Какъв е смисълът ли?! Любовта!

Любовта е смисълът!

 

 

 

Смисълът на всичко и силата!

Силата, която винаги побеждава!

В заливащият ни отвсякъде информационен поток е пълно с какво ли не. Общо взето на всяка теза има поне по 108 антитези.

Случаят със сагата на двете лъвчета Масуд и Терез също не беше изключение.
Чета и слушам как хората видиш ли недоумявали защо не се впрегнела цялата тази енергия в нещо по-смислено … ами се хабяла за някакви си там животни …

И всеки път се сещам за една сентенция от неизвестен азиатски мислител, според който отношението към слабия, към нисшия, към животното е показателно за това какъв си в сърцето си.
Ама какъв си наистина!

 

Не какъв искаш да се покажеш.

За себе си много отдавна установих този безпогрешен критерий при оценка на някой, когото не познавам добре. Винаги опитвам да разбера как се отнася той към животно, към дете, към възрастен, към човек, който в момента не е от силните на деня, който е безпомощен. И никога до сега не съм оставала излъгана.

 

0000217955-middle

Случая с лъвчетата, колкото и някои да се опитват да го сведат до някакви си там две животни … е всъщност емблематичен пример за това в каква територия живеем.
Родени в страх, изоставени и неглижирани, в началото те не бяха интересни никому … чудеха се как да се отърват от тях. И изведнъж някой съзря в тях възможността да властва, да демонстрира величие и най-вече да задоволи каприза си.

Как не мина това и до днес не знам …

Защото в повечето случаи минава и още как …

Господаря си поръча лъвчета за вкъщи …

Но!
Любовта победи!

 

 

Любовта е най-великата сила човешка и именно тя беше движеща в случая.

Любовта събра хората, които даряваха необходимите средства и консумативи.

Любовта можем да видим в лицето на прекрасните хора от Дивите животни / знам само имената на Любомила и на доброволката Марина, но съм сигурна, че са много повече/, които физически отгледаха малките невинни душици, които иначе биха били обречени на сигурна смърт – изоставени от биологичната си майка. Някъде към 18-20 минута на този Репортаж от заминаването може да бъде видяна именно най-голямата демонстрация на любовта, доверието и добрината в лицето на „майката на Лъвовете – Марина“. Уникален момент, наистина!

Любовта намери техният нов дом във Felida Big Cat Centrе в Холандия чрез сърцатите хора от Четири Лапи, които и за момент не се разколебаха!

Любовта помогна в лицето на ветеринарите от Добро хрумване, положили толкова топли грижи за мъниците.

Сигурно още много други хора са помогнали! Простете не знам нищо за много от вас, но знам какво е било движещото – ЛЮБОВТА!

Благодарност за всички, които се пребориха и не оставиха нещата да се случват както обикновено се случват на територията … „Ми, нищо не можем да направим … те ги искат и трябва да им ги дадем! Няма какво да се направи … като ти поискат нещо от там … даваш. Да си мълчим, че може да стане и по-зле!“

Не, не трябва да им ги дадем!

Защото това са живи същества и те имат право да живеят, истински и по-възможност пълноценен живот, а не да изпълняват нечии мимолетни капризи и да страдат, задоволявайки поредният комплексар живеещ в облака на своята мания за величие.

Затова следващият път вместо да се запитате „Какъв беше смисъла да се вдига толкова шум за две животни!?“ си задайте и поне за мен неизбежният въпрос „Добре де, не може ли и тук да застанем единни и да защитим … това, което искаме да защитим – каквото и да е то – Пирин, Черноморието, възможността да живеем в държавата си като нормални хора, с чест и с вдигнати глави, достойният живот на родителите ни, шансовете на децата ни“,….. и така списъка може да е дълъг.

Кое беше важното тук ?

На първо място, както казах вече – Любовта!

Без нея, без сърцето, което вложиха всички нямаше шанс за успех, затова във всяка кауза трябва да се влага ЛЮБОВ, а не просто да се маркира дейност и да се търсят ефекти!

На второ място – Единството!

В тази кауза се обединиха всички, които обичат животните и които искрено искат да помогнат, не трепнаха, не се поколебаха, не се уплашиха, не се отказаха въпреки обратите и натиска …

И не на последно място – Решимостта!

Да не се откажем и за миг от това, което смятаме за важно!
Да се борим за него – с всички сили, с всички законни средства и най-вече с енергията, която не бива да се пилее безхаберно за по два часа вечер веднъж в седмицата!

Във всеки момент, в който това е необходимо, трябва да си готов!

И да дадеш всичко! Ама наистина всичко, което можеш!

Тук хората дадоха всичко!

Без резерви, без остатък, без никакви скрити цели!

И се получи!

На това ни научиха две животни …

Толкова малко хора могат да ни дадат подобен урок в днешно време …

 

27336854_1602388773207765_8075697113530873791_n

И едно поне за мен изключително затрогващо видео  Поклон, Марина!

 

 

 

 

**Снимките са от страничките на Четири лапи, Дивите животни и на на Олег Попов от Dnes.bg

 

 

 

Advertisements

Приказка за щастието 7 или как можем да докажем, че храната е едно непризнато изкуство!

Възползвам се от шанса да Ви пожелая щастлива,  усмихната и успешна Нова 2018 Година!

Нека тя Ви донесе много любов, много усмивки и срещи с любими хора, успехи в делата Ви и шансове да сбъднете мечтите си.

 

Както знаете в „Приказките“ обичам да Ви срещам именно със сбъднати мечти!
А какво по-хубаво в началото на годината от това да те усмихне една сбъдната мечта, да се докоснеш до нея, да усетиш нейният блясък и да изпълниш всичките си сетива с блажена безтегловност (изобщо не преувеличавам, като видите кои са гостите ми и сами ще се уверите, а ако случайно все още не сте ги срещали, то ето за какво можете да ми благодарите 😉 )!

Е, сега предвид току що преминалите празници, вероятно мнозина ще погледнат на моите днешни гости с известна …. дистанцираност :), но … (хммм … давате ми идея и с кого ще ви срещна съвсем наскоро), уверявам Ви че след среща наживо с тях и тяхното изкуство все пак ще ми (им) благодарите от сърце! От друга страна страничните ефекти от това да имате подобни приятели са многобройни и разнопосочни и се надявам, че не сте толкова тесногръди, че да живеете подчинявайки се на един бездушен кантар – в края на краищата какво разбира той от красота 😉 ?!

За мен е удоволствие да ви „запозная“ с Реза и Даро

Надявам се на вашето кавалерско възпитание, за да не се налага да  уточняваме броя на годините, от които познавам Реза или поне да ги сведем до едно … „абе … от бая време“. Но ви уверявам, че в личната ми класация от образи тя заема място в призовата тройка 🙂 и то не за друго, ами защото все пак аз вярвам в чудеса и те често ме заобикалят 🙂 и буквално и преносно!
Реза, която се забавлява работейки и работи забавлявайки се в
 Take a cake

 

С Даро се запознах преди няколко години и доста дълго контактувахме по-скоро от дистанция и сдържано, както подобава да едни добри познати … всичко това хубаво, но … когато установиш, че един мъж готви … няма как да останете „просто добри познати“, а когато се убедиш, че готви божествено … той минава като минимум в категорията незаменими дружки :). С Даро можете да се видите и Вие – всеки ден в Daro !

И така – оставям ви в компанията на Реза и Даро, а аз мисля да си сипя чаша уникален чай и да отхапвам блажено … кексче, докато не се появи спешна необходимост да правя нещо друго … предвид факта, че е първият работен ден за годината силно се надявам да останем само на чая 🙂

Представeте се с няколко думи – как се казвате, опишете себе си, как ви виждат другите, а как бихте искали да ви видят?

Казвам се Тереза.
Как ме виждат другите ли? Обикновено ме виждат затрупана с кексчета и бисквитки, а единствената ми работа е да ги снимам, за да дразня другите, след което да ги изяждам. Пак за да ги дразня.
Как бих искала да ме виждат другите?  Не знам. Това си е тяхна работа, не моя. Винаги е интересно да видя през други очи. Преди години във връзка с това, което правех онлайн ми споделиха, че са си ме представяли като 160 килограмова учителка по химия. Тъмна жена, с очила и строг глас, вечно кисела. Това ми е любимия образ 🙂

25519711_1508993952551434_1230913068_n

 

Дарин, напоследък известен като Даро, заради заведението, което отворих през август 2015-та и което нескромно кръстих на себе си. И като кажеш заведение, сигурно трябва да изглеждам весел, дебел и засмян, но от всичките тия неща вече не съм дебел 🙂

 

Кажете нещо повече за нещата от живота, които ви носят радост, които ви карат да се усмихвате, да се чувствате живи,  и които ви карат да мечтаете?

Радват ме простите неща. Да се събудя в добро здраве и настроение, близките ми да са здрави и доволни от живота.  Усмихнати хора, температури над 15°C (но под 35°C), музиката, книгите, филмите. Уханието на планинска поляна лятно време, небе пълно със звезди и спокойно, топло море. Миризмата на току-що изпечени кексчета в пекарната и превъзходно лате в любимата ми чаша. Мога да изброявам още дълго.

Усмивките на хората  след първата хапка в пекарната ми. Колкото и напрегнати, намусени или дори тъжни да влизат, нещо ги кара да се усмихват и се гордея, че това е вкусът, който съм успял да им предам. А мечтая да се наложи да купувам нова врата и брава, защото тази е на път да се счупи от отваряне и затваряне.

 

За какво мечтаете всъщност  и в личен, и в професионален план?

В личен план мечтая за световен мир, за да мога спокойно да обиколя света с любимите си хора, без да се напрягаме от дребни неудобства като граници и международни конфликти. В професионален план, мечтая във всеки по-голям град да има пекарна Take a Cake и бисквитки Mr. Hruples, защото съм доста зависима от тях и не искам да се лишавам.

Мечтая за … мир. Сигурно е много блондинско от моя страна, но всички имаме нужда от това – заради спокойствието да си пуснеш детето на улицата, заради нуждата да се чувстваш защитен, заради любовта. И не само световен, а така един вътрешен, човешки мир.

 

 

С какво се занимавате в момента?

В момента се уча да разпределям правилно времето между гледането на бебе, работата и лични удовствия. Също така, работя върху тактика, която да убеди Вселената, че съм пряк и единствен наследник на Уорън Бъфет (въпреки трите му деца).

