и му предложих да си другаруваме, макар до този момент да не подозирах колко още сходни сме в чисто човешки план.
          Докато подготвях днешната приказка плаках и се смях, като четох отговорите на Жорката.
          И така да не ви занимавам повече с моите приказки – запознавам ви с Жоро, Анна и Калоян и си пожелавам наистина да се намерим повече такива хора и да успеем да обърнем мача един ден!

1273163_10201157519554782_345748644_o

         Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи ни членовете на семейството си.

        Казвам се така, както са решили родителите ми преди 41 години – Георги. Нося трите имена на дядо си (от бащина страна) – Георги Костадинов Пеев. Има една статистика, според която повечето от хората не харесват имената си. Аз съм малцинство – харесвам си името, макар че не съм го избирал аз.

        Съпругата ми се казва Анна. Синът ни е Калоян, вече е на 9 г. И понеже стана дума за имена – той се роди с името си. Когато Ани забременя решихме, че ако е момче – тя избира името. Ако е момиче – аз. Така няма да има сърдити… И до днес, когато ме питат чие име носи Калоян, казвам: моето – хубав човек (Иван).

      Почти 19 години имам трудов стаж в медии. Работил съм на всички нива. Напуснах преди две години, защото отказах да се подчиня на овладелите на всички нива държавата ни самозабравили се партийци. Днес темата със свободата на медиите и свободата на словото е много актуална, защото „натиснаха“ наред и журналистите в националните медии. За мен това е следствие на всичко, което се случи в регионалните. Те масово бяха разстреляни през 2009-2011 г. Тук-там остана някой и друг сайт, или вестник, но аудиторията им е толкова малка, че остават глас в пустиня.

          Кажи нещо повече за жената до теб, за детето ти, за близките си, за нещата от живота, които ти носят радост и които те карат да мечтаеш?

         Жената до мен…? Това съм аз. Толкова близко до себе си я чувствам, че не мога да я опиша. Защото се притеснявам да не сбъркам някъде. Повече от половината си живот съм с нея. И тя е с мен.

       Анна е най-добрият ми приятел. И най-големият ми критик, когато се налага. Всъщност ние сме рядка порода в днешно време. На вечеря, след работа, често се смеем, че сме си самодостатъчни. И Калоян, разбира се, в това число. Тримата сме изградили свой свят. И трудно допускаме в него да припари някой чужд. Сигурно това ви звучи странно, но този наш свят ни прави щастливи. Там са и родителите ни, сестрите ни и братът на Ани. Когато някой ме пита за семейството казвам, че е голямо и шантаво. В добрия смисъл на думата „шантаво“ (да не вземе сега някой от родата да се разсърди 🙂 ) Разбира се и приятелите са в това число.

        Минутите, часовете, дните, годините със семейството, в този малък, но много красив свят, ми носят най-голямата радост в живота. Разбира се и онези прекрасни, но за съжаление много редки, моменти с приятелите, които от години ги няма. Евакуираха се от България. Някои по спешност, други по принуда… Макар че то май е все едно.

       Имам си философия, че всяка сбъдната мечта прави човек хем щастлив, хем и нещастен. Заради това съм си изградил стратегия да имам малки и постижими мечти. Мечти, които след като се сбъднат, да правят хората около мен и мен самият щастливи. За мое щастие, все още не съм сбъднал мечта, след която да съм останал нещастен. Т.е. – да съм гонил цел и след постигането й да съм се озовал на кръстопът, който има четири пътя без изход. Преди години, в Пловдивския университет, преподавателят ми по дидактика Петьо Кацаров казваше, че хора като мен никога няма да влязат в казино, защото не съм хазартен тип. И е прав – абсолютен реалист съм. За това и тото дори не играя. Макар че и това се промени. От време на време пускам фиш. Уж за спорта. Или поне вярвам, че част от парите отиват там…

      Кога разбра, че шанса да продължиш да живееш минава през необходимостта от трансплантация?

         През октомври 2011 г. Преди това, през лятото на същата година, изкарах на крак някаква вирусна история. По-късно стана ясно, че това нещо е поразило бъбреците ми. Тръгнах да правя бъбречна трансплантация, като донор щеше да е майка ми. На 8 октомври 2012 г. в УМБАЛ „Александровска“, само часове преди бъбречната трансплантация, ми казаха, че операцията е невъзможна заради проблем със сърцето. До преди това и представа си нямах, че сърцето ми не е добре.

       Моята история е банална. Това може да се случи на всеки. На абсолютно всеки. Да, рядко е, но е обичайна житейска история. За съжаление, тези житейски истории в повечето случаи приключват бързо. Моята все още продължава, за радост на онези, които ме обичат. И за моя радост, де. Нямам думи да изразя блягодарността си на всички, заради които днес съм жив. Много са. И всички до един са прекрасни хора.

         Това уплаши ли те, притесни ли те? Как си даваше надежда, как мина времето на чакане? Имал ли си моменти на отчаяние, на примирение.

          Само глупаците не се страхуват. Сигурно съм глупак, защото не ме беше страх, след като научих, че се налага трансплантация на бъбрек. Бях ядосан. Толкова ядосан, че първоначално отказвах хемодиализа. Връщайки се назад във времето не мога да си спомня какво точно съм искал да постигна с този отказ. Но в никакъв случай не съм искал да умра. Защото много обичам живота. Аз съм влюбен в живота си! И точно тази любов ми даваше надежда. Надежда, че не само ще се случи бъбречната трансплантация, но и ще живея нормално след нея.

          Най-тежко ми бе на хемодиализа. Това е ужасно нещо. Буквално усещах как след всяка процедура животът си отива от мен. А процедурите са през ден. Когато ме спряха от бъбречната трансплантация на 8 октомври 2012 г., заради проблем със сърцето,  нещо в мен се счупи. Мисля, че тогава страхът ми (доколкото го е имало някога) умря.

    Месец след това вече бях наясно, че ми трябва и сърдечна трансплантация. В България до този момент нямаше случай на човек с два трансплантирани органа. Записах се в листата на чакащите за сърце и продължих да живея, да работя и да обичам още по-силно хората до себе си. И животът.

      На 23 август 2013 г. бях на о. Тасос. Влязох в магазин за плувни принадлежности (до пристанището на Тасос), за да си купя обувки за гмуркане (с какъв акъл тогава съм се гмуркал, ей Бога ми, не мога да ти обясня). Бях оставил телефона си в колата. Звънна този на Ани. Тя вдигна, смени няколко думи с човека отсреща и ми подаде апарата. Беше д-р Мариана Симеонова от Изпълнителната агенция по трансплантации. Каза ми, че има донорска ситуация и трябва спешно да отида в София, в болница „Св. Екатерина“. Каза още, че трябва да взема решение какво правя до 10 минути. Беше 14:00 ч. Имаше ферибот в 14:15 и 14:30. Казах на глас „Майната му, оставам тук. Планирал съм да се гмуркам.“

          Добре че жена ми ме обича повече от гмуркането. В 14:15 вече бяхме на ферибота за Керамоти. В 20:30 ч. бях в болница „Св. Екатерина“. Сами си направете сметка как съм карал.

