Писмо до сестра ми

Pismo_do_cov_145x

 

Какво да ви кажа … толкова много неща искам да ви кажа, а не знам от къде да започна.

Ако сте решили да си купите дебела книжка, която бавно и напоително да си четете 2-3 седмици, най-добре не си купувайте тази книга или ако вече сте си я купили, докато е време не я отваряйте и я подарете на съседката, ако ви звъни нон – стоп за глупости или на сестра си, особено, ако има да чете за изпити 🙂

А сега сериозно, завладяваща и дълбоко разтърсваща, тази книга е всичко друго, но не и скучна!
Ако нямах невероятното удоволствие да познавам авторките от живия живот щях да си помисля, че е плод на утвърдени вече автори, които се крият зад псевдоними, за да увеличат драматизма и ефекта на тази експлозивна смес. И докато Лора донякъде напълно припокрива образа, който имам за нея самата, то от моята любима Радост изобщо не съм очаквала подобно нещо 🙂 !

Действието напомня на старата игра на мини, при която във всеки един момент избухва нова сюжетна линия, ама така избухва, че помита всичко!
Помита представите ви за морал, за истина, за любов, помита представите ви за близост и за смисъл на това, което правим ежедневно, за изборите, за решенията, за приятелствата, за предателствата, за любовта и завистта.

Книгата ви кара да се замислите за свободата, за ежедневните ви срещи, за неизбежните раздели в живота, за интригите, за тежестта, която може да носи обичан от вас човек, без вие да знаете, за ранимостта и преходността на отношенията и в семейството, и в обществото.

Книгата ви кара, да обърнете поглед към себе си, да се вгледате в дълбините на душата си и да извикате своето АЗ задавайки му важни въпроси ….

Това не е книга за еднократен прочит – сигурна съм, защото макар че още не съм стигнала до самият и край вече искам да я започна отначало, връщам се и многократно прочитам някои пасажи, къде с усмивка, къде с поне 2-3 пакета носни кърпички.

Не ви препоръчвам тази книга, а просто ви моля да я прочетете!

Моля ви също така, да показвате на хората, които обичате това всеки ден, всяка минута, всяка секунда дори. Борете се за тях, борете се ежедневно, ежеминутно, никога не ги оставяйте сами с техните слабости, с техните демони и с техните неизказани болки. Не ги изоставяйте в тежки моменти и бъдете тяхна истинска опора, колкото и да ви звучи банално. Бъдете честни и към себе си и към чувствата си и към всички, с които сте заобиколени и на които истински държите, не оставяйте неизказаното да погълне и покрие с пепел жаравата на живите чувства!
Няма да станете по-слаб ако признаете грешките си, ако помолите за прошка, ако протегнете ръка, ако се извините, ако … просто опитате да не предавате себе си, но и да уважите правото на другите да ви отвърнат със същото. 

 

Живота всъщност е това, което се случва Днес!

Сега!

Докато чертаем планове за бъдещето, докато чакаме да дойде утре …. 
Утре ще прегърнем детето си, утре ще целунем обичния си човек, утре ще кажем на приятел, че ни липсва и че ни пука за него.
Не, не оставяйте нещата за утре … 
Живейте днес!

 

На финала все пак да ви предупредя, че книгата има странични ефекти – като този да получите странен позив да си купите поне 2-3 чифта обувки, да решите че все пак ще си купите онази вишнева рокля, ако още има вашия размер, да отидете на фризьор, да целунете децата докато спят, дори да са пубертети … да се замислите кога за последен път сте казали на човека до себе си колко го обичате, а на родителите си, а на приятелите си …., а на сестра си ?!

 

 

Пп. За пръв път пиша ревю на книга, затова моля за снизходително отношение

Пп* Лорче, моля ти се, ако имам правописни грешки пиши ми да не се излагам 🙂

Advertisements

Приказка за щастието 5 или да живееш два пъти!

           Днешната приказка ще е вълшебна!
           Не, не се шегувам, наистина ви обещавам, че ще е вълшебна.

           И не за друго, а защото с хора, като Жорката не се запознаваш и не ги обикваш, като родни братя и сестри,  с тях се сблъскваш с 200 челно … и те просто намират място в живота ти. В това отношение явно Анна не е имала никакъв избор 🙂 .
          Аз се „запознах“ с Жорката Пеев абсолютно случайно. От време на време гледам записи от предавания на BIT и в този ден бях пуснала да гледам нещо, но ми се отвори работа и докато седна беше тръгнал нов запис. Посегнах да го спра, но нещо в тона на мъжа, който говореше ме заинтригува и загледах минута, после две … после … си го пуснах втори … трети път. 
          Възхитих се на човека, който видях и си казах „Защо няма поне 1000 като него?!“
          И понеже краставите магарета се намират както казваше баба ми, в един момент пак ни се пресекоха пътищата с Жоро онлайн и аз му писах, че се възхищавам на хора с дух като неговия и му предложих да си другаруваме, макар до този момент да не подозирах колко още сходни сме в чисто човешки план.
          Докато подготвях днешната приказка плаках и се смях, като четох отговорите на Жорката.
          И така да не ви занимавам повече с моите приказки – запознавам ви с Жоро, Анна и Калоян и си пожелавам наистина да се намерим повече такива хора и да успеем да обърнем мача един ден!

1273163_10201157519554782_345748644_o

         Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи ни членовете на семейството си.

        Казвам се така, както са решили родителите ми преди 41 години – Георги. Нося трите имена на дядо си (от бащина страна) – Георги Костадинов Пеев. Има една статистика, според която повечето от хората не харесват имената си. Аз съм малцинство – харесвам си името, макар че не съм го избирал аз.

        Съпругата ми се казва Анна. Синът ни е Калоян, вече е на 9 г. И понеже стана дума за имена – той се роди с името си. Когато Ани забременя решихме, че ако е момче – тя избира името. Ако е момиче – аз. Така няма да има сърдити… И до днес, когато ме питат чие име носи Калоян, казвам: моето – хубав човек (Иван).