По-конкретно,  занимавам се с новите ни идеи за маркетинг  на Take a Cake и Mr. Hruples, с които да покажем на хората колко са специални тези продукти.  (Докато Вселената все още се колебае.)

 

Готвя. Не спирам да готвя. Това ме прави щастлив и спокоен, дава ми комфорт.

 

 

 

Как направихте избора на сегашната си „професия“?

Тя сама ме намери.  Със създателите на Take a Cake сме много близки от години. Много преди да им хрумне да направят първата пекарна за кексчета в България. Отначало им помагах от време на време , като снимах капкейковете,  най-вече заради възможнотта да ги изям след това. С течение на времето, кексчетата растяха и имаха нужда от повече грижи, аз се включвах все повече и в един момент станахме неразделни.

25551273_1509014169216079_1581940150_o

Тя ме намери, да си призная честно. В далечната 2011-та един приятел каза, че трябва да споделям с хората рецептите си, защото готвя вкусно и така се почна – като на шега. После дойде кулинарното списание, кулинарния формат, обрата в кариерата ми на ПР … Явно съм го носил там някъде скрито между вратовръзките и костюмите и сега му е било времето да излезе.

21106499_1433623530051787_7724970899908314513_n

 

Кога разбрахте, че това ваше любимо занимание, което сте превърнали в професия ви прави щастливи?

Знаех го от първия момент и продължавам да го откривам ежедневно.

Когато разбрах, че сготвеното от мен носи радост на другите. И напоследък го разбирам почти всеки ден – дали ще е възрастна дама, която ще каже че мекичките ни са като в нейното детство или английска туристка, която ще каже, че при мен се чувства като вкъщи … или достопочтена дама от Тоскана, която ще сравни пекарната ми с бабината си къща.

 

Някога имали ли сте съмнения дали сте се спрели на правилният „занаят“?

Разбира се. Предполагам, че всеки нормален човек от време на време се съмнява в себе си. Дали се справя добре, дали пък не е било по-разумно да си избере някое по-простичко занимание? Но това са моментни състояния, които отминават бързо.

Имаше тежки месеци, признавам си. Дни, в които не исках да отварям. Седмици, в които съм се лутал да търся къде бъркам и в какво не съм прав. Но е трябвало време, сега го разбирам.

 

Какво ви носи работата ви?

Радост, че правя нещо от което бързо виждам резултат. Удоволствие да работя с хора, които много харесвам и заедно създаваме нещо чудесно. Също така е безценна профилактика срещу Алцхаймер, защото постоянно трябва да уча нови неща.

Комфорт. Спокойствие. Увереност. Като крача сутрин рано към Даро и чувам как един по един всички останали отварят, премитаме си тротоарите, вадим столчета и пейки … тогава разбирам, че вече съм част от този град и се чувствам на мястото си.

 

 

Ако можете опишете удоволствието, от срещите с хора, които правите щастливи. Получавате ли често обратна връзка от клиенти, познати, непознати, приятели и това дава ли ви мотивация да продължавате?

Да, доста често получаваме обратна връзка от хората. Както директно в пекарните, така и онлайн. Има такива комплименти, които дори не са за пред хора. 🙂 Радостта от доволните ни клиенти е огромна и именно тя дава сили на целият ни екип да продължаваме наред. Когато чуем или прочетем как някой е изживял щастлив момент с нашите кексчета и бисквити, денят става по-хубав, работата по-лека и въобще, животът придобива повече цвят и вкус.

Ежедневно. Винаги питам и карам и другите да питат хората дали всичко е било наред с храната им. Старая се да разбера на какво наистина се дължи нечие недоволство и да коригирам нещо, ако трябва. Удоволствието е в това да видиш как хората се чувстват толкова спокойни, че да заговорят съседната маса, да се запознаят с непознат, да обменят един с друг идеи къде да отидат и какво да видят. Или да ме почувстват толкова близък, че без дори да им знам името да споделят лични неща – за преждевременно прекъсналата бременност през новата работа та до купуването на къща и бъдеща женитба.

 

 

Какво ви дава и какво ви отнема сегашното ви занимание? И бихте ли го заменили с нещо друго?

Дава ми много.  Най-вече усещането, че това не е точно работа, а любимо хоби. Отнема ми желанието да си купувам разни други десерти. Доста капризна съм станала покрай нашите капкейкове.
Може би бих го заменила с професията на добре платен пътешественик по света, но засега няма обявена подобна вакантна длъжност.

Дава ми щастие, а ми отне колелото. Напоследък съм само в пекарната и шосейката ми стои цяла година подпряна на стената. Но ще дойде пак нейното време и вместо с престилка ще ме видите по трико да катеря Шипка.

 

Как преодолявате препятствията? Кое ви дава сила да го правите, кое ви мотивира? Кое ви кара да се чувствате безсилни в работата ви и намирате ли начин да преодолявате тези моменти.

Не виждам какъв друг избор имам, освен да преодолея каквото там ми се е изпречило и да продължа напред. Мен лично ме съсипва бюрокрацията, многото листове в папки и таблиците  с цифри, но за щастие в екипа ни има хора, които са в стихията си с тези неща и не ми се налага да се чувствам безсилна.

Аз съм инат по природа и наследство, така че стискам зъби и продължавам.

 

Какво бихте препоръчали на тези, които нямат смелост да тръгнат по вашите стъпки и да вземат изберат развитие като свободни професионалисти?

Ако някой чувства, че няма сили да избере подобна професия, бих му препоръчала да не го прави. Хората са различни и добре че е така, защото не знам как би функционирало общество съставено само еднакви типове.

Не е до смелост, а до лудост. Ще е трудно, ще има дни да не излизаш от страх да не се провалиш. Но вярата, вярата … светът отваря път на лудите и вярващите в себе си. Ако не това, ще е нещо друго, кой би могъл да предположи, че аз, нафукания ПР … ще стана пекар. Но както казвам – в един момент предпочетох да храня хората, а не техните илюзии. И се получи.

 

  • това е днешната ми Приказка посветена на тези истински вълшебници преоткрили себе си в своята нова приказка! Повярвали във вълшебството, наречено „мечта“, но сбъднато с цената на много труд, дисциплина и още повече любов! От друга страна все пак да не изпадаме в абсолютна безтегловност, длъжна съм да ви предупредя, че тези хора могат да бъдат и доста опасни … като да речем за размера на облеклото ви 😉 🙂 , но … все пак веднъж се живее 🙂
    От все сърце пожелавам на Реза ♥ и Даро ♥ още дълго да ни радват със своите невероятни произведения на изкуството и да останат все така усмихнати, земни и уникално шеметни. 

Приказка за щастието 6 или когато работата е усмивка!

Вече ми е Коледно, празнично, усмихнато 🙂 и много ми се прииска да ви подаря същото топло усещане за наближаващите празници 🙂 
Днешната ни приказка ще е много зареждаща и вдъхновяваща, обещавам Ви ♥

Ще ви срещна с двама Вълшебници!
Истински Вълшебници, няма майтап!

Това са хора, които носят усмивки и красота!
Винаги и по всяко време, хора чиято работа е да създадат и съхранят топли емоции, нежност, красота, смях ….

Заинтригувах ли Ви?
Ами да започваме тогава 🙂

Опитах се да се сетя от кога познавам Ивето и не успях :), тя е част от светлата страна на моят свят толкова отдавна, че наистина не мога да се върна толкова назад във времето. Ивето се занимава с фотография – запечатва както вече ви казах красиви мигове, красиви емоции, прекрасни хора … запечатва ги с много любов, с много добро настроение. Толкова хубави и топли спомени имаме цялото семейство именно благодарение на Ивето и нейният вълшебен фотоапарат. 
Опитвам се да си представя какво е цял ден на работата си да виждаш усмивките на хората срещу теб ♥, признавам че невинаги успявам, но ако вие се потопите в страницата на Дамаянти & Лански Студио ще разберете за какво говоря!
Освен чисто професионалните си качества, за които мисля, че е излишно да говорим, ако вече сте отворили страничката ѝ мога да кажа само, че Ивето е и човек с огромно приятелско сърце, с невероятно заразителна усмивка и общуването с нея винаги е удоволствие!

 

 

Другият ми гост днес е Иво :), и не, не съм търсила приликите нарочно, просто така се случи 🙂
С Иво се запознах случайно и още на първата ни среща се чувствах в компанията му така сякаш се познаваме от години … ама от мнооооого години 🙂

Иво също създава красота, усмивки и невероятни емоции. 
Той е вълшебник даващ шанс на всеки да се докосне до магията да сътвори нещо с ръцете си, да дари усмивка и щастлив нежен миг. В ателието му ежедневно се случват вълшебства – повече за работата на Иво можете да видите на неговите странички Сглобих си и на Пили и сглобили 🙂 🙂 🙂

И така …. стига съм Ви занимавала с моите приказки – запознайте се с Ивето и Иво!

 

 

Представeте се с няколко думи – как се казвате, представете ни членовете на семейството си, опишете себе си, как ви виждат другите, а как бихте искали да ви видят?

Казвам се Ивелина, непоправим романтик, опитващ се да вижда само хубавото наоколо, поне доколкото е възможно 🙂

Имам чудно семейство с трима мъже и една снаха. Влад е таткото, Павчо е големият и първороден син, който вече има своето семейство с Ками и от известно време не живее с нас, а най-малкият е Влади – към момента шестокласник.

Казвам се  Иво Стаменов  . Знаят ме като ОттО, Ивацко, Дедото и прочие.

Някои ме виждат като ведро слънчице, други – като Крюел Девил.

А всъщност, тези, които искам да ме виждат, си ме виждат като Иво.

 

Кажете нещо повече за нещата от живота, които ви носят радост, които ви карат да се усмихвате, да се чувствате живи,  и които ви карат да мечтаете?

Всички малки неща, които ми се случват ежедневно, ми носят радост!

От успехите на Влади в училище, през края на ремонта на жилището на Пав,  до това, да съм успяла да се справя сполучливо с някоя рецепта в кухнята :)))

Инак обичам много да гледаме филми с Влад (без него не е същото!). Почти непрекъснато слушам музика  докато работя, чета в малкото ми свободно време, обичам срещите с  приятели!
Обичам и да пътешествам и сякаш това ми е мечтата  – да пътешествам повече и извън България 🙂

Няма повече от любов.