         В 7:00 ч., на 24 август 2013 г., бях на операционната маса. Преди да ми сложи анестезиолога маската за упойка, я помолих само едно: „Днес синът ми навършва 5 години. Моля ви да направите така, че на шестия му рожден ден той да е с биологичния си баща.“

         Тази година Калоян навърши 9. Да го видя как духа свещите на рождения си ден, е най-големият ми подарък.

       Съдбата е странно нещо. Сърдечната ми трансплантация бе на петия рожден ден на Калоян. В болница „Св. Екатерина“. На 24 ноември 1995 г., на празника на Св. Екатерина, се запознах с майка му.

         Св. Екатерина явно има нещо наум за мен.

     След сърдечната трансплантация, влизах три пъти за трансплантация на бъбрек. Но все нещо се случваше и отлагаха операцията. В крайна сметка тя стана на 19 февруари 2015 г. в „Александровска“ болница. И така влязох в историята с нещо, което не пожелавам на никого – станах първият българин с трансплантирано сърце, на когото му правят трансплантация на бъбрек.

         Бъбрекът ми е от мама.

      В мен функционират органи на трима човека. Дето се вика, вече съм съвършен.

         Как го понесе съпругата ти, споменавал си, че тя е голяма опора за теб?

        По-тежко от мен. Години след това ми каза, че много е плакала. И се е молила да оцелея. Когато идваше при мен в болниците, винаги беше усмихната. И никога не говорихме за болести. Говорихме за приятелите, за това къде ще ходим, когато ме изпишат…

         Тя е минала през по-голям ад и от мен. Защото от една страна е криела да не усетя как се чувства, от друга е криела от Калоян кофти настроенията си, ходила е на работа и не е спирала да е до мен в болницата. Мисля, че някак си се е клонирала, за да смогне. Хасково е на 200 и кусур км от София. Ставала е в 3:00, в 6:00 ч. е била при мен в болницата, а в 9:00 ч. е била в офиса в Хасково. И така дни наред…

     Когато първото премеждие с трансплантацията мина как се чувстваше, за какво мислеше тогава, какви бяха надеждите ти?

        След сърдечната трансплантация се учих отново да ходя. Случих и на лекари. Д-р Нези Чилингирова от „Св. Екатерина“ като че ли ме зареди отново с живот. Какви надежди съм имал? Тогава – да проходя отново. И да плувам отново. От 5-годишен плувам и щеше много да ме е яд ако бях спрял.

       Колко време след като беше трансплантиран продължи да се занимаваш със спорт, разкажи малко повече за това какво е да си трансплантиран у нас, да спортуваш, да се явяваш на големи състезания за трансплантирани?

         Никога не съм спирал да бъда активен човек. В това число и спорта. Преди трансплантациите се бях занемарил, но при пролежаванията ми из болниците имах време да помисля и да си дам сметка кое ми зарежда батериите най-добре. Умея да плувам, имам добра техника. Умея и да бягам добре на средни и дълги разстояния, лек съм. От кортикостероидите ме боляха костите. И така влязох след доста години отново в басейна, за да гоня време. Което за човек в моето положение си е проблем. Не, нямам предвид здравословно положение. В Хасково няма нормален плувен басейн. И до днес ходя да плувам във Велинград, където съм роден и израснал. Успявам поне веднъж на месец-два да ходя по за два-три дни. Но и с толкова съм най-добър в Европа (ахахахаха). С трансплантирано сърце и трансплантиран бъбрек, на 41 години, плувам 50 метра кроул за 38 секунди. А само преди 4 години по същото време не можех да мина 50 петра пеша за 38 секунди. Животът е вълшебно нещо, да знаеш!

        Първото ми голямо състезание бе през 2016 г. във Вантаа, Финдалндия. Тогава бе Европейското първенство за трансплантирани. Плувах четири дисциплини във възрастова група 35-44 г. – 50 м свободен стил, 100 метра свободен стил, 50 метра бруст и 100 метра бруст. Три пъти станах втори, а на 100 бруст първи. И трите пъти ме надплува един грък – Димитрис. Бивш републикански шампион на Гърция. Строхотен плувец. И приятел.

       След като се прибрахме от Вантаа, гръцкото издание на сп. „People“ посвети един свой брой на Димитрис. За страната си той е герой. За българската държава трансплантирани атлети не съществуват. И с това отговарям на въпроса ти „Какво е да си трансплантиран в България“.

         Има нещо, което обаче не мога да не споделя. След голяма битка, години наред, трансплантираните минахме на финансиране директно от бюджета. Средствата за лечение профилактика са осигурени. Поне за това проблеми нямаме. Което на общия фон е голям успех за нас. Но по всичко останало не се различаваме от нито един човек със здравословни проблеми  у нас. Като започнете от лекарствата и свършите до общодостъпната градска среда, която е само на хартия.

         С какво се сблъсква един трансплантиран човек у нас решил да спортува активно и да се наслаждава на живота до дупка?

          Човек, като мен, се блъска челно в стената с 200. Всеки ден. Има и друг вариант. Да легна и да се оплаквам. Е, избрах да се блъскам челно. Всичко си е до човек. Има хора всякакви. Аз съм такъв – не се отказвам. Не хората, които ще прочетат това интервю също не им е лесно.

           Без да мрънкам се наслаждавам на живота до тупка. Това е.

         Как преодоляваш препятствията? Кое ти дава сила да го правиш, кое те мотивира?

       Най-силната ми мотивация е любовта към живота. Казах ти вече – много силно обичам живота (си). Това е нещото, което ме изстрелва ежедневно над препядствията. Не ги преодолявам. Прелитам ги.

        В ежедневните си ангажименти водиш доста битки, сподели нещо от тях?

      Смяташ ли, че обикновени хора като нас биха могли да променят статуквото и да обърнат мача, ако се обединят?

       О, да! Само една забележка – няма обикновени хора. Всички хора са необикновени. Я им сравни пръстовите отпечатъци! Видя ли?! Различни са. Необикновени. И хората са такива.