      Почти 19 години имам трудов стаж в медии. Работил съм на всички нива. Напуснах преди две години, защото отказах да се подчиня на овладелите на всички нива държавата ни самозабравили се партийци. Днес темата със свободата на медиите и свободата на словото е много актуална, защото „натиснаха“ наред и журналистите в националните медии. За мен това е следствие на всичко, което се случи в регионалните. Те масово бяха разстреляни през 2009-2011 г. Тук-там остана някой и друг сайт, или вестник, но аудиторията им е толкова малка, че остават глас в пустиня.

          Кажи нещо повече за жената до теб, за детето ти, за близките си, за нещата от живота, които ти носят радост и които те карат да мечтаеш?

         Жената до мен…? Това съм аз. Толкова близко до себе си я чувствам, че не мога да я опиша. Защото се притеснявам да не сбъркам някъде. Повече от половината си живот съм с нея. И тя е с мен.

       Анна е най-добрият ми приятел. И най-големият ми критик, когато се налага. Всъщност ние сме рядка порода в днешно време. На вечеря, след работа, често се смеем, че сме си самодостатъчни. И Калоян, разбира се, в това число. Тримата сме изградили свой свят. И трудно допускаме в него да припари някой чужд. Сигурно това ви звучи странно, но този наш свят ни прави щастливи. Там са и родителите ни, сестрите ни и братът на Ани. Когато някой ме пита за семейството казвам, че е голямо и шантаво. В добрия смисъл на думата „шантаво“ (да не вземе сега някой от родата да се разсърди 🙂 ) Разбира се и приятелите са в това число.

        Минутите, часовете, дните, годините със семейството, в този малък, но много красив свят, ми носят най-голямата радост в живота. Разбира се и онези прекрасни, но за съжаление много редки, моменти с приятелите, които от години ги няма. Евакуираха се от България. Някои по спешност, други по принуда… Макар че то май е все едно.

       Имам си философия, че всяка сбъдната мечта прави човек хем щастлив, хем и нещастен. Заради това съм си изградил стратегия да имам малки и постижими мечти. Мечти, които след като се сбъднат, да правят хората около мен и мен самият щастливи. За мое щастие, все още не съм сбъднал мечта, след която да съм останал нещастен. Т.е. – да съм гонил цел и след постигането й да съм се озовал на кръстопът, който има четири пътя без изход. Преди години, в Пловдивския университет, преподавателят ми по дидактика Петьо Кацаров казваше, че хора като мен никога няма да влязат в казино, защото не съм хазартен тип. И е прав – абсолютен реалист съм. За това и тото дори не играя. Макар че и това се промени. От време на време пускам фиш. Уж за спорта. Или поне вярвам, че част от парите отиват там…

      Кога разбра, че шанса да продължиш да живееш минава през необходимостта от трансплантация?

         През октомври 2011 г. Преди това, през лятото на същата година, изкарах на крак някаква вирусна история. По-късно стана ясно, че това нещо е поразило бъбреците ми. Тръгнах да правя бъбречна трансплантация, като донор щеше да е майка ми. На 8 октомври 2012 г. в УМБАЛ „Александровска“, само часове преди бъбречната трансплантация, ми казаха, че операцията е невъзможна заради проблем със сърцето. До преди това и представа си нямах, че сърцето ми не е добре.

       Моята история е банална. Това може да се случи на всеки. На абсолютно всеки. Да, рядко е, но е обичайна житейска история. За съжаление, тези житейски истории в повечето случаи приключват бързо. Моята все още продължава, за радост на онези, които ме обичат. И за моя радост, де. Нямам думи да изразя блягодарността си на всички, заради които днес съм жив. Много са. И всички до един са прекрасни хора.

         Това уплаши ли те, притесни ли те? Как си даваше надежда, как мина времето на чакане? Имал ли си моменти на отчаяние, на примирение.

          Само глупаците не се страхуват. Сигурно съм глупак, защото не ме беше страх, след като научих, че се налага трансплантация на бъбрек. Бях ядосан. Толкова ядосан, че първоначално отказвах хемодиализа. Връщайки се назад във времето не мога да си спомня какво точно съм искал да постигна с този отказ. Но в никакъв случай не съм искал да умра. Защото много обичам живота. Аз съм влюбен в живота си! И точно тази любов ми даваше надежда. Надежда, че не само ще се случи бъбречната трансплантация, но и ще живея нормално след нея.

          Най-тежко ми бе на хемодиализа. Това е ужасно нещо. Буквално усещах как след всяка процедура животът си отива от мен. А процедурите са през ден. Когато ме спряха от бъбречната трансплантация на 8 октомври 2012 г., заради проблем със сърцето,  нещо в мен се счупи. Мисля, че тогава страхът ми (доколкото го е имало някога) умря.

    Месец след това вече бях наясно, че ми трябва и сърдечна трансплантация. В България до този момент нямаше случай на човек с два трансплантирани органа. Записах се в листата на чакащите за сърце и продължих да живея, да работя и да обичам още по-силно хората до себе си. И животът.

      На 23 август 2013 г. бях на о. Тасос. Влязох в магазин за плувни принадлежности (до пристанището на Тасос), за да си купя обувки за гмуркане (с какъв акъл тогава съм се гмуркал, ей Бога ми, не мога да ти обясня). Бях оставил телефона си в колата. Звънна този на Ани. Тя вдигна, смени няколко думи с човека отсреща и ми подаде апарата. Беше д-р Мариана Симеонова от Изпълнителната агенция по трансплантации. Каза ми, че има донорска ситуация и трябва спешно да отида в София, в болница „Св. Екатерина“. Каза още, че трябва да взема решение какво правя до 10 минути. Беше 14:00 ч. Имаше ферибот в 14:15 и 14:30. Казах на глас „Майната му, оставам тук. Планирал съм да се гмуркам.“

          Добре че жена ми ме обича повече от гмуркането. В 14:15 вече бяхме на ферибота за Керамоти. В 20:30 ч. бях в болница „Св. Екатерина“. Сами си направете сметка как съм карал.