 

За какво мечтаете всъщност  и в личен, и в професионален план? 

Вече споменах пътешествията. В професионален план мечтая за мое собствено фотостудио с голееееми прозорци и възможност да снимам вътре на дневна светлина 🙂

О, аз съм даскал по мечти.

 

С какво се занимавате в момента?

Основното ми занимание е фотографията. Обожавам я!

И доза дигитален скрапбукинг, без който също не мога 🙂

С една красавица от серията „Mrs Lamps” (вж. http://www.ivostamenov.com)

 

 

Как направихте избора на сегашната си „професия“?

Не съм я търсила. Сякаш тя ме намери :))

Когато започнах да снимам хора, разбрах, че това ме прави истински щастлива и ми носи много хубави емоции!

Тя ме избра. Показа се зад един ъгъл и аз хлътнах веднага.

 

 

Кога разбрахте, че това ваше любимо занимание, което сте превърнали в професия ви прави щастливи?

Стъпката от хоби в работа беше дълга. Отне ми доста време преди да се реша и се случи благодарение на подкрепата на Влад ♥

Ако не беше той, сигурно още щях да се питам „Какво ако?“ 🙂

Но хоби или професия, фотографията винаги ми е носила радост и ме е правила щастлива!

 

Когато видиш радостта в очите на малки и големи, вижда се после и в моите.

 

 

Някога имали ли сте съмнения дали сте се спрели на правилният „занаят“?

Честно да си призная, не съм се замисляла дали е това правилният за мен занаят. Носи ми удовлетворение, щастлива съм – това ми стига. Ако си задам този въпрос, май ще е време да спра :))

Много занаят мина през главата и ръцете ми – театри, радиа, тиймбилдинги, сега и този разкош … Всичките са до един правилни.

 

 

Какво ви носи работата ви?

Чисти, неподправени, положителни емоции!

Дори когато снимам драматични снимки :))))

 

Представи си сладка раздумка с добър приятел. Това ми носи.

 

 

Ако можете опишете удоволствието, от срещите с хора, които правите щастливи :). Получавате ли често обратна връзка от клиенти, познати, непознати, приятели и това дава ли ви мотивация да продължавате?

Всъщност, именно обратната връзка и доволните клиенти са тези които ме бутат напред, които ме карат да се развивам, да искам още от себе си, за да мога да ги зарадвам пак! Искрено се надявам и те да остават с хубави емоции след срещите и снимките с мен.

Ще ти дам пример:

Ivo,
I received your package the other day and I and my wife are thrilled with the beautiful jewelry chest. The wood grain of the walnut you chose is beautiful. I know how hard it is for me just to build a simple box let alone the creation you have crafted. It is very delicate work.
Thanks again and thanks for the very well boxed and wrapped item. It made it to Florida in great shape.
If you ever decide to visit our area of Florida please contact me!

Brian

 

Какво ви дава и какво ви отнема сегашното ви занимание? И бихте ли го заменили с нещо друго?

Дава ми свобода. Дава ми възможност да направя хората щастливи, запечатвайки този малък отрязък от време, който ще остане за техните деца, внуци и правнуци.
Дава ми възможност да карам хората да се чувстват красиви, освен щастливи, защото и това е важно 🙂

Не бих я заменила, ако нещо не ми наложи да го направя!

Не, не бих го заменил. Главата ми е пълна с нови идеи и нямам търпение да ги видя готови.
Дава ми, много ми дава и не съм се замислял какво ми отнема.

 

 

Как преодолявате препятствията? Кое ви дава сила да го правите, кое ви мотивира? Кое ви кара да се чувствате безсилни в работата ви и намирате ли начин да преодолявате тези моменти.

О, имам такива моменти. Чувствам се зациклила, с усещането, че тъпча на едно място.
Тогава правя някой проект за собствено удоволствие. Записвам се на някой тематичен курс по фотография. Като цяло се старая да уча непрекъснато. И знам колко не знам :)))))

Направил съм си машина за преодоляване на препятствия. Работи безотказно 🙂

В работата си не съм се чувствал безсилен. Даже обратно – чувствам се много силен.

 

 

Какво бихте препоръчали на тези, които нямат смелост да тръгнат по вашите стъпки и да вземат изберат развитие като свободни професионалисти?

Когато аз бях на кръстопът, ето това късметче ми се падна от някъде.
Подарявам го на всички, които се колебаят 🙂

„-Това е невъзможно – казала Причината.

-Това е безразсъдство! – отбелязал Опитът.

-Това е безполезно! – отсякла Гордостта.

-Опитай… – прошепнала Мечтата.“

Този, който цени свободата, намира сили.

Но все пак трябва да знае, че на 1-во и 15-то число, заплати не се дават.

 

 

На финала ще ви оставя за размисъл една сентенция, която навремето „случайно“ прочетох на стената на Ивето :

“ДЪСКАТА ЗА ГЛАДЕНЕ Е СЪРФ, КОЙТО Е ЗАРЯЗАЛ МЕЧТИТЕ СИ И СИ Е НАМЕРИЛ НОРМАЛНА РАБОТА” 😉 🙂 😉

 

22136920_558588277818507_4629971427901989731_o

 

Писмо до сестра ми

Pismo_do_cov_145x

 

Какво да ви кажа … толкова много неща искам да ви кажа, а не знам от къде да започна.

Ако сте решили да си купите дебела книжка, която бавно и напоително да си четете 2-3 седмици, най-добре не си купувайте тази книга или ако вече сте си я купили, докато е време не я отваряйте и я подарете на съседката, ако ви звъни нон – стоп за глупости или на сестра си, особено, ако има да чете за изпити 🙂

А сега сериозно, завладяваща и дълбоко разтърсваща, тази книга е всичко друго, но не и скучна!
Ако нямах невероятното удоволствие да познавам авторките от живия живот щях да си помисля, че е плод на утвърдени вече автори, които се крият зад псевдоними, за да увеличат драматизма и ефекта на тази експлозивна смес. И докато Лора донякъде напълно припокрива образа, който имам за нея самата, то от моята любима Радост изобщо не съм очаквала подобно нещо 🙂 !

Действието напомня на старата игра на мини, при която във всеки един момент избухва нова сюжетна линия, ама така избухва, че помита всичко!
Помита представите ви за морал, за истина, за любов, помита представите ви за близост и за смисъл на това, което правим ежедневно, за изборите, за решенията, за приятелствата, за предателствата, за любовта и завистта.

Книгата ви кара да се замислите за свободата, за ежедневните ви срещи, за неизбежните раздели в живота, за интригите, за тежестта, която може да носи обичан от вас човек, без вие да знаете, за ранимостта и преходността на отношенията и в семейството, и в обществото.

Книгата ви кара, да обърнете поглед към себе си, да се вгледате в дълбините на душата си и да извикате своето АЗ задавайки му важни въпроси ….

Това не е книга за еднократен прочит – сигурна съм, защото макар че още не съм стигнала до самият и край вече искам да я започна отначало, връщам се и многократно прочитам някои пасажи, къде с усмивка, къде с поне 2-3 пакета носни кърпички.

Не ви препоръчвам тази книга, а просто ви моля да я прочетете!

Моля ви също така, да показвате на хората, които обичате това всеки ден, всяка минута, всяка секунда дори. Борете се за тях, борете се ежедневно, ежеминутно, никога не ги оставяйте сами с техните слабости, с техните демони и с техните неизказани болки. Не ги изоставяйте в тежки моменти и бъдете тяхна истинска опора, колкото и да ви звучи банално. Бъдете честни и към себе си и към чувствата си и към всички, с които сте заобиколени и на които истински държите, не оставяйте неизказаното да погълне и покрие с пепел жаравата на живите чувства!
Няма да станете по-слаб ако признаете грешките си, ако помолите за прошка, ако протегнете ръка, ако се извините, ако … просто опитате да не предавате себе си, но и да уважите правото на другите да ви отвърнат със същото. 

 

Живота всъщност е това, което се случва Днес!

Сега!

Докато чертаем планове за бъдещето, докато чакаме да дойде утре …. 
Утре ще прегърнем детето си, утре ще целунем обичния си човек, утре ще кажем на приятел, че ни липсва и че ни пука за него.
Не, не оставяйте нещата за утре … 
Живейте днес!

 

На финала все пак да ви предупредя, че книгата има странични ефекти – като този да получите странен позив да си купите поне 2-3 чифта обувки, да решите че все пак ще си купите онази вишнева рокля, ако още има вашия размер, да отидете на фризьор, да целунете децата докато спят, дори да са пубертети … да се замислите кога за последен път сте казали на човека до себе си колко го обичате, а на родителите си, а на приятелите си …., а на сестра си ?!

 

 

Пп. За пръв път пиша ревю на книга, затова моля за снизходително отношение

Пп* Лорче, моля ти се, ако имам правописни грешки пиши ми да не се излагам 🙂

Приказка за щастието 5 или да живееш два пъти!

           Днешната приказка ще е вълшебна!
           Не, не се шегувам, наистина ви обещавам, че ще е вълшебна.

           И не за друго, а защото с хора, като Жорката не се запознаваш и не ги обикваш, като родни братя и сестри,  с тях се сблъскваш с 200 челно … и те просто намират място в живота ти. В това отношение явно Анна не е имала никакъв избор 🙂 .
          Аз се „запознах“ с Жорката Пеев абсолютно случайно. От време на време гледам записи от предавания на BIT и в този ден бях пуснала да гледам нещо, но ми се отвори работа и докато седна беше тръгнал нов запис. Посегнах да го спра, но нещо в тона на мъжа, който говореше ме заинтригува и загледах минута, после две … после … си го пуснах втори … трети път. 
          Възхитих се на човека, който видях и си казах „Защо няма поне 1000 като него?!“
          И понеже краставите магарета се намират както казваше баба ми, в един момент пак ни се пресекоха пътищата с Жоро онлайн и аз му писах, че се възхищавам на хора с дух като неговия и му предложих да си другаруваме, макар до този момент да не подозирах колко още сходни сме в чисто човешки план.
          Докато подготвях днешната приказка плаках и се смях, като четох отговорите на Жорката.
          И така да не ви занимавам повече с моите приказки – запознавам ви с Жоро, Анна и Калоян и си пожелавам наистина да се намерим повече такива хора и да успеем да обърнем мача един ден!

1273163_10201157519554782_345748644_o

         Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи ни членовете на семейството си.