       На българските хора им липсва вярата, че са човеци. Всеки ден им набиват в главите, че са гласоподаватели, електорат, народ… Народ? Всеки ден ги лъжат, заливат ги с информационен брак. С политически брак. С икономически брак. И тези хора отказват да са народ. „Какъв народ сме ние? Каква държава е това? Това не е държава! Това не е народ!“ Познати ли са ти тези думи? Когато българските хора осъзнаят, че са необикновени, че са човеци, че въпросителните изречения трябва да са възможност, а не оправдание, тогава мачът ще е в полза на същите тези български хора.

      Влязох в редакция на вестник, когато бях на 20 г. И останах там 19 години. Минал съм през всички нива на работа в една медия. Последно бях главен редактор. Напуснах през есента на 2015 г., когато трябваше да избирам – или да се подчиня на местния партиен вожд, или да се покрия, докато оня забрави, че не му харесват моите публикации. Избрах третото – напуснах работа и се хвърлих с главата напред в калта. Когато се бориш с прасета, няма начин да не се окаляш. Така се озовах в Общинския съвет на Хасково, избран с преференции от листата на местна коалиция. Сега си давам сметка, че си е струвало. Защото няма как да се пребориш със злото, ако не излезеш на неговия терен. Пък аз от битки не се плаша. Защото знам, че ако съм достатъчно търпелив и положа необходимите усилия, и това ще мине.

          Какво би искал да постигнеш, кое би те направило щастлив в следващите стъпки от живота ти?

       В личен план не желая нещо, което да си струва да се знае от хората. Моите желания не са интересни за другите, защото са обикновени. Понякога кутия шоколадови бонбони са ми достатъчни.

       Ако говорим за общи постижение – искам България да надмине Хърватия по брой трансплантации. Ето за това си мечтая. А ако може и да имаме училищна спортна база поне като Словения. За това си струва не само да се мечтае, но и да се работи. Де така да мислеха и управниците в тази клета територия, наричана все още България…

       Тази година щях да съм с една идея по-щастлив, ако поне един български трансплантиран атлет бе отишъл на Световното първество, което се проведе в Малага, Испания. Не отидохме, защото не намерихме пари. Ние си плащаме всичко – от подготовка, до екипировка, такса участие, пътни и т.н. Понякога не успяваме. Тази година не успяхме.

      Догодина има Европейско в Лигнано Сабиадоро, Италия. Вече са ясни и датите 11-16 юни. За щастие, таксите ще са по-ниски и ще можем да си позволим да участваме. Отидем ли 3-4 човека, ще е успех, ако сме живи и здрави до тогава. На тези състезания медалите и класиранията не са важни. Там всички са победители. Това се спортни форуми, на които тържествува животът.

         Какво би искал да постигне сина ти, какъв път би се радвал да избере?

       Важното е какво той иска да постигне. Веднъж, преди две години може би, ми каза, че иска да стане олимпийски шампион и за това тренира скокове батут (от 5-годишен е в залата). Така че той вече има свой път. Остава да го следва. Нали?

13087723_10207459700705372_8420049155853611497_n

            Ако сега трябваше да поемете отново по същият път на сбъдване на мечтите си би ли се колебал, отлагал и уплашил?

      Ако мога да избирам, не бих се разболял отново (Ахахахахахахаха). Много грешки съм правил. Но пък те много често са били оня шут отзад, който ме е изстрелвал напред. Не зная дали бих поел по същия път, тъй като аз все още не съм извървял този. И не съм сбъднал всичките си мечти.

          Чувстваш ли се благословен?

         Нали ти разказах за св. Екатерина ?!

         Какво би пожелал на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

        Не пожелавам на никого да тръгне по моя път. На онези, които съдбата все пак им е отредила да се борят за живота си, искам да кажа – вярвайте, че няма да е все така! Вярвайте, че и това ще мине. И то ще мине.

         В твоите очи аз може да съм герой, европейски шампион, бунтар и т.н., но истината е, че няма болест, която да бъде оправдана и да си струва. Единственото нещо на този свят, което си струва, е животът! И колкото повече го обичаме, толкова по-хубаво ще го живеем.

           И така …. надявам се днешната ни приказка да ви е харесала, да ви е дала поне един повод да се замислите, да установите колко щастливи сме всъщност в делника си, ако сме здрави и ако хората, които обичаме са до нас!
Също така бих се радвала, ако приказката на Жоро е накарала някои от вас да помислят и за това, че на даден етап бихте могли да дадете шанс и на друг да продължи да живее!

Мълчанието на агнетата ….

 

 

За огромно съжаление явно за част от опонентите ни, този филм не е никак забравена класика … а си е направо дежавю.

И днешната ми изява няма да Ви хареса, също както на няКОИ не им хареса и предишната до степен да ангажират общите ни познати да ме уведомят за това …

Снимка на Elena Hadzhigenova.

Повода за нея е снощният опит за отговор на председателя на Българската Конфедерация по Кик Бокс и Муай Тай в предаването Честно казано с Люба Кулезич , в което един добър човек се опита да убеди останалите, че е учуден от „внезапното“ дразнение на хора, сочещи му проблемите в собствената му федерация.
Като цяло изпитвам уважение към г-н Меламед, макар и за неща, които нямат връзка с Кик Бокса, както и той самия, но в случая отдавам неубедителното му участие на липсата на време да се подготви по-добре.

И тук ще дам линк за голяма част от фактите към  Презервативите в спорта, това прелюбопитно четиво, което може би ще опресни паметта на някои от управляващите представители на Конфедерацията по кикбокс и муай тай.

Зад всяка една от тези истории седи име, седи лице, седи човешка и най-вече седи детска съдба, господа!

Вие вероятно не ги помните, защото в снощното си интервю се опитахте да го изиграете доброто ченге. Но доста от останалите ги помним! И точно затова Ви казваме отново

#нямадамълчим

За съжаление (Ваше) в днешно време източниците на информация са широкодостъпни, а не са само Хоризонт, БНТ и Работническо дело! Всеки, който проявява интерес може да провери в широкото нет пространство, как точно стои въпроса с турнирите в Тайланд, от името на коя точно международна федерация се организират, имат ли статут на Световни първенство  и т.н.

Също така искреният опит да се изиграе учудване от дразнението на „врага с партиен билет“ в лицето на международният съдия А клас на WAKO  Николай Хаджигенов издишат.
Ама издишат Ви казвам като гума попаднала в яма на околовръстното.

Наистина ли за пръв път чувате, че се оплакваме ?!

Е, приемам го в духа на добрият тон, за да не навляза в излишна дребнавост, та за да помогна и да освежа паметта Ви ще дам само няколко примера :

Порното в спорта – а именно публикацията, от която започна всичко, както вероятно внимателният читател би забелязал, и датата на публикацията, която е 7 май 2015!