         В 7:00 ч., на 24 август 2013 г., бях на операционната маса. Преди да ми сложи анестезиолога маската за упойка, я помолих само едно: „Днес синът ми навършва 5 години. Моля ви да направите така, че на шестия му рожден ден той да е с биологичния си баща.“

         Тази година Калоян навърши 9. Да го видя как духа свещите на рождения си ден, е най-големият ми подарък.

       Съдбата е странно нещо. Сърдечната ми трансплантация бе на петия рожден ден на Калоян. В болница „Св. Екатерина“. На 24 ноември 1995 г., на празника на Св. Екатерина, се запознах с майка му.

         Св. Екатерина явно има нещо наум за мен.

     След сърдечната трансплантация, влизах три пъти за трансплантация на бъбрек. Но все нещо се случваше и отлагаха операцията. В крайна сметка тя стана на 19 февруари 2015 г. в „Александровска“ болница. И така влязох в историята с нещо, което не пожелавам на никого – станах първият българин с трансплантирано сърце, на когото му правят трансплантация на бъбрек.

         Бъбрекът ми е от мама.

      В мен функционират органи на трима човека. Дето се вика, вече съм съвършен.

         Как го понесе съпругата ти, споменавал си, че тя е голяма опора за теб?

        По-тежко от мен. Години след това ми каза, че много е плакала. И се е молила да оцелея. Когато идваше при мен в болниците, винаги беше усмихната. И никога не говорихме за болести. Говорихме за приятелите, за това къде ще ходим, когато ме изпишат…

         Тя е минала през по-голям ад и от мен. Защото от една страна е криела да не усетя как се чувства, от друга е криела от Калоян кофти настроенията си, ходила е на работа и не е спирала да е до мен в болницата. Мисля, че някак си се е клонирала, за да смогне. Хасково е на 200 и кусур км от София. Ставала е в 3:00, в 6:00 ч. е била при мен в болницата, а в 9:00 ч. е била в офиса в Хасково. И така дни наред…

     Когато първото премеждие с трансплантацията мина как се чувстваше, за какво мислеше тогава, какви бяха надеждите ти?

        След сърдечната трансплантация се учих отново да ходя. Случих и на лекари. Д-р Нези Чилингирова от „Св. Екатерина“ като че ли ме зареди отново с живот. Какви надежди съм имал? Тогава – да проходя отново. И да плувам отново. От 5-годишен плувам и щеше много да ме е яд ако бях спрял.

       Колко време след като беше трансплантиран продължи да се занимаваш със спорт, разкажи малко повече за това какво е да си трансплантиран у нас, да спортуваш, да се явяваш на големи състезания за трансплантирани?

         Никога не съм спирал да бъда активен човек. В това число и спорта. Преди трансплантациите се бях занемарил, но при пролежаванията ми из болниците имах време да помисля и да си дам сметка кое ми зарежда батериите най-добре. Умея да плувам, имам добра техника. Умея и да бягам добре на средни и дълги разстояния, лек съм. От кортикостероидите ме боляха костите. И така влязох след доста години отново в басейна, за да гоня време. Което за човек в моето положение си е проблем. Не, нямам предвид здравословно положение. В Хасково няма нормален плувен басейн. И до днес ходя да плувам във Велинград, където съм роден и израснал. Успявам поне веднъж на месец-два да ходя по за два-три дни. Но и с толкова съм най-добър в Европа (ахахахаха). С трансплантирано сърце и трансплантиран бъбрек, на 41 години, плувам 50 метра кроул за 38 секунди. А само преди 4 години по същото време не можех да мина 50 петра пеша за 38 секунди. Животът е вълшебно нещо, да знаеш!

        Първото ми голямо състезание бе през 2016 г. във Вантаа, Финдалндия. Тогава бе Европейското първенство за трансплантирани. Плувах четири дисциплини във възрастова група 35-44 г. – 50 м свободен стил, 100 метра свободен стил, 50 метра бруст и 100 метра бруст. Три пъти станах втори, а на 100 бруст първи. И трите пъти ме надплува един грък – Димитрис. Бивш републикански шампион на Гърция. Строхотен плувец. И приятел.

       След като се прибрахме от Вантаа, гръцкото издание на сп. „People“ посвети един свой брой на Димитрис. За страната си той е герой. За българската държава трансплантирани атлети не съществуват. И с това отговарям на въпроса ти „Какво е да си трансплантиран в България“.

         Има нещо, което обаче не мога да не споделя. След голяма битка, години наред, трансплантираните минахме на финансиране директно от бюджета. Средствата за лечение профилактика са осигурени. Поне за това проблеми нямаме. Което на общия фон е голям успех за нас. Но по всичко останало не се различаваме от нито един човек със здравословни проблеми  у нас. Като започнете от лекарствата и свършите до общодостъпната градска среда, която е само на хартия.

         С какво се сблъсква един трансплантиран човек у нас решил да спортува активно и да се наслаждава на живота до дупка?

          Човек, като мен, се блъска челно в стената с 200. Всеки ден. Има и друг вариант. Да легна и да се оплаквам. Е, избрах да се блъскам челно. Всичко си е до човек. Има хора всякакви. Аз съм такъв – не се отказвам. Не хората, които ще прочетат това интервю също не им е лесно.

           Без да мрънкам се наслаждавам на живота до тупка. Това е.

         Как преодоляваш препятствията? Кое ти дава сила да го правиш, кое те мотивира?

       Най-силната ми мотивация е любовта към живота. Казах ти вече – много силно обичам живота (си). Това е нещото, което ме изстрелва ежедневно над препядствията. Не ги преодолявам. Прелитам ги.

        В ежедневните си ангажименти водиш доста битки, сподели нещо от тях?

      Смяташ ли, че обикновени хора като нас биха могли да променят статуквото и да обърнат мача, ако се обединят?

       О, да! Само една забележка – няма обикновени хора. Всички хора са необикновени. Я им сравни пръстовите отпечатъци! Видя ли?! Различни са. Необикновени. И хората са такива.