        Казвам се така, както са решили родителите ми преди 41 години – Георги. Нося трите имена на дядо си (от бащина страна) – Георги Костадинов Пеев. Има една статистика, според която повечето от хората не харесват имената си. Аз съм малцинство – харесвам си името, макар че не съм го избирал аз.

        Съпругата ми се казва Анна. Синът ни е Калоян, вече е на 9 г. И понеже стана дума за имена – той се роди с името си. Когато Ани забременя решихме, че ако е момче – тя избира името. Ако е момиче – аз. Така няма да има сърдити… И до днес, когато ме питат чие име носи Калоян, казвам: моето – хубав човек (Иван).

      Почти 19 години имам трудов стаж в медии. Работил съм на всички нива. Напуснах преди две години, защото отказах да се подчиня на овладелите на всички нива държавата ни самозабравили се партийци. Днес темата със свободата на медиите и свободата на словото е много актуална, защото „натиснаха“ наред и журналистите в националните медии. За мен това е следствие на всичко, което се случи в регионалните. Те масово бяха разстреляни през 2009-2011 г. Тук-там остана някой и друг сайт, или вестник, но аудиторията им е толкова малка, че остават глас в пустиня.

          Кажи нещо повече за жената до теб, за детето ти, за близките си, за нещата от живота, които ти носят радост и които те карат да мечтаеш?

         Жената до мен…? Това съм аз. Толкова близко до себе си я чувствам, че не мога да я опиша. Защото се притеснявам да не сбъркам някъде. Повече от половината си живот съм с нея. И тя е с мен.

       Анна е най-добрият ми приятел. И най-големият ми критик, когато се налага. Всъщност ние сме рядка порода в днешно време. На вечеря, след работа, често се смеем, че сме си самодостатъчни. И Калоян, разбира се, в това число. Тримата сме изградили свой свят. И трудно допускаме в него да припари някой чужд. Сигурно това ви звучи странно, но този наш свят ни прави щастливи. Там са и родителите ни, сестрите ни и братът на Ани. Когато някой ме пита за семейството казвам, че е голямо и шантаво. В добрия смисъл на думата „шантаво“ (да не вземе сега някой от родата да се разсърди 🙂 ) Разбира се и приятелите са в това число.

        Минутите, часовете, дните, годините със семейството, в този малък, но много красив свят, ми носят най-голямата радост в живота. Разбира се и онези прекрасни, но за съжаление много редки, моменти с приятелите, които от години ги няма. Евакуираха се от България. Някои по спешност, други по принуда… Макар че то май е все едно.

       Имам си философия, че всяка сбъдната мечта прави човек хем щастлив, хем и нещастен. Заради това съм си изградил стратегия да имам малки и постижими мечти. Мечти, които след като се сбъднат, да правят хората около мен и мен самият щастливи. За мое щастие, все още не съм сбъднал мечта, след която да съм останал нещастен. Т.е. – да съм гонил цел и след постигането й да съм се озовал на кръстопът, който има четири пътя без изход. Преди години, в Пловдивския университет, преподавателят ми по дидактика Петьо Кацаров казваше, че хора като мен никога няма да влязат в казино, защото не съм хазартен тип. И е прав – абсолютен реалист съм. За това и тото дори не играя. Макар че и това се промени. От време на време пускам фиш. Уж за спорта. Или поне вярвам, че част от парите отиват там…

      Кога разбра, че шанса да продължиш да живееш минава през необходимостта от трансплантация?

         През октомври 2011 г. Преди това, през лятото на същата година, изкарах на крак някаква вирусна история. По-късно стана ясно, че това нещо е поразило бъбреците ми. Тръгнах да правя бъбречна трансплантация, като донор щеше да е майка ми. На 8 октомври 2012 г. в УМБАЛ „Александровска“, само часове преди бъбречната трансплантация, ми казаха, че операцията е невъзможна заради проблем със сърцето. До преди това и представа си нямах, че сърцето ми не е добре.

       Моята история е банална. Това може да се случи на всеки. На абсолютно всеки. Да, рядко е, но е обичайна житейска история. За съжаление, тези житейски истории в повечето случаи приключват бързо. Моята все още продължава, за радост на онези, които ме обичат. И за моя радост, де. Нямам думи да изразя блягодарността си на всички, заради които днес съм жив. Много са. И всички до един са прекрасни хора.

         Това уплаши ли те, притесни ли те? Как си даваше надежда, как мина времето на чакане? Имал ли си моменти на отчаяние, на примирение.

          Само глупаците не се страхуват. Сигурно съм глупак, защото не ме беше страх, след като научих, че се налага трансплантация на бъбрек. Бях ядосан. Толкова ядосан, че първоначално отказвах хемодиализа. Връщайки се назад във времето не мога да си спомня какво точно съм искал да постигна с този отказ. Но в никакъв случай не съм искал да умра. Защото много обичам живота. Аз съм влюбен в живота си! И точно тази любов ми даваше надежда. Надежда, че не само ще се случи бъбречната трансплантация, но и ще живея нормално след нея.

          Най-тежко ми бе на хемодиализа. Това е ужасно нещо. Буквално усещах как след всяка процедура животът си отива от мен. А процедурите са през ден. Когато ме спряха от бъбречната трансплантация на 8 октомври 2012 г., заради проблем със сърцето,  нещо в мен се счупи. Мисля, че тогава страхът ми (доколкото го е имало някога) умря.

    Месец след това вече бях наясно, че ми трябва и сърдечна трансплантация. В България до този момент нямаше случай на човек с два трансплантирани органа. Записах се в листата на чакащите за сърце и продължих да живея, да работя и да обичам още по-силно хората до себе си. И животът.

      На 23 август 2013 г. бях на о. Тасос. Влязох в магазин за плувни принадлежности (до пристанището на Тасос), за да си купя обувки за гмуркане (с какъв акъл тогава съм се гмуркал, ей Бога ми, не мога да ти обясня). Бях оставил телефона си в колата. Звънна този на Ани. Тя вдигна, смени няколко думи с човека отсреща и ми подаде апарата. Беше д-р Мариана Симеонова от Изпълнителната агенция по трансплантации. Каза ми, че има донорска ситуация и трябва спешно да отида в София, в болница „Св. Екатерина“. Каза още, че трябва да взема решение какво правя до 10 минути. Беше 14:00 ч. Имаше ферибот в 14:15 и 14:30. Казах на глас „Майната му, оставам тук. Планирал съм да се гмуркам.“

          Добре че жена ми ме обича повече от гмуркането. В 14:15 вече бяхме на ферибота за Керамоти. В 20:30 ч. бях в болница „Св. Екатерина“. Сами си направете сметка как съм карал.

         В 7:00 ч., на 24 август 2013 г., бях на операционната маса. Преди да ми сложи анестезиолога маската за упойка, я помолих само едно: „Днес синът ми навършва 5 години. Моля ви да направите така, че на шестия му рожден ден той да е с биологичния си баща.“

         Тази година Калоян навърши 9. Да го видя как духа свещите на рождения си ден, е най-големият ми подарък.

       Съдбата е странно нещо. Сърдечната ми трансплантация бе на петия рожден ден на Калоян. В болница „Св. Екатерина“. На 24 ноември 1995 г., на празника на Св. Екатерина, се запознах с майка му.

         Св. Екатерина явно има нещо наум за мен.

     След сърдечната трансплантация, влизах три пъти за трансплантация на бъбрек. Но все нещо се случваше и отлагаха операцията. В крайна сметка тя стана на 19 февруари 2015 г. в „Александровска“ болница. И така влязох в историята с нещо, което не пожелавам на никого – станах първият българин с трансплантирано сърце, на когото му правят трансплантация на бъбрек.

         Бъбрекът ми е от мама.

      В мен функционират органи на трима човека. Дето се вика, вече съм съвършен.

         Как го понесе съпругата ти, споменавал си, че тя е голяма опора за теб?

        По-тежко от мен. Години след това ми каза, че много е плакала. И се е молила да оцелея. Когато идваше при мен в болниците, винаги беше усмихната. И никога не говорихме за болести. Говорихме за приятелите, за това къде ще ходим, когато ме изпишат…

         Тя е минала през по-голям ад и от мен. Защото от една страна е криела да не усетя как се чувства, от друга е криела от Калоян кофти настроенията си, ходила е на работа и не е спирала да е до мен в болницата. Мисля, че някак си се е клонирала, за да смогне. Хасково е на 200 и кусур км от София. Ставала е в 3:00, в 6:00 ч. е била при мен в болницата, а в 9:00 ч. е била в офиса в Хасково. И така дни наред…

     Когато първото премеждие с трансплантацията мина как се чувстваше, за какво мислеше тогава, какви бяха надеждите ти?

        След сърдечната трансплантация се учих отново да ходя. Случих и на лекари. Д-р Нези Чилингирова от „Св. Екатерина“ като че ли ме зареди отново с живот. Какви надежди съм имал? Тогава – да проходя отново. И да плувам отново. От 5-годишен плувам и щеше много да ме е яд ако бях спрял.

       Колко време след като беше трансплантиран продължи да се занимаваш със спорт, разкажи малко повече за това какво е да си трансплантиран у нас, да спортуваш, да се явяваш на големи състезания за трансплантирани?

         Никога не съм спирал да бъда активен човек. В това число и спорта. Преди трансплантациите се бях занемарил, но при пролежаванията ми из болниците имах време да помисля и да си дам сметка кое ми зарежда батериите най-добре. Умея да плувам, имам добра техника. Умея и да бягам добре на средни и дълги разстояния, лек съм. От кортикостероидите ме боляха костите. И така влязох след доста години отново в басейна, за да гоня време. Което за човек в моето положение си е проблем. Не, нямам предвид здравословно положение. В Хасково няма нормален плувен басейн. И до днес ходя да плувам във Велинград, където съм роден и израснал. Успявам поне веднъж на месец-два да ходя по за два-три дни. Но и с толкова съм най-добър в Европа (ахахахаха). С трансплантирано сърце и трансплантиран бъбрек, на 41 години, плувам 50 метра кроул за 38 секунди. А само преди 4 години по същото време не можех да мина 50 петра пеша за 38 секунди. Животът е вълшебно нещо, да знаеш!