Апропо след горната статия влязохме в графата „враг на народа“ и бяхме помолени учтиво да я махнем, като след също така любезният ни, но твърд отказ да го направим нещата започнаха лекинко да се променят ….
Лекинко, лекинко …. недостатъчно лекинко …. но все пак нали сме нинджи няма да се оплакваме от всяка дреболия ….

Следващата статия, която се опита да привлече вниманието на Федерацията беше Обратната страна на медалите – както също е видно датата на публикуване е 7 юни 2016!

Някъде след тези публикации чух зад гърба си реплика от един от водещите треньори по повод  „Фамилия Хаджигенови“ , която гласеше следното „И, кво ся – ние тренираме Хаджигенови и те тренират нас?! Така ли?“

Уви, не е така …. ако беше така нямаше сега да пишем тези редове, защото и с този треньор се опитвахме нееднократно да си сверим часовниците, но уви не живеем на една планета … камо ли в един часови пояс.

Същите тези треньори и част от съотборниците на един от състезателите, който пострада сериозно в чужбина и които не намериха дори една дума за него …. Дума!
Не говорим за нещо повече, та дори и да беше театрално и изиграно …. не, вместо това се направиха на нечули и неразбрали … явно тази тактика е практика във федерацията!

Изобщо няма да отваряме дума пък за очеизваждащият конфликт на интереси, член на управата на федерацията да е едновременно и вносител на определена марка екипировка и да принуждава всички състезатели да ползват само нея, след като WAKO официално е разрешил употребата на 6! Марки!
ШЕСТ (6)!

Кое налага да бъдат ползвани само двете внасяни от въпросният член на управлението?!
Вярвам, ще се сетите и сами, няма да Ви отегчавам със съждения по темата.

Е, г-н Меламед, Вие сериозно ли не сте ги чели тези публикации?!

И за пръв път чувате за тези проблеми?!

Да не говорим, че преди да се стигне до тези публикации са правени нееднократно опити да се говори и с ръководството и на клуб Икен в частност и с ръководството на водещи от страна на федерацията личности.

Отправяла съм лично аз в качеството си на родител запитвания по определени проблеми, главно касаещи отношенията към децата към ръководството, в резултат на което беше организирана „среща“, на която за пореден път бе направен опит да бъдем сплашени и да ни се намекне, че „като не ни харесва ….“

По същият начин както сега се опитвате да сплашвате хора, които не ви „играят по свирката“.
По същият начин в момента малцината родители на деца състезатели в представителният отбор на страната не смеят да реагират и да взимат страна. Защо ли?!

Най-страшното е г-н Меламед, че и в момента има доста обезпокоителни случаи свързани пряко със състезатели от федерацията, за които вероятно също „не знаете“, така че ако Ви интересуват моля Ви потърсете контакт с мен, за да Ви уведомя надлежно преди да е станало наистина късно за някои от децата ….

И за да приключим (засега) оптимистично, приемете личните ми адмирации към ръководството на федерацията по отношение на някои от последните новини, които видях на страницата им – за част от които се опитвахме да ги убедим, че са добро решение още … 2011 … 2012?! Все пак имаме напредък!
Има няма след 10 години вероятно и за друго ще сближим позициите си, в името на останалите 100 -на състезатели!
И също така поздравления, че правите всичко възможно да лишите федерацията от един от двамата и съдии с най-висок международен клас! Това би донесло огромни ползи на отбора, на федерацията и на престижа на всички ни!

 

 

„Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да ги различиш“…  Кристиан Таков

 

*под чертата колкото и да е нескромно ще си позволя да се самоцитирам с едни нещица писани от мен в далечната 2008-ма, а именно :

„Позволявам си да дам няколко съвета за да разпознаете по-лесно треньора умеещ да работи с деца.
1. Задължително отделя достатъчно време на загрявката на всяка мускулна група;
2. Разделя децата при работа на групи според уменията и опита им;
3. Разговаря и обяснява внимателно със спокоен и равен тон – не крещи, не се кара, не избухва;
4. Разяснява търпеливо и обстойно правилата и набляга на опасните моменти, както и на тънкостите за изпълнение на движенията – особено е важно да ги показва лично!
5. Наказва тези, които не изпълняват указанията му;
6. Въвежда новите деца постепенно в материята и им оставя време за аклиматизация към дадения спорт, отбора и ползването на уреди / ако има такива/.“

Надявам се да са от полза на търсещите тепърва треньори.

Източника е от тук

 

**тъй като в тези публикации ние заставаме с имената и лицата си, просто уведомявам „анонимните коментатори“ с мейл адреси kickbosior4e@gmail.com  и други от сорта да не се тормозят излишно и да се занимават с нас 🙂 все пак да сте анонимни, да сте анонимни, колко да сте анонимни в днешно време. Анонимността е доста относително понятие в случай, че в главата си имате нещо повече от кикбокс, пък някои сме учИлИ и друго.

Лично и (не)безразлично

Една лична и не безразлична позиция, която можете да прочетете  Как в спорта НЕ се краде!  и в добавка към нея моите също така лични и небезразлични мисли….

Снимка на Elena Hadzhigenova.

Посвещава се на Митко Ви, Митко Ва, Митко Д, Вероника П, Кристин М, Кати И, Кирил Ч, Ани Ч, Петър С, Светослав Л, Светослав К, Венцислав, Ангел, Ива, Габи, Ками, Кристи, Стани … на всички деца и приятели, които „си тръгнаха“ … и чиито имена вече ми се губят, но не и усмихнатите им личица от преди 5 години!
На всички контузени състезатели оставени да се справят както могат, и ако могат … сами!
На всички треньори, които си „тръгнаха“, защото „не се справят с работата си“!
На всички съдии, които бяха дискредитирани пред световната федерация, защото не си мълчат!
На всички тези, които няма да посмеят да „харесат“ това, но пък ще намерят сили да помислят, да пишат и споделят със своите приятели.

 

 

Снимка на Николай Хаджигенов.*

 

За всяка една дейност си иска сърце, душа и хъс – влагаш ли ги успех няма как да не бъде с теб … започнеш ли да я караш, само за да ти върви далаверката резултатите стремително падат и удрят дъното.

 

14 години … на вас оставам да прецените дали са много или малко …. десетки деца заведени в залите и запалени по спорта лично от нас и с нашите препоръки за най-уникалният клуб, с най-уникалните треньори /защото тогава наистина бяха такива/. Десетки снимки, репортажи и разпространение на идеята, че спорта е важен, че децата са важни – писали сме доста по темата, май повече от всеки друг, дори от самата Федерация!

Че децата се развиват и изграждат много ценни качества, в спортните зали.

Десетки приятелства, част от които издържат времето ….

 

До един момент в, който спряхте да влагате сърце …

ВИЕ, да вие!