       На българските хора им липсва вярата, че са човеци. Всеки ден им набиват в главите, че са гласоподаватели, електорат, народ… Народ? Всеки ден ги лъжат, заливат ги с информационен брак. С политически брак. С икономически брак. И тези хора отказват да са народ. „Какъв народ сме ние? Каква държава е това? Това не е държава! Това не е народ!“ Познати ли са ти тези думи? Когато българските хора осъзнаят, че са необикновени, че са човеци, че въпросителните изречения трябва да са възможност, а не оправдание, тогава мачът ще е в полза на същите тези български хора.

      Влязох в редакция на вестник, когато бях на 20 г. И останах там 19 години. Минал съм през всички нива на работа в една медия. Последно бях главен редактор. Напуснах през есента на 2015 г., когато трябваше да избирам – или да се подчиня на местния партиен вожд, или да се покрия, докато оня забрави, че не му харесват моите публикации. Избрах третото – напуснах работа и се хвърлих с главата напред в калта. Когато се бориш с прасета, няма начин да не се окаляш. Така се озовах в Общинския съвет на Хасково, избран с преференции от листата на местна коалиция. Сега си давам сметка, че си е струвало. Защото няма как да се пребориш със злото, ако не излезеш на неговия терен. Пък аз от битки не се плаша. Защото знам, че ако съм достатъчно търпелив и положа необходимите усилия, и това ще мине.

          Какво би искал да постигнеш, кое би те направило щастлив в следващите стъпки от живота ти?

       В личен план не желая нещо, което да си струва да се знае от хората. Моите желания не са интересни за другите, защото са обикновени. Понякога кутия шоколадови бонбони са ми достатъчни.

       Ако говорим за общи постижение – искам България да надмине Хърватия по брой трансплантации. Ето за това си мечтая. А ако може и да имаме училищна спортна база поне като Словения. За това си струва не само да се мечтае, но и да се работи. Де така да мислеха и управниците в тази клета територия, наричана все още България…

       Тази година щях да съм с една идея по-щастлив, ако поне един български трансплантиран атлет бе отишъл на Световното първество, което се проведе в Малага, Испания. Не отидохме, защото не намерихме пари. Ние си плащаме всичко – от подготовка, до екипировка, такса участие, пътни и т.н. Понякога не успяваме. Тази година не успяхме.

      Догодина има Европейско в Лигнано Сабиадоро, Италия. Вече са ясни и датите 11-16 юни. За щастие, таксите ще са по-ниски и ще можем да си позволим да участваме. Отидем ли 3-4 човека, ще е успех, ако сме живи и здрави до тогава. На тези състезания медалите и класиранията не са важни. Там всички са победители. Това се спортни форуми, на които тържествува животът.

         Какво би искал да постигне сина ти, какъв път би се радвал да избере?

       Важното е какво той иска да постигне. Веднъж, преди две години може би, ми каза, че иска да стане олимпийски шампион и за това тренира скокове батут (от 5-годишен е в залата). Така че той вече има свой път. Остава да го следва. Нали?

13087723_10207459700705372_8420049155853611497_n

            Ако сега трябваше да поемете отново по същият път на сбъдване на мечтите си би ли се колебал, отлагал и уплашил?

      Ако мога да избирам, не бих се разболял отново (Ахахахахахахаха). Много грешки съм правил. Но пък те много често са били оня шут отзад, който ме е изстрелвал напред. Не зная дали бих поел по същия път, тъй като аз все още не съм извървял този. И не съм сбъднал всичките си мечти.

          Чувстваш ли се благословен?

         Нали ти разказах за св. Екатерина ?!

         Какво би пожелал на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

        Не пожелавам на никого да тръгне по моя път. На онези, които съдбата все пак им е отредила да се борят за живота си, искам да кажа – вярвайте, че няма да е все така! Вярвайте, че и това ще мине. И то ще мине.

         В твоите очи аз може да съм герой, европейски шампион, бунтар и т.н., но истината е, че няма болест, която да бъде оправдана и да си струва. Единственото нещо на този свят, което си струва, е животът! И колкото повече го обичаме, толкова по-хубаво ще го живеем.

           И така …. надявам се днешната ни приказка да ви е харесала, да ви е дала поне един повод да се замислите, да установите колко щастливи сме всъщност в делника си, ако сме здрави и ако хората, които обичаме са до нас!
Също така бих се радвала, ако приказката на Жоро е накарала някои от вас да помислят и за това, че на даден етап бихте могли да дадете шанс и на друг да продължи да живее!

Приказка за щастието 4 или любовта побеждава! Истинската любов!

      Приказката, която днес ще ви разкажем с Крем е различна, нестандартна и това, което няма да видите и прочетете на пръв поглед в нея е болката, несигурността и  предшестваща тънка нишка надежда, че любов има, че тя живее … някъде там и че винаги имате шанса да я срещнете!

 

      В подготовката на тази приказка се обърнах към много мои обичани другарчета, които имат съдбата на Кремена, но те след кратко колебание отказаха да „застанат на светло“, защото както каза една от много обичаните ми дружки … „много болка ми костваше това щастие и сега ревниво го пазя от чужди очи“!

        Затова от все сърце благодаря на Креми, Стефан и техните прекрасни деца, че се съгласиха да бъдат част от поредната ни приказка, за да дадат надеждата на мнозината от вас, които се намират в началният ѝ абзац и се чувстват обезкуражени, объркани и обезверени!

            Прочетете я!

    Прочетете приказката и се усмихнете!

    Надеждата винаги я има! Любовта съществува! Истинската и голямата! 
 

 

           

          Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, възраст ваша и на децата .

       -Казвам се Кремена, на 42 съм. Занимавам се с фотография, блогове и други разнообразни занимания 🙂 Половинката ми се казва Стефан, на 36, работи в IT сферата. Децата у дома са три – Александър и Виктория на 15 и Константин на 5 и половина.

          Когато останахте в един момент сами с децата си имахте ли надежда, мечтаехте ли за нов човек до себе си или по-скоро се опитвахте да търсите баланса и да избягвате дори идеята за ново съжителство?

        -Близнаците бяха почти на две, когато открих, че връзката ми няма никакво бъдеще. Година по-късно срещнах настоящата си половинка, а още една година след това заживяхме заедно. Не съм мислила за ново съжителство, докато бях сама, всичко стана някак внезапно и изненадващо. Бях концентрирана в грижите покрай децата и нямах време, а и желание да се сближавам отново. Бях натрупала доста разочарования и огорчения, така че въобще не бях на вълна нова връзка.