        Първото ми голямо състезание бе през 2016 г. във Вантаа, Финдалндия. Тогава бе Европейското първенство за трансплантирани. Плувах четири дисциплини във възрастова група 35-44 г. – 50 м свободен стил, 100 метра свободен стил, 50 метра бруст и 100 метра бруст. Три пъти станах втори, а на 100 бруст първи. И трите пъти ме надплува един грък – Димитрис. Бивш републикански шампион на Гърция. Строхотен плувец. И приятел.

       След като се прибрахме от Вантаа, гръцкото издание на сп. „People“ посвети един свой брой на Димитрис. За страната си той е герой. За българската държава трансплантирани атлети не съществуват. И с това отговарям на въпроса ти „Какво е да си трансплантиран в България“.

         Има нещо, което обаче не мога да не споделя. След голяма битка, години наред, трансплантираните минахме на финансиране директно от бюджета. Средствата за лечение профилактика са осигурени. Поне за това проблеми нямаме. Което на общия фон е голям успех за нас. Но по всичко останало не се различаваме от нито един човек със здравословни проблеми  у нас. Като започнете от лекарствата и свършите до общодостъпната градска среда, която е само на хартия.

         С какво се сблъсква един трансплантиран човек у нас решил да спортува активно и да се наслаждава на живота до дупка?

          Човек, като мен, се блъска челно в стената с 200. Всеки ден. Има и друг вариант. Да легна и да се оплаквам. Е, избрах да се блъскам челно. Всичко си е до човек. Има хора всякакви. Аз съм такъв – не се отказвам. Не хората, които ще прочетат това интервю също не им е лесно.

           Без да мрънкам се наслаждавам на живота до тупка. Това е.

         Как преодоляваш препятствията? Кое ти дава сила да го правиш, кое те мотивира?

       Най-силната ми мотивация е любовта към живота. Казах ти вече – много силно обичам живота (си). Това е нещото, което ме изстрелва ежедневно над препядствията. Не ги преодолявам. Прелитам ги.

        В ежедневните си ангажименти водиш доста битки, сподели нещо от тях?

      Смяташ ли, че обикновени хора като нас биха могли да променят статуквото и да обърнат мача, ако се обединят?

       О, да! Само една забележка – няма обикновени хора. Всички хора са необикновени. Я им сравни пръстовите отпечатъци! Видя ли?! Различни са. Необикновени. И хората са такива.

       На българските хора им липсва вярата, че са човеци. Всеки ден им набиват в главите, че са гласоподаватели, електорат, народ… Народ? Всеки ден ги лъжат, заливат ги с информационен брак. С политически брак. С икономически брак. И тези хора отказват да са народ. „Какъв народ сме ние? Каква държава е това? Това не е държава! Това не е народ!“ Познати ли са ти тези думи? Когато българските хора осъзнаят, че са необикновени, че са човеци, че въпросителните изречения трябва да са възможност, а не оправдание, тогава мачът ще е в полза на същите тези български хора.

      Влязох в редакция на вестник, когато бях на 20 г. И останах там 19 години. Минал съм през всички нива на работа в една медия. Последно бях главен редактор. Напуснах през есента на 2015 г., когато трябваше да избирам – или да се подчиня на местния партиен вожд, или да се покрия, докато оня забрави, че не му харесват моите публикации. Избрах третото – напуснах работа и се хвърлих с главата напред в калта. Когато се бориш с прасета, няма начин да не се окаляш. Така се озовах в Общинския съвет на Хасково, избран с преференции от листата на местна коалиция. Сега си давам сметка, че си е струвало. Защото няма как да се пребориш със злото, ако не излезеш на неговия терен. Пък аз от битки не се плаша. Защото знам, че ако съм достатъчно търпелив и положа необходимите усилия, и това ще мине.

          Какво би искал да постигнеш, кое би те направило щастлив в следващите стъпки от живота ти?

       В личен план не желая нещо, което да си струва да се знае от хората. Моите желания не са интересни за другите, защото са обикновени. Понякога кутия шоколадови бонбони са ми достатъчни.

       Ако говорим за общи постижение – искам България да надмине Хърватия по брой трансплантации. Ето за това си мечтая. А ако може и да имаме училищна спортна база поне като Словения. За това си струва не само да се мечтае, но и да се работи. Де така да мислеха и управниците в тази клета територия, наричана все още България…

       Тази година щях да съм с една идея по-щастлив, ако поне един български трансплантиран атлет бе отишъл на Световното първество, което се проведе в Малага, Испания. Не отидохме, защото не намерихме пари. Ние си плащаме всичко – от подготовка, до екипировка, такса участие, пътни и т.н. Понякога не успяваме. Тази година не успяхме.

      Догодина има Европейско в Лигнано Сабиадоро, Италия. Вече са ясни и датите 11-16 юни. За щастие, таксите ще са по-ниски и ще можем да си позволим да участваме. Отидем ли 3-4 човека, ще е успех, ако сме живи и здрави до тогава. На тези състезания медалите и класиранията не са важни. Там всички са победители. Това се спортни форуми, на които тържествува животът.

         Какво би искал да постигне сина ти, какъв път би се радвал да избере?

       Важното е какво той иска да постигне. Веднъж, преди две години може би, ми каза, че иска да стане олимпийски шампион и за това тренира скокове батут (от 5-годишен е в залата). Така че той вече има свой път. Остава да го следва. Нали?

13087723_10207459700705372_8420049155853611497_n

            Ако сега трябваше да поемете отново по същият път на сбъдване на мечтите си би ли се колебал, отлагал и уплашил?

      Ако мога да избирам, не бих се разболял отново (Ахахахахахахаха). Много грешки съм правил. Но пък те много често са били оня шут отзад, който ме е изстрелвал напред. Не зная дали бих поел по същия път, тъй като аз все още не съм извървял този. И не съм сбъднал всичките си мечти.

          Чувстваш ли се благословен?

         Нали ти разказах за св. Екатерина ?!

         Какво би пожелал на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

        Не пожелавам на никого да тръгне по моя път. На онези, които съдбата все пак им е отредила да се борят за живота си, искам да кажа – вярвайте, че няма да е все така! Вярвайте, че и това ще мине. И то ще мине.

         В твоите очи аз може да съм герой, европейски шампион, бунтар и т.н., но истината е, че няма болест, която да бъде оправдана и да си струва. Единственото нещо на този свят, което си струва, е животът! И колкото повече го обичаме, толкова по-хубаво ще го живеем.

           И така …. надявам се днешната ни приказка да ви е харесала, да ви е дала поне един повод да се замислите, да установите колко щастливи сме всъщност в делника си, ако сме здрави и ако хората, които обичаме са до нас!
Също така бих се радвала, ако приказката на Жоро е накарала някои от вас да помислят и за това, че на даден етап бихте могли да дадете шанс и на друг да продължи да живее!

Приказка за щастието 4 или любовта побеждава! Истинската любов!

      Приказката, която днес ще ви разкажем с Крем е различна, нестандартна и това, което няма да видите и прочетете на пръв поглед в нея е болката, несигурността и  предшестваща тънка нишка надежда, че любов има, че тя живее … някъде там и че винаги имате шанса да я срещнете!

 

      В подготовката на тази приказка се обърнах към много мои обичани другарчета, които имат съдбата на Кремена, но те след кратко колебание отказаха да „застанат на светло“, защото както каза една от много обичаните ми дружки … „много болка ми костваше това щастие и сега ревниво го пазя от чужди очи“!

        Затова от все сърце благодаря на Креми, Стефан и техните прекрасни деца, че се съгласиха да бъдат част от поредната ни приказка, за да дадат надеждата на мнозината от вас, които се намират в началният ѝ абзац и се чувстват обезкуражени, объркани и обезверени!

            Прочетете я!

    Прочетете приказката и се усмихнете!

    Надеждата винаги я има! Любовта съществува! Истинската и голямата! 
 

 

           

          Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, възраст ваша и на децата .

       -Казвам се Кремена, на 42 съм. Занимавам се с фотография, блогове и други разнообразни занимания 🙂 Половинката ми се казва Стефан, на 36, работи в IT сферата. Децата у дома са три – Александър и Виктория на 15 и Константин на 5 и половина.

          Когато останахте в един момент сами с децата си имахте ли надежда, мечтаехте ли за нов човек до себе си или по-скоро се опитвахте да търсите баланса и да избягвате дори идеята за ново съжителство?

        -Близнаците бяха почти на две, когато открих, че връзката ми няма никакво бъдеще. Година по-късно срещнах настоящата си половинка, а още една година след това заживяхме заедно. Не съм мислила за ново съжителство, докато бях сама, всичко стана някак внезапно и изненадващо. Бях концентрирана в грижите покрай децата и нямах време, а и желание да се сближавам отново. Бях натрупала доста разочарования и огорчения, така че въобще не бях на вълна нова връзка.

         Как се появи новият човек до вас? Той ли ви намери, вие ли го намерихте, търсихте ли го, приятели ли ви свързаха?

       -Запознахме се онлайн, с месеци си чатехме съвсем приятелски, свързваха ни общи интереси и нищо повече, нямаше дори намек за флирт. Докато една вечер не се видяхме наживо в едно заведение…и всичко се промени …

 

       Как стигнахте до идеята да заживеете заедно и най-вече притеснявахте ли се дали той би могъл да е истински родител за децата ви?

              -Идеята да заживеем заедно дойде от него, аз не смеех да го въвличам в подобно приключение. Имах притеснения, разбира се, но децата го харесваха достатъчно, за да повярвам, че имаме шанс и с времето опровергахме дори и скептиците, които в началото се опитваха да го откажат от нас, точно защото не е биологичен баща на децата. Но истината е, че той е техният татко, без значение какво пише в актовете за раждане.

             Кога за пръв път усетихте сигурността и спокойствието, че децата ви ще бъдат обичани, независимо от факта, че не са негови родни деца?

     -Честно казано не мога да дам конкретен пример … много дребни моментчета са. Когато за първи път чух да му казват татко, когато оперираха очите на Вика, а той плака в коридора, докато чакахме лекарите, когато ги носеше на ръце полузаспали на прибиране от поредната разходка. Всеки път, когато казваше на някой, че е късметлия, че ни има.

21100896_10214454727906091_364799173_n

         Кога се появи мисълта за ваше дете?