От клуб със стотици деца, днес на едно състезание се събират 100-на, като броим и част от треньорите-състезатели.

 

Момента, в който започнахте да се държите с децата и родителите им като с касички и да не ви пука какво седи зад поредният успех, както и дали утре тези млади хора ще са отново в залата, защото като не са те ще дойдат други … будали.

Жалко!

Обичахме ви, истински, като приятели!

 

 

А, сега малко факти, защото сълзливите историйки не са точно нашето.

В добавка към статията, която казва доста неща от високите етажи на кухнята ще дам няколко примера как „се работи“ сега!

 

Не ви харесва нечие мнение – гоните човека, или децата му!

Решавате, че не искате повече да се занимавате с едно дете, то отива в друг клуб ( няма как да не отворя тук скобата, че понякога това са двукратни  и трикратни световни и европейски шампиони и титуляри в своите категории), защото спорта вече е живота му, той е в кръвта му – заплашвате новите му треньори, че ще спрете правата на други техни състезатели от световна величина от шанса да се състезават на международни турнири, че ще им забраните да водят тренировки в даден район, където вече са изградили доверие и имат събрани деца и родители, които са готови да работят с тях!

Не ви харесва това, че някой ни ви мълчи, не ви се моли, не ви се подмазва – гоните го .. и да, дори да е съдия от най-високият (А) клас на международна федерация, каквито досега имаше 2-ма в България … защо да не дискредитирате единия …

Международен турнир – състезателите ви не се представят на ниво / разбирай не са първи/ – обиждате ги, нагрубявате ги, понякога успявате и да им посегнете!

За толкова години ходене по залите как не обърнахте поне веднъж внимание как се държат хората с децата си?!

Победили, загубили – има прегръдка, глътка вода, по една окуражителна дума, стратегия за следващата среща, ако има такава …. Разбора е после, обсъждат се грешки, набелязват се пътища на развитие, стратегии за промяна, за нови техники, за нови комбинации …. Тук ли?! Тук ви обясняват какъв нещастен боклук сте и как сте такъв некадърник, че ….. И после се очаква от вас да имате мотивация да играете?!

За кого?! За какво?!

От около година вдигнахме ръце и започнахме да пътуваме по света сами / така и така го правим на наши разноски, поне да е по-човешко/ – пътуваме със самолети до далечните дестинации / Австрия, Италия/, често престоя ни е с ден или понякога два повече от на останалите и плащаме по-малко! от децата, които пътуват по 18-24 часа с бусове …. Бусове, които често биват шофирани от треньори, съдии, състезатели … Да, на отиване карат 18 часа, минават кантара и се качват на татамито – и играят! Играят за отбора си, за държавата си! След края на състезанието, един душ в залата / ако имат късмет/ и отново в буса!

Връщат се смляни от път …, но щастливи, че са се представили достойно!

Родителите си поръчват екипировка – един път, втори път … трети път … на финала тя идва и установяват, че поръчаната за № 2 вече е съвсем тамън … за № 3.

Родителите купуват екипировка за залите, за определени деца, които не могат да си го позволят – защото могат, защото искат да помогнат … е това няма значение, никой не ги е молил да го правят, нали!

Организирате гала турнир с участието на именити състезатели с награден фонд за една от срещите …, два дни преди въпросният мач казвате на единия състезател, че за съжаление колегата му има контузия и не може да участва, на колегата му казвате същото … двамата получават дребна компенсация за „неудобството“ …, аааа наградния фонд ли?!
Е, сега! Да не издребняваме!

 

Контузен сте в чужбина …. проблема до голяма степен си е ваш … всъщност си е изцяло ваш.
Само си представете как се прибирате от 1000 и кусур километра с бус и със счупена челюст ….?!
Спорт е, да … случва се, но в нормалните държави състезателите имат застраховки за турнирите …, които е нормално да покриват точно тези случаи.

Малко повече по темата можете да прочетете и в тази статия  Обратната страна на медалите.

Също така голяма част от нелепите контузии и у нас идват от липсата на каквато и да е адекватност у съдиите на конкретни състезания, не случайно на едно от последните половината клубове скочиха срещу ниското качество на съдиите и това доведе до (фиктивна) оставка на единия от съпредседателите на федерацията до момента.

 

И на финала, когато направихме опит да обсъдим тези неща преди няколко месеца ни се каза „любезно“, че като не ни харесва …. прав ни път …
Същото се каза и на група обезпокоени родители по повод инцидент възникнал между деца на състезание в чужбина … на което видите ли не, че някой от ръководителите е присъствал, но знае, че това са дреболии ….
Ако не идеше реч за съдбата на талантливо дете … и тук си е повод за отделна публикация и за отделни сериозни обвинения!

И не те хората не са безразлични, просто така си им харесва …

Може и на вас да ви хареса!

На нас вече не ни!

И както досега 14 години не спирахме да убеждаваме хората да дойдат при нас (всъщност при вас и те го правеха, защото ни се доверяваха), сега им казваме – направете възможното да промените нещата!

Защото можете!
Защото го дължите на децата си!

 

Снимка на Николай Хаджигенов.**

 

 

 

*състезателят на … Хърватска … Петър Спасенич, който преди години беше състезател на България …

**снимката е от албума за последният голям международен турнир, като повече за него можете да видите тук и съвсем умишлено не е избран български състезател, за да не бъде дискредитиран по някакъв начин Bestfighter 2017

***с огромни благодарности към състезателя от Българският национален отбор по Кик бокс, който не се поколеба да постъпи мъдро и да застане до съотборниците си, тогава когато им беше необходим, за да имат пълен отбор и да могат да участват в надпреварата на силен международен турнир и същият този, който сега изведнъж се опитват да изкарат недостатъчно подготвен за следващите големи турнири!
Същият този състезател „помолен любезно“ чрез трети човек да напусне залата на клуба, в който е израснал и да не се връща, защото родителите му не искат да мълчат и да крият истината!

Честно казано  едно интервю на Люба Кулезич, в което се казаха много малка част от истините, и което определено ще бъде последвано от нови разкрития и фактология.

 

 

Да!

За каква България мечтаеш?!

Ама, честно!

Искаш ли да помечтаем заедно?!

Кратка информация  за мен, за тези които не ме познават  – омъжена съм и имам трима сина, целенасочено започвам точно с тази информация защото семейството е висша ценност за мен!

Смятам себе си за активен гражданин с ярка позиция, която остава непроменена с годините, имам собствен блог, в който опитвам да държа ръка върху пулса на всичко важно, особено по темите за родителството, образованието и ежедневните борби с неуредиците, от години се занимавам с благотворителни инициативи. Свободното си време предпочитам да поделям между семейството си, спорта – моята втора религия, книгите, магията на цветовете, с която последните години бележи развитието ми. Харесвам хубавата музика, обичам приятелите си и срещите с тях. Не предавам никога и никого!