         Как се появи новият човек до вас? Той ли ви намери, вие ли го намерихте, търсихте ли го, приятели ли ви свързаха?

       -Запознахме се онлайн, с месеци си чатехме съвсем приятелски, свързваха ни общи интереси и нищо повече, нямаше дори намек за флирт. Докато една вечер не се видяхме наживо в едно заведение…и всичко се промени …

 

       Как стигнахте до идеята да заживеете заедно и най-вече притеснявахте ли се дали той би могъл да е истински родител за децата ви?

              -Идеята да заживеем заедно дойде от него, аз не смеех да го въвличам в подобно приключение. Имах притеснения, разбира се, но децата го харесваха достатъчно, за да повярвам, че имаме шанс и с времето опровергахме дори и скептиците, които в началото се опитваха да го откажат от нас, точно защото не е биологичен баща на децата. Но истината е, че той е техният татко, без значение какво пише в актовете за раждане.

             Кога за пръв път усетихте сигурността и спокойствието, че децата ви ще бъдат обичани, независимо от факта, че не са негови родни деца?

     -Честно казано не мога да дам конкретен пример … много дребни моментчета са. Когато за първи път чух да му казват татко, когато оперираха очите на Вика, а той плака в коридора, докато чакахме лекарите, когато ги носеше на ръце полузаспали на прибиране от поредната разходка. Всеки път, когато казваше на някой, че е късметлия, че ни има.

21100896_10214454727906091_364799173_n

         Кога се появи мисълта за ваше дете?

        -Около 5 години след като се запознахме решихме да търсим по-голямо и собствено жилище. Децата тръгваха на училище, искахме да имат по-добри условия и удобства. И някак между другото се прокрадна идеята, че е добре да имаме повече място, ако случайно се увеличим. Аз имам медицинска история, която ни спираше от мечти, но все пак се надявахме. Най-малкият член на семейството дойде на бял свят 7 години след запознанството ни и 3 след като започнахме да си говорим, че искаме още едно детенце.

        Лесно ли взехте това решение?

  -Решението беше лесно, чакането беше трудно, но резултата си заслужаваше 🙂

 

        Притеснявахте ли се как децата ще приемат новото братче/сестриче/?

    -Като всеки родител, се притеснявах как ще се отрази промяната на големите. Да не ревнуват, да не се чувстват пренебрегнати. За радост голямата разлика между тях ни помогна. Децата много се обичат, големите много помагат, никога не е имало разделение между тях от моят страна или от страна на баща им.

 

            Сега, в голямото си вече семейство чувствате ли се пълни и щастливи и смятате ли, че си струваше целият този път?
           Чувствате ли се благословени?
           Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

       -Винаги съм искала голямо семейство. Щастлива съм, да! Получих повече, отколкото съм се надявала. Вярвам, че рано или късно на добрите хора им се случват хубави неща. Само не трябва да спираш да вървиш напред и да живееш без да изневеряваш на принципите си.

          Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

       -Нищо от това, което съм преживяла до момента няма общо с мечтите ми на 17-18 години. Не знам дали бих взела същите решения, от позицията на годините знам, къде съм допуснала грешки, но пък резултатите в дългосрочен план са в моя полза, така че грешки ли са били наистина? Или просто изпитания по пътя към това, което съм търсила?

      Приказката оставам без финал, защото пожелавам на мнозина от вас да я дописват, допълват и доукрасяват!

 

 

 

 

Пътят на светлината

„Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да ги различиш“… Кристиан Таков

 

Снимка на Christian Takoff.

 

Стоя под неподозирано леденият юлски дъжд, но не ми е студено …
По страните ми се стичат сълзи, в началото се опитвам да ги скрия, неудобно е някак … но след малко виждам, че няма смисъл, защото очите на мнозина ни са тъжни, насълзени, но и някак променени.
Защото ние вече знаем!

Знаем, че страха може и трябва да бъде победен и това е урока, който ти ни даде!

Стоим на дълга опашка, за си вземем последно сбогом с човека, който успя да преведе мнозина от нас на светлата страна на силата.
Той беше точно като по-големият брат, който ти показва със запалено джобно фенерче, че тъмнината не крие нищо по-различно от светлината, освен страховете ти и че за да победиш страха, просто трябва да му обърнеш гръб!
Естествено това е много по-лесно, когато имаш този по-голям брат и неговото фенерче …

„Не се плаши от тъмнината … запали свещ!“, казваше Кристиан!

Сещам се за едно негово признание, което е толкова близко до сърцето ми, може би защото казва всичко, което бих казала и аз за себе си : „…по отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.“, може би с разликата, че като стил и финес, той все пак беше наистина трудно достижим с онази непринудена и някак ненатрапчива, но може би точно за сметка на това още по-силно въздействаща осанка.

Извисяваше се!
Това е определението, което може да бъде дадено за него.
Извисяваше се и приживе, извисяваше се и сега, в мрачният дъждовен следобяд, когато и времето сякаш скърбеше за него, а и с оглушаващият опит на враговете му да се направят, че никога не го е имало! Което показа, колко много всъщност продължава да ги плаши този рицар в бели доспехи, този рицар на честта, на тънката ирония и на точната дума!

„Нещата започват с малкия компромис – вие го знаете. Благодаря, че не сте го направили.“, казваше той окуражавайки студентите от 272-ра аудитория по време на протестите им срещу Орешарски
Няма да го направим! Благодарим ти за този урок!

Незабравими ще останат неговите лекции и публични беседи, като тук ще посоча само тези, които са най-силно увличащите поне за мен, като тази  пред Абсолвентите във Великотърновският университет   

от 5 юли 2014 година;

Както и лекцията му доц.Кристиан Таков пред Студенти от Великотърновският университет  от 9 май 2016, от която лично аз си извадих тази така дълбока по съдържание реплика „…когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, тогава краят е близо!…“ ;

Лекцията му за справедливостта  от 29 октомври 2016 година;

Резултат с изображение за лекции Кристиан Таков

Както и речта му на учредителното събрание на   ПП Да, България!