        -Около 5 години след като се запознахме решихме да търсим по-голямо и собствено жилище. Децата тръгваха на училище, искахме да имат по-добри условия и удобства. И някак между другото се прокрадна идеята, че е добре да имаме повече място, ако случайно се увеличим. Аз имам медицинска история, която ни спираше от мечти, но все пак се надявахме. Най-малкият член на семейството дойде на бял свят 7 години след запознанството ни и 3 след като започнахме да си говорим, че искаме още едно детенце.

        Лесно ли взехте това решение?

  -Решението беше лесно, чакането беше трудно, но резултата си заслужаваше 🙂

 

        Притеснявахте ли се как децата ще приемат новото братче/сестриче/?

    -Като всеки родител, се притеснявах как ще се отрази промяната на големите. Да не ревнуват, да не се чувстват пренебрегнати. За радост голямата разлика между тях ни помогна. Децата много се обичат, големите много помагат, никога не е имало разделение между тях от моят страна или от страна на баща им.

 

            Сега, в голямото си вече семейство чувствате ли се пълни и щастливи и смятате ли, че си струваше целият този път?
           Чувствате ли се благословени?
           Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

       -Винаги съм искала голямо семейство. Щастлива съм, да! Получих повече, отколкото съм се надявала. Вярвам, че рано или късно на добрите хора им се случват хубави неща. Само не трябва да спираш да вървиш напред и да живееш без да изневеряваш на принципите си.

          Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

       -Нищо от това, което съм преживяла до момента няма общо с мечтите ми на 17-18 години. Не знам дали бих взела същите решения, от позицията на годините знам, къде съм допуснала грешки, но пък резултатите в дългосрочен план са в моя полза, така че грешки ли са били наистина? Или просто изпитания по пътя към това, което съм търсила?

      Приказката оставам без финал, защото пожелавам на мнозина от вас да я дописват, допълват и доукрасяват!

 

 

 

 

Пътят на светлината

„Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да ги различиш“… Кристиан Таков

 

Снимка на Christian Takoff.

 

Стоя под неподозирано леденият юлски дъжд, но не ми е студено …
По страните ми се стичат сълзи, в началото се опитвам да ги скрия, неудобно е някак … но след малко виждам, че няма смисъл, защото очите на мнозина ни са тъжни, насълзени, но и някак променени.
Защото ние вече знаем!

Знаем, че страха може и трябва да бъде победен и това е урока, който ти ни даде!

Стоим на дълга опашка, за си вземем последно сбогом с човека, който успя да преведе мнозина от нас на светлата страна на силата.
Той беше точно като по-големият брат, който ти показва със запалено джобно фенерче, че тъмнината не крие нищо по-различно от светлината, освен страховете ти и че за да победиш страха, просто трябва да му обърнеш гръб!
Естествено това е много по-лесно, когато имаш този по-голям брат и неговото фенерче …

„Не се плаши от тъмнината … запали свещ!“, казваше Кристиан!

Сещам се за едно негово признание, което е толкова близко до сърцето ми, може би защото казва всичко, което бих казала и аз за себе си : „…по отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.“, може би с разликата, че като стил и финес, той все пак беше наистина трудно достижим с онази непринудена и някак ненатрапчива, но може би точно за сметка на това още по-силно въздействаща осанка.

Извисяваше се!
Това е определението, което може да бъде дадено за него.
Извисяваше се и приживе, извисяваше се и сега, в мрачният дъждовен следобяд, когато и времето сякаш скърбеше за него, а и с оглушаващият опит на враговете му да се направят, че никога не го е имало! Което показа, колко много всъщност продължава да ги плаши този рицар в бели доспехи, този рицар на честта, на тънката ирония и на точната дума!

„Нещата започват с малкия компромис – вие го знаете. Благодаря, че не сте го направили.“, казваше той окуражавайки студентите от 272-ра аудитория по време на протестите им срещу Орешарски
Няма да го направим! Благодарим ти за този урок!

Незабравими ще останат неговите лекции и публични беседи, като тук ще посоча само тези, които са най-силно увличащите поне за мен, като тази  пред Абсолвентите във Великотърновският университет   

от 5 юли 2014 година;

Както и лекцията му доц.Кристиан Таков пред Студенти от Великотърновският университет  от 9 май 2016, от която лично аз си извадих тази така дълбока по съдържание реплика „…когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, тогава краят е близо!…“ ;

Лекцията му за справедливостта  от 29 октомври 2016 година;

Резултат с изображение за лекции Кристиан Таков

Както и речта му на учредителното събрание на   ПП Да, България!

Той казваше „Имам три мечти : Мечта за справедливост, мечта за почтеност и мечта за знание!“ в своята беседа Говорим за България от 9 декември 2016 година

Да, това са и нашите мечти!

Вчера четох спомените от мнозина за него и много ме впечатли една история, на човек, който е бил с него в казармата Маргарит Абаджиев, който разказва следното: „…Школникът Таков свиреше в тъмнината на прашното пиано. Той, очевидно, не бе непреклонният защитник на Родината с два пръста чело, широки плещи и стиснати устни, любим типаж на онези години от „диктатурата на пролетариата“… Не, Кристиан дразнеше разните фатмаци и „бригадири на трудови колективи“, които се приближаваха до такива като него и им подхвърляха злобничко: „А бе, личност!“…“ – въпреки мъката се смях с глас представяйки си цветно гореописаната сцена!

Да, да си личност е дразнещо, в една държава, която целеше на първо място да заличи и унифицира дори и последният намек за мислене, лично мнение, камо ли извисеност над заобикалящите ви.

Молбата ми е към по-младите ми читатели, прочетете всичко написано от доц.Кристиан Таков – неговият Блог

Страницата му във ФБ Christian Takoff

Както и всичко излязло изпод ръката му, до което можете да се доберете!
Четете, мислете и опитайте да се доближите до начина му на мислене, до смелостта му, до непремиримата воля, с която не спря да се бори, което най-вярно се илюстрира с тази му мисъл „По-добре да умреш в името на нещо, отколкото да няма в името на какво да живееш“

Последният му пост, написан само ден преди смъртта му, отново е посветен на това да не се поддаваме на опитите да бъдем сплашвани, манипулирани и мачкани!

Съчетание от смелост, изисканост и неотстъпчивост!
Това беше мотото на предаването на Люба Кулезич, посветено на Кристиан!
Вижте го, едно от малкото които наистина си струва да видите!

Благодарим ти, Крис!
Благодарим ти, че ни показа пътя!
Благодарим ти, че запали фенерчето!

Мнозина писаха и говориха за него след непрежалимо ранната му загуба и имаше наистина грабващи душата постове, които просто допълват картината, затова колко беше силен и многоцветен, колко високо беше!

„Който засажда дърво, знае, че друг ще ползва сянката му“, това казваше Кристиан, нека не забравяме и засадилите дървото, но и да не спираме да го поливаме, защото сянката изисква грижа!  

Важното е, да го запазим жив в сърцата си!
Важното е, да не забравяме уроците му – да не се боим, да не спираме да се борим, да не преставаме да вярваме!
Всичко зависи от нас!

Светъл път на светлата ти душа!
Сбогом, Кристиан!

Приказка за щастието 3 или свободата да бъдеш различен!

 

19987249_1357563454351537_1919580523_n

 

Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи членовете на семейството си,  и  детето си най-вече.

  • Казвам се Христина, почти на 34, работя в медия. Семейството ми е голямо: аз и моят 4-годишен син – Микаел 🙂

Разкажи ни какво е да си гей? Как се чувстваш, дразни ли те хората да любопитстват, да те обсъждат, да отричат правото ти да обичаш само защото не си с традиционна ориентация.

  • Интересен въпрос. Не се чувствам по-различно от всеки друг, предполагам. Не и, защото съм гей или не съм. Дали се дразня? Не, не се дразня, просто не разбирам защо някой би обсъждал нещо, което няма отношение към това какъв е човек. По-важното е какъв приятел, колега, родител би бил, има ли чувство за хумор, може ли да се разчита на него, как си върши работата, дава ли пари назаем, хахахах. Това, последното, не го правя, защото съм стиснат гей 🙂 🙂 🙂

 

Какво е да си гей у нас и какво е да си гей в Европа? По-лесно ли е да живееш „различен“ тук или е по-лесно да живееш като „различен“ там.

  • Едно и също си е – човек се ражда или не такъв и просто го дооформя и избира как да живее с времето. Все по-често чувам репликата „В България, аз лично, не съм дискриминиран“ – да, аз също не съм – в смисъл, на не съм била обект на вербално и физическо насилие (никога не е късно 🙂 ), но за мен гей-хората в България са дискриминирани като цяло, като група, като права, като възможности. С една дума, на прост език: можем да плащаме данъци наравно, но нямаме равните права на всички останали. Т.е., не можем да осиновим биологичното дете на партньора си, не можем да осиновим и заедно, нямаме право на информация в болнични заведения, право на онаследяване, право на брак, право на регистрирано съжителство дори. 
  • В Европа не е точно така. В Германия, където живях  две години и където синът ми проговори и за първи път тръгна на детска градина, имах щастието да се „сблъскам“ с прекрасно отношение. Какво ще рече „прекрасно“? Ще рече „нормално“. Не съм била третирана като част от малцинствена група, просто съм била една от всички и  навсякъде е било съвсем окей да декларирам коя съм и кое е детето ми. То има две майки и дори в детската градина уважаваха и зачитаха това, и съобразиха всички формуляри, в които фигурираха родители с факта, че има дете на еднополови родители. Бях искрено щастлива и спокойна. Време е да пренесем добрите европейски практики и в България.

 

Къде е как срещнахте половинката си и как разбрахте, че това е твоята половинка?

  • Запознахме се преди много години случайно, в заведение. Аз се натресох погрешка на масата на нейната компания 🙂 После започнахме да пишем, да се виждаме и така. Разбрах, че е Тя от втори поглед, втора среща – на първата бях твърде притеснена от обстоятелствата 🙂 Сърцето знае тези неща по-добре от нас. Както се пее в една песен „Любовта не е дете на логиката“.

 

Как е решено съжителството между еднополови двойки? Имаш ли проблеми и какви?

  • В България – никак. Няма законова рамка и норма за това. В Консистуцията е заложено, че брак се сключва между пълнолетни лица от различен пол. Проблеми нямам дотолкова, доколкото мога да живея с партньора си, но нямаме никакви законни граждански отношения.

Кога се появи мисълта за дете?