Имам висше техническо образование – магистър инженер по „Електроника и микроелектроника“, както и второ висше образование със специалност „Банки и финансов мениджмънт“.

Имам повече от 25 години трудов стаж със сериозна експертиза в областта на Телекомуникационния бизнес.

В момента съм докторант в ТУ-София.

Защо приех да бъда лице в номинациите на ПП ДЕОС на тези избори?

Сложно е и същевременно много просто за обяснение.

Защото искам най-накрая да участвам лично в превръщането на България от страната в мечтите ми, в България, такава за всички ни днес и сега!

Искам това да бъде вашата и моята държава, държава в която децата ни растат обичани, уважавани, спокойни, образовани, в която имат перспектива за бъдещето си и шанс да живеят щастливо тук. Държава, в която родителите ни изживяват достойно старините си, след като са работили тук, отгледали са нас и са мечтали един ден ние да продължим пътя им – достойно! Държава, в която уникалната ни природа е разцъфтяваща и съхранена за поколенията! Държава, в която трудът ни е достойно заплатен, уважаван и ценен, и не на последно място държава, в която законите важат с еднаква сила за всички, спазват се от всички и гарантират човешките права на всички, независимо от тяхната расова, етническа, религиозна, социална принадлежност, както и от техният пол!

Най-същественото, към което бих се стремила в момента е обединението!

Обединението около каузата БЪЛГАРИЯ!

Това е начинът да върнем живеца и силата на хората, да върнем желанието им да търсят реализацията си тук, да отглеждат децата си тук, да развиват бизнеса си тук!

Личната ми кауза, в която ще вложа максимума от възможностите си е в областта на образованието и науката, следвани от екологията и спорта.

България в мечтите ми е страна, в която децата отиват сутрин с усмивка на училище и вечер се прибират още по-усмихнати, щастливи и богати от срещите със знанието, с приятелите и с учителите си. Училището – институцията, която се грижи за истинското развитие и израстване на всяко дете, като личност, като човек, давайки му шанс да бъде себе си и да запази уникалността си, като същевременно трупа знания и развива умения, обогатявайки общуването му!

Училище, в което надарените деца получават подкрепа в развитието си, ресурси, за да надграждат и разширяват все повече и повече своите таланти. Училище, в което децата със СОП /Специални Образователни Потребности/  са подкрепени и им се дава шанса да общуват пълноценно, да получат максимално добро по качество образование, в което са обичани, разбирани и истински интегрирани и приети като личности.

В училището на мечтите ми децата ще бъдат приучавани да мислят, да търсят и намират информация, да я анализират и интерпретират, пречупена през опита и визията им за света, а не просто да възпроизвеждат глупости писани преди десетки години.

Училището на мечтите ми не на последно място е истински храм на науката, в който учителят е личност, уважаван и достоен гражданин, съзнаващ отговорността си в създаването на бъдещето и приемащ я с радост.

Учителят е мисия, вяра и гордост.

Учителят е стълб и истинска основа в градежа на бъдещето на България.

България в мечтите ми е страна, в която законът е над всичко. Законът с пълната си сила и тежест – важащ еднакво за всеки гражданин, независимо от ценза или социалната му позиция, от моментното финансово състояние или от заеманата длъжност, от етноса, вярата, цвета на кожата му, от семейния статус и личните му предпочитания. В мечтите ми хората са добронамерени, честни и с отворени за благотворителност сърца.

България в мечтите ми се е върнала към красотата на своята природа, пази я, развива я, цени я. Уникалното кътче земя, което ни е отредено трябва да бъде съхранено и оставено на децата ни чисто и истинско. Да спрем самоунищожителното замърсяване, безразборната сеч, превръщането ни в бунище, застрояването на последните прекрасни места в планините и покрай морския бряг. Да запазим горите и водите си, въздуха и земята си … Да развиваме нови енергийни източници, които да щадят и природата, и нас самите. Да развиваме бизнеса си мъдро и с мисъл, че освен него трябва да оставим на децата си и това прекрасно място поне такова, каквото сме го получили ние от нашите родители.

България в мечтите ми е установила максимално добри условия за развитие на средния и малък бизнес.  за възраждане на практически липсващата средна класа. За нормални условия на труд, за получаване на достойно възнаграждение за него и за справедлива социална политика, насочена да поощрява инициативите, които подпомагат семействата, насърчават раждането на повече българчета и дават шанс на родителите им да отгледат достойни хора. Държава, в която биват подкрепени хората, решили да се занимават със земеделие, туризъм, обслужване, като се даде шанс за възраждането на производство на качествени и конкурентни стоки, продукти и услуги, наред със сериозните печеливши индустрии особено в областта на високите технологии и ИТ.

Възможността за достоен труд, за достойно заплащане, за устойчиво развитие би дало шанс на мнозина от прокудените ни в чужбина сънародници да размислят и да се върнат тук, с ценния си опит, със знанията и уменията си, които да споделят с нас и така да ни тласнат още по-напред и нагоре.

Мечтая за държава, в която няма ксенофобия и псевдопатриотизъм!

В която няма омраза към различието, в каквато и да е негова форма, няма разединение, няма насилие!

Има зачитане и спазване на човешките права на всеки гражданин.

Време е да се опитаме да сбъднем  това заедно!

Моята мечта за България е напълно осъществима! Mожем и трябва да го направим сега!

Можем и трябва да се обединим и постепенно, стъпка по стъпка, да направим страната ни една СБЪДНАТА МЕЧТА!

Вашата мечта, моята мечта, мечтата на семействата ни, мечтата на приятелите ни, на колегите ни!

Знам, че на много от вас им е писнало и се чувстват отчаяни и обезверени, аз също се чувствах така доскоро, осъзнавайки, че партиите в настоящия парламент са  корумпирани структури, пълни с некомпетентни и жадни за власт на всяка цена хора, заинтересовани единствено от личните си облаги, интереси и от лобистки кръгове на влияние. “Реформа” стана изтъркана и празна от съдържание дума, която се ползва като щит и разменна монета в словоблудните демагогски войни за сфери на влияние и разпределяне на всичко! Да, на всичко – като се почне от ресурсите, мине се през бизнеса, та се стигне и до живота на мнозина.

Някои намериха сила да протестират, но се оказаха малцина, времето притъпи остротата им, други се предадоха, трети се продадоха …

Не искате пак да върнете същите марионетки в НС и да заживеете отново в мрачния сив и безрадостен делник, осъзнавайки че животът ви изтича между пръстите ви, но най-страшното, осъзнавайки че обричате децата си на същото ….