Той казваше „Имам три мечти : Мечта за справедливост, мечта за почтеност и мечта за знание!“ в своята беседа Говорим за България от 9 декември 2016 година

Да, това са и нашите мечти!

Вчера четох спомените от мнозина за него и много ме впечатли една история, на човек, който е бил с него в казармата Маргарит Абаджиев, който разказва следното: „…Школникът Таков свиреше в тъмнината на прашното пиано. Той, очевидно, не бе непреклонният защитник на Родината с два пръста чело, широки плещи и стиснати устни, любим типаж на онези години от „диктатурата на пролетариата“… Не, Кристиан дразнеше разните фатмаци и „бригадири на трудови колективи“, които се приближаваха до такива като него и им подхвърляха злобничко: „А бе, личност!“…“ – въпреки мъката се смях с глас представяйки си цветно гореописаната сцена!

Да, да си личност е дразнещо, в една държава, която целеше на първо място да заличи и унифицира дори и последният намек за мислене, лично мнение, камо ли извисеност над заобикалящите ви.

Молбата ми е към по-младите ми читатели, прочетете всичко написано от доц.Кристиан Таков – неговият Блог

Страницата му във ФБ Christian Takoff

Както и всичко излязло изпод ръката му, до което можете да се доберете!
Четете, мислете и опитайте да се доближите до начина му на мислене, до смелостта му, до непремиримата воля, с която не спря да се бори, което най-вярно се илюстрира с тази му мисъл „По-добре да умреш в името на нещо, отколкото да няма в името на какво да живееш“

Последният му пост, написан само ден преди смъртта му, отново е посветен на това да не се поддаваме на опитите да бъдем сплашвани, манипулирани и мачкани!

Съчетание от смелост, изисканост и неотстъпчивост!
Това беше мотото на предаването на Люба Кулезич, посветено на Кристиан!
Вижте го, едно от малкото които наистина си струва да видите!

Благодарим ти, Крис!
Благодарим ти, че ни показа пътя!
Благодарим ти, че запали фенерчето!

Мнозина писаха и говориха за него след непрежалимо ранната му загуба и имаше наистина грабващи душата постове, които просто допълват картината, затова колко беше силен и многоцветен, колко високо беше!

„Който засажда дърво, знае, че друг ще ползва сянката му“, това казваше Кристиан, нека не забравяме и засадилите дървото, но и да не спираме да го поливаме, защото сянката изисква грижа!  

Важното е, да го запазим жив в сърцата си!
Важното е, да не забравяме уроците му – да не се боим, да не спираме да се борим, да не преставаме да вярваме!
Всичко зависи от нас!

Светъл път на светлата ти душа!
Сбогом, Кристиан!

Приказка за щастието 3 или свободата да бъдеш различен!

 

19987249_1357563454351537_1919580523_n

 

Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи членовете на семейството си,  и  детето си най-вече.

  • Казвам се Христина, почти на 34, работя в медия. Семейството ми е голямо: аз и моят 4-годишен син – Микаел 🙂

Разкажи ни какво е да си гей? Как се чувстваш, дразни ли те хората да любопитстват, да те обсъждат, да отричат правото ти да обичаш само защото не си с традиционна ориентация.

  • Интересен въпрос. Не се чувствам по-различно от всеки друг, предполагам. Не и, защото съм гей или не съм. Дали се дразня? Не, не се дразня, просто не разбирам защо някой би обсъждал нещо, което няма отношение към това какъв е човек. По-важното е какъв приятел, колега, родител би бил, има ли чувство за хумор, може ли да се разчита на него, как си върши работата, дава ли пари назаем, хахахах. Това, последното, не го правя, защото съм стиснат гей 🙂 🙂 🙂

 

Какво е да си гей у нас и какво е да си гей в Европа? По-лесно ли е да живееш „различен“ тук или е по-лесно да живееш като „различен“ там.

  • Едно и също си е – човек се ражда или не такъв и просто го дооформя и избира как да живее с времето. Все по-често чувам репликата „В България, аз лично, не съм дискриминиран“ – да, аз също не съм – в смисъл, на не съм била обект на вербално и физическо насилие (никога не е късно 🙂 ), но за мен гей-хората в България са дискриминирани като цяло, като група, като права, като възможности. С една дума, на прост език: можем да плащаме данъци наравно, но нямаме равните права на всички останали. Т.е., не можем да осиновим биологичното дете на партньора си, не можем да осиновим и заедно, нямаме право на информация в болнични заведения, право на онаследяване, право на брак, право на регистрирано съжителство дори. 
  • В Европа не е точно така. В Германия, където живях  две години и където синът ми проговори и за първи път тръгна на детска градина, имах щастието да се „сблъскам“ с прекрасно отношение. Какво ще рече „прекрасно“? Ще рече „нормално“. Не съм била третирана като част от малцинствена група, просто съм била една от всички и  навсякъде е било съвсем окей да декларирам коя съм и кое е детето ми. То има две майки и дори в детската градина уважаваха и зачитаха това, и съобразиха всички формуляри, в които фигурираха родители с факта, че има дете на еднополови родители. Бях искрено щастлива и спокойна. Време е да пренесем добрите европейски практики и в България.

 

Къде е как срещнахте половинката си и как разбрахте, че това е твоята половинка?

  • Запознахме се преди много години случайно, в заведение. Аз се натресох погрешка на масата на нейната компания 🙂 После започнахме да пишем, да се виждаме и така. Разбрах, че е Тя от втори поглед, втора среща – на първата бях твърде притеснена от обстоятелствата 🙂 Сърцето знае тези неща по-добре от нас. Както се пее в една песен „Любовта не е дете на логиката“.

 

Как е решено съжителството между еднополови двойки? Имаш ли проблеми и какви?

  • В България – никак. Няма законова рамка и норма за това. В Консистуцията е заложено, че брак се сключва между пълнолетни лица от различен пол. Проблеми нямам дотолкова, доколкото мога да живея с партньора си, но нямаме никакви законни граждански отношения.