  • Сравнително късно – познавахме се вече от много време и бяхме от години заедно. Аз лично винаги съм искала дете и винаги съм знаела, че ще имам син. Никога не съм искала дъщеря – някак не би ми импонирала на темперамента.
  • Решихме го с времето, назряваше идеята. Беше като естествено развитие на отношенията. Микаел е едно изключително обмислено, преценено, избирано и чакано дете. Оттам – и много обичано, а оттам – и много слънчево.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – инвитро? Мислили ли сте и за осиновяване?

  • Микаел е създаден по репродуктивен метод, но не Ин Витро, а чрез инсеминация. Има голяма разлика 🙂 Иначе не – честно казано, не сме мислили за осиновяване на прима виста, но и да бяхме – това в България няма как да се случи и на двете. Може да осинови едната и то – евентуално. Детето отново няма да е и на двете ни.

 

Какво си помислихте, когато разбрахте за пръв път, че вече чакате бебе?

  • Никога няма да забравя този миг. Резултатът беше категоричен и тогава си помислих, че това дете ужасно дефинитивно иска да се появи и да го има на света, за да го направи по-добър 🙂 Моята първа мисъл – още в първата секунда – беше убедеността, че е момче, макар всички да бяха сигурни, че ще е момиче. Другата му майка също беше много щастлива, макар че беше харесала количка на цветя 🙂

 

20045955_1357563844351498_2009363631_n

Помагат ли половинките?

  • Другата майка на Микаел помага и до ден-днешен. До него е, възпитава го, показва му кое е добро и кое – лошо, учи го на труд, на това да цени нещата, да бъде добър, насърчава активността и комуникативността му, радва се на отношението му към момичетата 🙂 🙂 🙂 Те двамата много си приличат – дори физически, еднакви инати са. Имат специална връзка още преди раждането и много се обичат. Микаел я слуша и уважава. Ще те изненадам, може би, като кажа, че разлика в отглеждането от двама еднополови родители няма – майка му е сменяла памперси броени пъти, но никак не обичаше и избягваше 🙂 🙂 Тривиалността и битовизмите нямат пол.


Какво е различно в едно семейство с еднополови родители и какво би искала да разберат хората за вас?

 

  • Както вече споменах – няма разлика. Детето ни е обичано, здраво, караме се, целуваме се, прегръщаме се, играем, възпитаваме се. Това е двустранен и ежедневен процес. Променяме се много и виждаме света през очите на сина си. И нашият син е захранван, и той имаше болки покрай никненето на зъбите, и той е прохождал, и той е имал кръщене, тротинетка. Луд фен е на автомобилите – за гордост на другата си майка, изявява готовност и желание да помага вкъщи, дори си има задължения: бърше прах и носи боклука, когато излизаме навън. Другата му майка има бизнес, той често помага там и е научен на труд. Ние двете имаме спорове по отношение на детето, разбира се, но се гордея, че нямаме разногласия. Винаги сме били страхотен екип във всяко едно отношение и се гордея, че е така и спрямо Микаел. Споделяме еднакви възгледи за възпитанието на едно дете, но му поднасяме различни гледни точки по различен начин. Всяка от нас носи различни неща и мисля, че това обогатява емоционалния му свят.
  • Едно дете има нужда от еднакви неща в какъвто и семеен формат да расте. Повярвайте ми – полът на родителите няма абсолютно никакво значение. Микаел не е лишен от контакт с различни хора, от всякакъв пол, общува с всичките ни приятели, живял е в мулти-култи среда, пътува много и единствено по пода не е плавал. Адаптивно дете е и главната ни идея е да бъде верен на себе си и да стане гражданин на света.

 

Сега, когато вече гушкате малкото си  слънце смяташ ли, че си струваше целият този път?

  • Разбира се. Всяка секунда. Не бих променила нищо и ако имах втори, трети, пети живот – щях да го изживея по абсолютно същия начин. Звучи клиширано, знам. Но е факт.

Чувствате ли се благословени?

Какво е чувството да си родител? Според теб има ли разлика в това да си родител от хомо и родител от хетеро двойка?

  • Не зная дали има разлика, според мен – не. Рутината е еднаква, нещата са същите. Децата са си деца, всички сме хора.
  • Иначе, не се чувствам по-малко благословена от всеки друг родител. Винаги съм искала синът ми да расте с идеята, че не е по-малко, но не е и повече от всеки друг, че е абсолютно равен на всеки друг и има абсолютно същите права и задължения като всеки друг. Искам да му дам възможност да се развива, за да може един ден да каже „Аз не съм повече или по-малко от хората, но съм най-добрият в това, което правя!“

 

Изпитваш ли страх или неудобство да коментираш с хората темата за децата, избягваше ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

  • Страх? Никога не съм изпитвала страх от това коя съм, нито да го заявя при нужда. Нямам табела на челото, но не го и крия. Най-вече, не го крия от близките си и детето си. Ако с тях лъжа за най-важното нещо – коя съм – то към кого трябва да съм искрена?! 
  • Приятелски семейства имам и всички знаят истината. Микаел приема всичко за нормално, за животът такъв, какъвто е. Никога няма да спра да тъгувам за неравноправието, обаче.

 

Ако сега трябваше да поемеш отново по пътя на сбъдване на мечтите си би ли се колебала, би ли го направила пак?

  • Отново ще кажа – бих изживяла живота си по същия начин. Имам си един много хубав авторски лаф аз: „Не допускам грешки – правя избори.“

С какво се сблъсква човек когато е родител от еднополова двойка, смяташ ли че за детето е различно, смяташ ли и как би убедила хората с предразсъдъци, че е добре и за децата и за родителите да има еднополови семейства с деца? Познаваш ли и други семейства с еднополови родители с деца, общувате ли?

  • Познавам други еднополови двойки с деца, да. И разлика между децата в еднополови и разнополови семейства не виждам. Нуждата от обич, грижи, възпитание и личен пример за човешкото – това е заложено у всяко дете, у всеки новопоявил се човек. Не бих искала да давам вече изтъркания пример с това как е по-добре детето да е обичано и обгрижвано в еднополово, отколкото тормозено и изолирано – в разнополово семейство. Но дори и това е абсолютен факт.
  • Какво мога да им кажа ли?… Да си гей е точно толкова заразно, колкото да станеш русокос, ако общуваш с русокоси. Това е раждане, живот, избор (или по-скоро липса на такъв, в добрия смисъл на думата), път. Децата ни са равни, ние сме равни. Обичаме еднакво, ревнуваме еднакво, боли ни еднакво, липсваме си еднакво, плачем еднакво. Любовта няма пол, раса, религия, ориентация – любовта е усещане, състояние на духа, позиция, отговорност. Възпитаваме у децата си същите неща като всеки друг и искаме за децата си най-доброто – като всички родители. 
  • Равни сме, хора – няма „ние“, „вие“, „повече“, „по-малко“, „наши“, „ваши“. Всички сме равни.

Какво би пожелала на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

  • Да са здрави, да вярват в себе си, в хората до себе си, да вярват и умножават доброто. Да не се отказват. Да обичат. Да обичат така, както им диктува сърцето. Да търсят нов път, нов начин – своя път, своя начин. И когато един ден станат родители, никога и за нищо на света да не лъжат децата си. Да не предават доверието им. Защото те няма да им простят. Живейте в хармония със себе си. Слушайте хубава музика, четете силни книги, пътувайте – навън и навътре към себе си.

19849100_1357564664351416_1612714457_n

 

20031082_1357564594351423_8232544_n

 

**с огромна благодарност на Хриси, едно невероятно другарче, че за пореден път отвори сърцето си и да сподели с всички ни тези прекрасни мисли. 
И преди да решите да ми теглите една или пък на нея, погледнете усмихнатия Микаел и се опитайте да си представите, че имате право да решите дали той да съществува, да се усмихва и да прегръща?! 
Смятате ли, че той няма право на своето щастие, така както всяко друго дете по света?!
Аз смятам, че едно щастливо и обичано дете е безценно! Целувки Микаел !

 

Лично и (не)безразлично

Една лична и не безразлична позиция, която можете да прочетете  Как в спорта НЕ се краде!  и в добавка към нея моите също така лични и небезразлични мисли….

Снимка на Elena Hadzhigenova.

Посвещава се на Митко Ви, Митко Ва, Митко Д, Вероника П, Кристин М, Кати И, Кирил Ч, Ани Ч, Петър С, Светослав Л, Светослав К, Венцислав, Ангел, Ива, Габи, Ками, Кристи, Стани … на всички деца и приятели, които „си тръгнаха“ … и чиито имена вече ми се губят, но не и усмихнатите им личица от преди 5 години!
На всички контузени състезатели оставени да се справят както могат, и ако могат … сами!
На всички треньори, които си „тръгнаха“, защото „не се справят с работата си“!
На всички съдии, които бяха дискредитирани пред световната федерация, защото не си мълчат!
На всички тези, които няма да посмеят да „харесат“ това, но пък ще намерят сили да помислят, да пишат и споделят със своите приятели.

 

 

Снимка на Николай Хаджигенов.*

 

За всяка една дейност си иска сърце, душа и хъс – влагаш ли ги успех няма как да не бъде с теб … започнеш ли да я караш, само за да ти върви далаверката резултатите стремително падат и удрят дъното.

 

14 години … на вас оставам да прецените дали са много или малко …. десетки деца заведени в залите и запалени по спорта лично от нас и с нашите препоръки за най-уникалният клуб, с най-уникалните треньори /защото тогава наистина бяха такива/. Десетки снимки, репортажи и разпространение на идеята, че спорта е важен, че децата са важни – писали сме доста по темата, май повече от всеки друг, дори от самата Федерация!

Че децата се развиват и изграждат много ценни качества, в спортните зали.

Десетки приятелства, част от които издържат времето ….

 

До един момент в, който спряхте да влагате сърце …

ВИЕ, да вие!

От клуб със стотици деца, днес на едно състезание се събират 100-на, като броим и част от треньорите-състезатели.

 

Момента, в който започнахте да се държите с децата и родителите им като с касички и да не ви пука какво седи зад поредният успех, както и дали утре тези млади хора ще са отново в залата, защото като не са те ще дойдат други … будали.

Жалко!

Обичахме ви, истински, като приятели!

 

 

А, сега малко факти, защото сълзливите историйки не са точно нашето.

В добавка към статията, която казва доста неща от високите етажи на кухнята ще дам няколко примера как „се работи“ сега!

 

Не ви харесва нечие мнение – гоните човека, или децата му!