Не искате това, нали?

Това, което не осъзнавате е каква сила можем да бъдем заедно, защото като вас и като мен мислят мнозина – стотици, хиляди. Огледайте се – поговорете с приятелите си с, с познатите си, дори с непознатите.

Всички искат промяната, но нямат смелостта да се борят за нея. 

Промяната трябва да дойде и това можем да направим само заедно!

#ЗаеднозаБългария!

 

Елена Хаджигенова  – можете да ме намерите тук и да поговорим за всичко, което ви интересува във връзка с мен, и моята позиция.

ФизкултУра!

 

На където и да се обърнеш задника ти все ще остане зад гърба ти, казваше едно време баба ми, пък я беше мъдра жена.

Така де, ама нали се сещате, че това, че ще остане зад гърба ти някак си не означава автоматично, че ще изчезне /уви/.

И, да, караме, караме и все стигаме до културата по нашите изстрадали земи и в частност до физическата такава …

Неслучайно още древните гърци са отдавали почит и на физическата култура на индивида, наред с другите му достойнства … Но, да оставим на древните древното и да се върнем на нашите си тегоби.

Както нееднократно сме споделяли, за нас спорта е религия, това за тези, които не ни познават, защото съм сигурна, че някои от сега ще ме посочат с пръст като мазна лелка, която апелира да оставим децата на мира пред компютрите и в Мак Доналдс.

Да, ама не!

Няма да апелираме към това ни най-малко.

Но ще си говорим сериозно за един много важен предмет в училище и сходните на него.
Да, познахте за т.нар. „Физическо“ ще си говорим, но казаното за него важи в пълна сила и за Музиката и за Изобразителното изкуство и за различните вариации, с които сега наричат едновремешното „Трудово“  Домашен бит и тн….

Та важно ли е физическото?

Според вас?

А, какво бихте направили лично вие, за да е активно физически детето ви / в случай, че не е спортна натура/ поне в задължителните учебни часове?! Ако смятате, че това не ви вълнува, то по-добре не си губете времето да четете надолу.

Как стоят нещата сега?! Семпло, ако се изразим тактично.

В доста училища часове по „Физическо“ на практика няма,  точно така – няма!

Те се свеждат в най-добрият случай до даването на една топка на децата и оставянето им сами на себе си! В много училища от 1-ви до 4-ти клас Физическото се преподава от преподавателя водещ класа?! Знаем добре каква е средната възраст на учителите в страната, както и тенденцията за нейното увеличаване поне в близко бъдеще!

Толкоз!

В други, пък има ентусиазирани учители, които освен да убият всяко желание на децата да спортуват за друго не стават ….

Не бързайте да се възмущавате и не, не си противореча.

Тези, които неглижират предмета са ясни.

Но тук ми се ще да дам няколко примера за това как можете да убиете, ама наистина во веки веков желанието на едно дете да присъства в часовете по „Физическо възпитание и спорт“.

Пример първи – елитна столична езикова гимназия!

Ама, много елитна! В първата 4-ка!

Отличен 10-то класник, от тези дето отвътре си им идва да са отличници във всичко. Бележника му е отгоре до долу 6, ееее добре де почти до долу. Има предвидена една 5-ца за годината. Да, точно така по физическо!

И то защо?!

Защото младежа не покрива зададеният от МОН норматив по скок !!!

Само щото съм добре възпитана няма да кажа на уважаемите  **** от МОН къде точно могат да си сложат въпросният норматив и въпросната учебна програма. Да не говорим, че бих била прелюбопитна, дали има дори и един от тях, който би покрил въпросният норматив!
Въпросният младеж, за който говорим не е някакъв очилат зубър, който не мърда от учебниците и от компютъра в  свободното си време.

Напротив – активно спортува любимият си спорт при това от много години. И все пак не покрива норматива – инати се учителят му по Физическо!!!!

Затова ще има 5!

Същата оценка ще получи и друга негова съученичка, която е изкарала 2 оценки 6 на теоретични изпитвания, някак си е успяла да се справи за 5 на някоя от спортните игри, като гледа да не пипа топката и да не пречи, а през останалата част от годината са я освободили от така тежката учебна дисциплина по здравословни причини ….?!

Познато нали, също така справедливо!

Добре, че все пак въпросният младеж си има спортен клуб, любим треньор и приятели там и няма да скъса със спорта току така … в последният учебен ден се явява на повишителен по физическо и пак малко не достига, за да покори въпросният норматив. Добре, че все пак се намесва класният ръководител и историята завършва с Хепи Енд.

Защо е толкова важна някаква си 6-ца по физическо ли?! Ами защото ще влезе в дипломата наред с всички други предмети и ще оформи успеха, с който след 2 години бъдещият зрелостник ще търси своето място под слънцето!

История две, следена твърде отблизо – 8-мокласници в столична езикова гимназия!

Зайци новобранци, никой не знае нищо за тях. Единият е доста устат и нахакан, а всичко отгоре понякога идва с непълен екип, ааа и отделно не може да играе футбол, нито пък е научил правилата му …

Е какво учудващо има, че в един момент в дневника се появяват не една, не две ми цели три 2-ки!

По физическо!!! Защо не са забележки при липса на екип, а 2-ки е тема, която няма да отварям въобще…

Дребната подробност е само, че въпросният непокорен 8-мокласник е не просто запален спортист, а член на представителният отбор на страната по един доста динамичен и атрактивен спорт. И докато големите му международни успехи са все още твърде епизодични и вероятно предстоят в бъдещето /дано/. Като между тях за тази година е трето място в турнир от световна купа /споделям това, просто защото е важно за развитието на случая по-натътак, а не от елементарна хвалба/ и една гора медали от всякакъв метал от множество турнири, в България пък определено няма някой, който да успее да го измести засега.

Но как би завършила сагата  по-горе можем само да гадаем, вероятно с поправителен по Физическо, който сигурно бих искала лично да наблюдавам!

Хепи енда обаче идва просто, тъй като въпросното представяне на силен международен турнир е почти в края на учебната година и така по неведоми пътища ученика се сдобива с една – две 5-ци и една 6-ца, та благополучно завършва с 5-ца по Физическо изстрадалата учебна година.

Би било смешно, ако не беше жалко …

Какво би мотивирало този ученик в часовете му по физическо от сега нататък?!
Не и „учителя“!

Кавичките не са никак случайни, защото просто в края на тази история пък искам да кажа, че за мое щастие имам все пак вяра в доброто!