Кога се появи мисълта за дете?

  • Сравнително късно – познавахме се вече от много време и бяхме от години заедно. Аз лично винаги съм искала дете и винаги съм знаела, че ще имам син. Никога не съм искала дъщеря – някак не би ми импонирала на темперамента.
  • Решихме го с времето, назряваше идеята. Беше като естествено развитие на отношенията. Микаел е едно изключително обмислено, преценено, избирано и чакано дете. Оттам – и много обичано, а оттам – и много слънчево.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – инвитро? Мислили ли сте и за осиновяване?

  • Микаел е създаден по репродуктивен метод, но не Ин Витро, а чрез инсеминация. Има голяма разлика 🙂 Иначе не – честно казано, не сме мислили за осиновяване на прима виста, но и да бяхме – това в България няма как да се случи и на двете. Може да осинови едната и то – евентуално. Детето отново няма да е и на двете ни.

 

Какво си помислихте, когато разбрахте за пръв път, че вече чакате бебе?

  • Никога няма да забравя този миг. Резултатът беше категоричен и тогава си помислих, че това дете ужасно дефинитивно иска да се появи и да го има на света, за да го направи по-добър 🙂 Моята първа мисъл – още в първата секунда – беше убедеността, че е момче, макар всички да бяха сигурни, че ще е момиче. Другата му майка също беше много щастлива, макар че беше харесала количка на цветя 🙂

 

20045955_1357563844351498_2009363631_n

Помагат ли половинките?

  • Другата майка на Микаел помага и до ден-днешен. До него е, възпитава го, показва му кое е добро и кое – лошо, учи го на труд, на това да цени нещата, да бъде добър, насърчава активността и комуникативността му, радва се на отношението му към момичетата 🙂 🙂 🙂 Те двамата много си приличат – дори физически, еднакви инати са. Имат специална връзка още преди раждането и много се обичат. Микаел я слуша и уважава. Ще те изненадам, може би, като кажа, че разлика в отглеждането от двама еднополови родители няма – майка му е сменяла памперси броени пъти, но никак не обичаше и избягваше 🙂 🙂 Тривиалността и битовизмите нямат пол.


Какво е различно в едно семейство с еднополови родители и какво би искала да разберат хората за вас?

 

  • Както вече споменах – няма разлика. Детето ни е обичано, здраво, караме се, целуваме се, прегръщаме се, играем, възпитаваме се. Това е двустранен и ежедневен процес. Променяме се много и виждаме света през очите на сина си. И нашият син е захранван, и той имаше болки покрай никненето на зъбите, и той е прохождал, и той е имал кръщене, тротинетка. Луд фен е на автомобилите – за гордост на другата си майка, изявява готовност и желание да помага вкъщи, дори си има задължения: бърше прах и носи боклука, когато излизаме навън. Другата му майка има бизнес, той често помага там и е научен на труд. Ние двете имаме спорове по отношение на детето, разбира се, но се гордея, че нямаме разногласия. Винаги сме били страхотен екип във всяко едно отношение и се гордея, че е така и спрямо Микаел. Споделяме еднакви възгледи за възпитанието на едно дете, но му поднасяме различни гледни точки по различен начин. Всяка от нас носи различни неща и мисля, че това обогатява емоционалния му свят.
  • Едно дете има нужда от еднакви неща в какъвто и семеен формат да расте. Повярвайте ми – полът на родителите няма абсолютно никакво значение. Микаел не е лишен от контакт с различни хора, от всякакъв пол, общува с всичките ни приятели, живял е в мулти-култи среда, пътува много и единствено по пода не е плавал. Адаптивно дете е и главната ни идея е да бъде верен на себе си и да стане гражданин на света.

 

Сега, когато вече гушкате малкото си  слънце смяташ ли, че си струваше целият този път?

  • Разбира се. Всяка секунда. Не бих променила нищо и ако имах втори, трети, пети живот – щях да го изживея по абсолютно същия начин. Звучи клиширано, знам. Но е факт.

Чувствате ли се благословени?

Какво е чувството да си родител? Според теб има ли разлика в това да си родител от хомо и родител от хетеро двойка?

  • Не зная дали има разлика, според мен – не. Рутината е еднаква, нещата са същите. Децата са си деца, всички сме хора.
  • Иначе, не се чувствам по-малко благословена от всеки друг родител. Винаги съм искала синът ми да расте с идеята, че не е по-малко, но не е и повече от всеки друг, че е абсолютно равен на всеки друг и има абсолютно същите права и задължения като всеки друг. Искам да му дам възможност да се развива, за да може един ден да каже „Аз не съм повече или по-малко от хората, но съм най-добрият в това, което правя!“

 

Изпитваш ли страх или неудобство да коментираш с хората темата за децата, избягваше ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

  • Страх? Никога не съм изпитвала страх от това коя съм, нито да го заявя при нужда. Нямам табела на челото, но не го и крия. Най-вече, не го крия от близките си и детето си. Ако с тях лъжа за най-важното нещо – коя съм – то към кого трябва да съм искрена?! 
  • Приятелски семейства имам и всички знаят истината. Микаел приема всичко за нормално, за животът такъв, какъвто е. Никога няма да спра да тъгувам за неравноправието, обаче.

 

Ако сега трябваше да поемеш отново по пътя на сбъдване на мечтите си би ли се колебала, би ли го направила пак?

  • Отново ще кажа – бих изживяла живота си по същия начин. Имам си един много хубав авторски лаф аз: „Не допускам грешки – правя избори.“

С какво се сблъсква човек когато е родител от еднополова двойка, смяташ ли че за детето е различно, смяташ ли и как би убедила хората с предразсъдъци, че е добре и за децата и за родителите да има еднополови семейства с деца? Познаваш ли и други семейства с еднополови родители с деца, общувате ли?