Решавате, че не искате повече да се занимавате с едно дете, то отива в друг клуб ( няма как да не отворя тук скобата, че понякога това са двукратни  и трикратни световни и европейски шампиони и титуляри в своите категории), защото спорта вече е живота му, той е в кръвта му – заплашвате новите му треньори, че ще спрете правата на други техни състезатели от световна величина от шанса да се състезават на международни турнири, че ще им забраните да водят тренировки в даден район, където вече са изградили доверие и имат събрани деца и родители, които са готови да работят с тях!

Не ви харесва това, че някой ни ви мълчи, не ви се моли, не ви се подмазва – гоните го .. и да, дори да е съдия от най-високият (А) клас на международна федерация, каквито досега имаше 2-ма в България … защо да не дискредитирате единия …

Международен турнир – състезателите ви не се представят на ниво / разбирай не са първи/ – обиждате ги, нагрубявате ги, понякога успявате и да им посегнете!

За толкова години ходене по залите как не обърнахте поне веднъж внимание как се държат хората с децата си?!

Победили, загубили – има прегръдка, глътка вода, по една окуражителна дума, стратегия за следващата среща, ако има такава …. Разбора е после, обсъждат се грешки, набелязват се пътища на развитие, стратегии за промяна, за нови техники, за нови комбинации …. Тук ли?! Тук ви обясняват какъв нещастен боклук сте и как сте такъв некадърник, че ….. И после се очаква от вас да имате мотивация да играете?!

За кого?! За какво?!

От около година вдигнахме ръце и започнахме да пътуваме по света сами / така и така го правим на наши разноски, поне да е по-човешко/ – пътуваме със самолети до далечните дестинации / Австрия, Италия/, често престоя ни е с ден или понякога два повече от на останалите и плащаме по-малко! от децата, които пътуват по 18-24 часа с бусове …. Бусове, които често биват шофирани от треньори, съдии, състезатели … Да, на отиване карат 18 часа, минават кантара и се качват на татамито – и играят! Играят за отбора си, за държавата си! След края на състезанието, един душ в залата / ако имат късмет/ и отново в буса!

Връщат се смляни от път …, но щастливи, че са се представили достойно!

Родителите си поръчват екипировка – един път, втори път … трети път … на финала тя идва и установяват, че поръчаната за № 2 вече е съвсем тамън … за № 3.

Родителите купуват екипировка за залите, за определени деца, които не могат да си го позволят – защото могат, защото искат да помогнат … е това няма значение, никой не ги е молил да го правят, нали!

Организирате гала турнир с участието на именити състезатели с награден фонд за една от срещите …, два дни преди въпросният мач казвате на единия състезател, че за съжаление колегата му има контузия и не може да участва, на колегата му казвате същото … двамата получават дребна компенсация за „неудобството“ …, аааа наградния фонд ли?!
Е, сега! Да не издребняваме!

 

Контузен сте в чужбина …. проблема до голяма степен си е ваш … всъщност си е изцяло ваш.
Само си представете как се прибирате от 1000 и кусур километра с бус и със счупена челюст ….?!
Спорт е, да … случва се, но в нормалните държави състезателите имат застраховки за турнирите …, които е нормално да покриват точно тези случаи.

Малко повече по темата можете да прочетете и в тази статия  Обратната страна на медалите.

Също така голяма част от нелепите контузии и у нас идват от липсата на каквато и да е адекватност у съдиите на конкретни състезания, не случайно на едно от последните половината клубове скочиха срещу ниското качество на съдиите и това доведе до (фиктивна) оставка на единия от съпредседателите на федерацията до момента.

 

И на финала, когато направихме опит да обсъдим тези неща преди няколко месеца ни се каза „любезно“, че като не ни харесва …. прав ни път …
Същото се каза и на група обезпокоени родители по повод инцидент възникнал между деца на състезание в чужбина … на което видите ли не, че някой от ръководителите е присъствал, но знае, че това са дреболии ….
Ако не идеше реч за съдбата на талантливо дете … и тук си е повод за отделна публикация и за отделни сериозни обвинения!

И не те хората не са безразлични, просто така си им харесва …

Може и на вас да ви хареса!

На нас вече не ни!

И както досега 14 години не спирахме да убеждаваме хората да дойдат при нас (всъщност при вас и те го правеха, защото ни се доверяваха), сега им казваме – направете възможното да промените нещата!

Защото можете!
Защото го дължите на децата си!

 

Снимка на Николай Хаджигенов.**

 

 

 

*състезателят на … Хърватска … Петър Спасенич, който преди години беше състезател на България …

**снимката е от албума за последният голям международен турнир, като повече за него можете да видите тук и съвсем умишлено не е избран български състезател, за да не бъде дискредитиран по някакъв начин Bestfighter 2017

***с огромни благодарности към състезателя от Българският национален отбор по Кик бокс, който не се поколеба да постъпи мъдро и да застане до съотборниците си, тогава когато им беше необходим, за да имат пълен отбор и да могат да участват в надпреварата на силен международен турнир и същият този, който сега изведнъж се опитват да изкарат недостатъчно подготвен за следващите големи турнири!
Същият този състезател „помолен любезно“ чрез трети човек да напусне залата на клуба, в който е израснал и да не се връща, защото родителите му не искат да мълчат и да крият истината!

Честно казано  едно интервю на Люба Кулезич, в което се казаха много малка част от истините, и което определено ще бъде последвано от нови разкрития и фактология.

 

 

Случват се удивителни неща!

Свързано изображение

 

Да, понякога в живота ти се случват удивителни неща … попадаш случайно … всъщност не, никога не е случайно, просто попадаш на нужните хора и те променят погледа и посоката ти!

И това е наистина удивително!
Благодарна съм на съдбата, че пресече пътя ми с този на Хера!
Какво по-хубаво да срещнеш истински и чисти хора, които са готови да помагат на всички! Които са готови да дадат надежда, добрина и да подадат ръка на всеки!
Без да използват чуждите слабости, без да се възползват от чуждата безпомощност и объркване, а просто така приятелски и човешки опитват да направят нещата по-добри за всички.

Улавям се, че напоследък все по-често подхождам с недоверие към добрината и към човечността и после се укорявам всеки път, че когато попадна на хора като Надежда Хера Данабашева  не споделям с целият заобикалящ ме свят за тях. Затова и съм си обещала винаги, когато срещна хора като нея да не ги „стискам само за себе си“, а да споделям!

Ето затова и ви срещам с Надежда, която е истинска „Надежда“ за мен, хората да променят начина си на мислене, визията си и погледа си върху един проблем, който у нас от няколко години или се смита под килима или бива експлоатиран безогледно от самозвани лечители от всякакъв род и калибър, за които не мисля, че е нужно да хабим онлайн време и пространство.

Преди няколко дни на Надежда ѝ попада едно удивително анимационно филмче, което обяснява на простичък детски език на децата / но всъщност много повече на техните родители и учители, ако им е интересно да научат/ какво е това тяхно другарче да има „аутизъм“.
Диагноза, която много рязко стана експлоатирана в днешно време. Диагноза, която в нормалният свят се поставя от сериозни специалисти след сериозен анализ и обследване и която у нас се  поставя от всяка госпожа в детска градина, от продавачката в зоомагазина, от таксиметровия шофьор, от какичката в детския кът …. Диагноза, която замени модната преди 10-тина години ХАДВ.
Диагноза, която само у нас се лекува успешно!
Да, какъв късмет и какво чудо нали?!
И диагноза, която носи сериозни приходи на мнозина …. и едновременно, с това запазвайки равновесието в природата разходи за родителите на децата от спектъра – било то истински аутисти или просто набедени за такива от същите тези самозвани специалисти.

Но, темата ни днес няма да са тези хора!
Темата ни днес е Надеждата да има повече хора като Надежда, която организира превода и пуска клипа в обръщение за хората, които говорят български и в момента работи усилено по изработването и на  жестомимичен превод, който също да придружава видеото, за да бъда то още по-широко разбрано и разпространено!
Така всеки може да види какво представлява аутизма и да го обясни на децата си, без да навлизаме в излишни внушения и страхове, догми и напразни надежди.

Тук можете да прочетете за  удивителните неща , които се случват, когато попаднат на човек със сърце!

 

 

Самото клипче можете да видите тук: Случват се удивителни неща

 

Снимка на Iris Grace Painting.

 

И докато пишех този материал излезе следващото удивително нещо, което Надежда прави за децата с диагноза аутизъм, заедно с UniCredit Bulbank , които са вече официален инвеститор на EuroPATC. , и участват в разработването на  #Capplo, устройството, което се стреми да даде сигурност и спокойствие на децата в аутистичния спектър. С тяхна помощ устройството ще бъде готово за масово производство много по- бързо.
Репортаж в предаването „Здравей България по темата с работата по разработването на устройството и по помощта на хора у нас, които се включват в експериментите по експлоатацията, между които са Надежда и нейният прекрасен син Борис

Малко история за устройството #Capplo

Снимка на Iris Grace Painting.

 

И едно  интервю  на Теодора Симова по Дарик радио с Надежда за видеото, за устройството и за това какво е да си родител на дете от спектъра.

Снимка на Iris Grace Painting.

 

* картините, с които е илюстрирана статията са малка част от уникалните творби на малката Ирис Грейс, която е диагностицирана с аутизъм и която сътворява невероятни вълшебства, документирани от родителите ѝ в нейната страничка във Фейсбук : Iris Grace

 

Снимка на Iris Grace Painting.

** Още малко за  децата с аутизъм

*** Една семпла статия за позитивното приемане на аутизма.

 

**** Както и  кратък преглед на основните насочващи към диагнозата точки през очите на специалист и нека пак напомним, че подобна диагноза може да сложи само опитен психолог или психиатър, не дори логопеда в кварталното училище, не съседката, не и много разбиращата ви колежка.

На финала и моето послание детето е дете, независимо дали е бяло, черно, християнче, мюсюлманче, аутист, със синдром на Даун, с дефект в говора или пък с физически недостатък. 
Децата трябва да бъдат приемани и интегрирани, децата трябва да бъда обичани и подпомагани, а не отбягвани, подигравани и изолирани. 
Помогнете на децата си днес, научете ги да приемат различието, научете ги да бъдат преди всичко хора! Добри хора! Пуснете им клипчето, седнете и го изгледайте заедно с тях, отговорете на въпросите им … целунете ги …