Големият ми син имаше щастието да има наистина най-най-страхотният учител по физическо, негов класен, негов фен, негов приятел. Пак този учител създаде в едно малко столично училище отбори по няколко вида спорт, които мерят сили на с най-добрите и често ги побеждаваха, отреждайки призови места на училището! И карайки децата да се гордеят ,че са част от тях!

Колко малко е нужно нали?!

И за да има полза от дългата и досадна вероятно писаница по-горе ще дам съвсем ясни и конкретни предложения / съвсем не за пръв път апропо/, като силно се надявам някак да достигнат до Министерството на тъмните сили иженарицаемото МОН и там някой набеден експерт да успее да вникне в тях! Ако не, на разположение съм за консултации  и пояснения!

  1. Часовете по „Физическо възпитание и спорт“, „Музика“ и „Изобразително изкуство“ да бъдат увеличени от 2 в седмицата на 1 всеки ден! Да, именно – първият учебен час всеки ден, както и последният са особено подходящи за подобна дейност.
  2. Часовете да са задължителни, като за децата, имащи различни здравословни проблеми да бъдат предвидени специални занимания, така че тези деца да не бъдат оставяни обездвижени и закъсващи все повече със здравето си.
  3. В часовете по физическо децата да бъдат обучавани задължително от хора с нужната квалификация, като там където има условия / салони, басейни и тн. Да могат да ползват цялата налична екипировка и оборудване под непосредствено наблюдение и инструкции от специалистите/.
  4. Оценките по въпросните предмети да бъдат премахнати във цифровото им изражение и да бъдат заменени с „Зачита се“ и „Не се зачита“.
  5. Децата имащи изявени спортни дарби и/или желание да се занимават с активен спорт да бъдат организирани в отбори и да им бъде предоставяно време и специалисти, които да ги занимават във време извън часовете / може би веднага след тях или пък преди, ако са втора смяна/.

Аналогично за музиката и изобразителното изкуство – не на всяко дете е дадено да бъде новият Пикасо, нито пък Паганини и не е нужно това.

Но за сметка на това би било меко казано полезно децата да имат време да опитват да свирят на различни инструменти, да рисуват или ползват различни техники в изящното изкуство, да учат история на Музиката и Изобразителното изкуство, да могат да разпознават стилове, художници, композитори и да чакат тези часове с желание! Да влизат в тях с удоволствие, да се чувстват пленени от заниманията и на финала да излязат обогатени от тях.
И да, това е напълно постижимо и възможно, просто някой трябва да го спусне „Отгоре“.
Нали ще се съгласите с мен, че каквото заложи в програмата си МОН – то бива изпълнено!

Можем да опитаме и да спечелим огромни ползи за всички деца, вместо да ги караме да се чудят как да се спасят от този или онзи предмет и как да се докопат до заветната 6-ца, без грам полза и удоволствие за тях самите.

 

Посвещава се на моят първи учител по физическо, който беше наистина велик!

 

 

*снимките са от личният ни семеен архив и на тях е единият двойкаджия по физическо 🙂
** С огромна благодарност към г-н Нестор Маринов, за това което дава на всички деца!

*** Ин мемориам на моят учител, запалил ме по спорта въобще Мирчо Николов – една легенда, която помнят всички, на които е преподавал!

Давай Гришо!

ГришоДимитров

 

Това е Григор Димитров!
Надали има българин, който е безпристрастен към безбройните му успехи, но поводът да реша да пиша днес уви не е този Григор Димитров, който аз харесвам.
Поводът днес е този Григор Димитров, когото мнозина от нас видяха вчера, но и мнозина от нас не разбраха!
Не разбраха, че това всъщност беше едно момче загубило себе си и нуждаещо се от подкрепа – точно в този момент и точно в тази ситуация!

13139096_1708324889406406_6064944201867163972_n

Поводът да си позволя да пиша днес е този нелеп колаж и посланието, което той носи!

Ще си позволя коментар само защото и в този случай както и във всеки друг в последно време няма мислене има само „Осанна“ или „Разпни го“!

За тези, които ме познават нямам какво да кажа по отношение на спорта, за тези които ще попаднат на поста ми случайно ще кажа само, че да речем за нас спорта е семейна религия!
Отделно ще добавя, че тенисът е първият спорт, който съм практикувала съзнателно и с хъс и то не къде да е, и не при кого да е, а при самата Юлия Берберян, на която и до днес съм благодарна за уроците!
Не станах голяма тенисистка, но нямах нужните качествата за това, за сметка на това постигнах максимума в моя спорт в моето си време … и до ден днешен съм в залата много по-често вечер, отколкото съм си в къщи … да речем …

Но, да се върнем на Гришо и кой е за него, кой против него и кой има право и няма право да му казва какво да прави.

Уважавам таланта на Григор Димитров, уважавам труда му, хъса му за победа, уважавам това, че успя сам да изгради една впечатляваща кариера. Има невероятна подготовка и дано бъдещето му на корта бъде дълго и блестящо.
А сега и за поведението му вчера на корта.

То беше жалко …
Спортист от тази величина, би трябвало да може да се контролира! Или след като вижда, че не може има начини да се работи и върху това! И трябва да работи!
Има специалисти, има методи и тн.
Тоест, ако иска да е истински № 1 – Гришо ще приеме критиката и ще работи …, за да отстрани и последната пукнатина в бронята си!
Така се стига до върха и така се остава там!
Толкова!

пс. понеже имаше какви ли не критики и епитети из коментарите ще си позволя да дам един простичък пример, за да стане ясно, че без критика и коректив нещата не търпят развитие – когато 6 годишният ми син се тръшка в магазина, аз го извеждам от там – дълго и търпеливо обяснявам, защо така не се прави и как се иска нещо и кога се получава то!
Когато 14 годишният ми син след загубена среща хвърля екипировка, държи неприятен език и жестове, аз не просто му го казвам, аз говоря с него толкова дълго колкото е нужно и толкова пъти, колкото трябва и ще продължа да го правя, докато той не започне да приема спокойно загубите и с чест победите си.
И да, 19 годишният ми син – не хвърля екипировка, не псува съдиите и противниците си при загуби, както и не се хвали с победите си! Как е стигнал до тук ще оставя на вас да се досетите … само ще кажа, че и той е бил 6 годишен и 14 също ….
И отделно за тези, които имат нерви да дочетат поста – това, че съм наказвала, критикувала и коригирала, не значи че дори и за момент съм спряла да обичам и да вярвам в тях!

По същият начин аз се гордея с успехите на Гришо, болея с неговите загуби и когато те са достойни съм сред първите, които го защитават, защото в спорта има и върхове и падения!
Но честта и достойнството са качества, които трябва да се изградят и това иска време и упорита работа, почти толкова колкото и на корта!

Успех Гришо и нека силата бъде с теб!