  • Познавам други еднополови двойки с деца, да. И разлика между децата в еднополови и разнополови семейства не виждам. Нуждата от обич, грижи, възпитание и личен пример за човешкото – това е заложено у всяко дете, у всеки новопоявил се човек. Не бих искала да давам вече изтъркания пример с това как е по-добре детето да е обичано и обгрижвано в еднополово, отколкото тормозено и изолирано – в разнополово семейство. Но дори и това е абсолютен факт.
  • Какво мога да им кажа ли?… Да си гей е точно толкова заразно, колкото да станеш русокос, ако общуваш с русокоси. Това е раждане, живот, избор (или по-скоро липса на такъв, в добрия смисъл на думата), път. Децата ни са равни, ние сме равни. Обичаме еднакво, ревнуваме еднакво, боли ни еднакво, липсваме си еднакво, плачем еднакво. Любовта няма пол, раса, религия, ориентация – любовта е усещане, състояние на духа, позиция, отговорност. Възпитаваме у децата си същите неща като всеки друг и искаме за децата си най-доброто – като всички родители. 
  • Равни сме, хора – няма „ние“, „вие“, „повече“, „по-малко“, „наши“, „ваши“. Всички сме равни.

Какво би пожелала на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

  • Да са здрави, да вярват в себе си, в хората до себе си, да вярват и умножават доброто. Да не се отказват. Да обичат. Да обичат така, както им диктува сърцето. Да търсят нов път, нов начин – своя път, своя начин. И когато един ден станат родители, никога и за нищо на света да не лъжат децата си. Да не предават доверието им. Защото те няма да им простят. Живейте в хармония със себе си. Слушайте хубава музика, четете силни книги, пътувайте – навън и навътре към себе си.

19849100_1357564664351416_1612714457_n

 

20031082_1357564594351423_8232544_n

 

**с огромна благодарност на Хриси, едно невероятно другарче, че за пореден път отвори сърцето си и да сподели с всички ни тези прекрасни мисли. 
И преди да решите да ми теглите една или пък на нея, погледнете усмихнатия Микаел и се опитайте да си представите, че имате право да решите дали той да съществува, да се усмихва и да прегръща?! 
Смятате ли, че той няма право на своето щастие, така както всяко друго дете по света?!
Аз смятам, че едно щастливо и обичано дете е безценно! Целувки Микаел !

 

Лично и (не)безразлично

Една лична и не безразлична позиция, която можете да прочетете  Как в спорта НЕ се краде!  и в добавка към нея моите също така лични и небезразлични мисли….

Снимка на Elena Hadzhigenova.

Посвещава се на Митко Ви, Митко Ва, Митко Д, Вероника П, Кристин М, Кати И, Кирил Ч, Ани Ч, Петър С, Светослав Л, Светослав К, Венцислав, Ангел, Ива, Габи, Ками, Кристи, Стани … на всички деца и приятели, които „си тръгнаха“ … и чиито имена вече ми се губят, но не и усмихнатите им личица от преди 5 години!
На всички контузени състезатели оставени да се справят както могат, и ако могат … сами!
На всички треньори, които си „тръгнаха“, защото „не се справят с работата си“!
На всички съдии, които бяха дискредитирани пред световната федерация, защото не си мълчат!
На всички тези, които няма да посмеят да „харесат“ това, но пък ще намерят сили да помислят, да пишат и споделят със своите приятели.

 

 

Снимка на Николай Хаджигенов.*

 

За всяка една дейност си иска сърце, душа и хъс – влагаш ли ги успех няма как да не бъде с теб … започнеш ли да я караш, само за да ти върви далаверката резултатите стремително падат и удрят дъното.

 

14 години … на вас оставам да прецените дали са много или малко …. десетки деца заведени в залите и запалени по спорта лично от нас и с нашите препоръки за най-уникалният клуб, с най-уникалните треньори /защото тогава наистина бяха такива/. Десетки снимки, репортажи и разпространение на идеята, че спорта е важен, че децата са важни – писали сме доста по темата, май повече от всеки друг, дори от самата Федерация!

Че децата се развиват и изграждат много ценни качества, в спортните зали.

Десетки приятелства, част от които издържат времето ….

 

До един момент в, който спряхте да влагате сърце …

ВИЕ, да вие!

От клуб със стотици деца, днес на едно състезание се събират 100-на, като броим и част от треньорите-състезатели.

 

Момента, в който започнахте да се държите с децата и родителите им като с касички и да не ви пука какво седи зад поредният успех, както и дали утре тези млади хора ще са отново в залата, защото като не са те ще дойдат други … будали.

Жалко!

Обичахме ви, истински, като приятели!

 

 

А, сега малко факти, защото сълзливите историйки не са точно нашето.

В добавка към статията, която казва доста неща от високите етажи на кухнята ще дам няколко примера как „се работи“ сега!

 

Не ви харесва нечие мнение – гоните човека, или децата му!

Решавате, че не искате повече да се занимавате с едно дете, то отива в друг клуб ( няма как да не отворя тук скобата, че понякога това са двукратни  и трикратни световни и европейски шампиони и титуляри в своите категории), защото спорта вече е живота му, той е в кръвта му – заплашвате новите му треньори, че ще спрете правата на други техни състезатели от световна величина от шанса да се състезават на международни турнири, че ще им забраните да водят тренировки в даден район, където вече са изградили доверие и имат събрани деца и родители, които са готови да работят с тях!

Не ви харесва това, че някой ни ви мълчи, не ви се моли, не ви се подмазва – гоните го .. и да, дори да е съдия от най-високият (А) клас на международна федерация, каквито досега имаше 2-ма в България … защо да не дискредитирате единия …

Международен турнир – състезателите ви не се представят на ниво / разбирай не са първи/ – обиждате ги, нагрубявате ги, понякога успявате и да им посегнете!

За толкова години ходене по залите как не обърнахте поне веднъж внимание как се държат хората с децата си?!

Победили, загубили – има прегръдка, глътка вода, по една окуражителна дума, стратегия за следващата среща, ако има такава …. Разбора е после, обсъждат се грешки, набелязват се пътища на развитие, стратегии за промяна, за нови техники, за нови комбинации …. Тук ли?! Тук ви обясняват какъв нещастен боклук сте и как сте такъв некадърник, че ….. И после се очаква от вас да имате мотивация да играете?!

За кого?! За какво?!

От около година вдигнахме ръце и започнахме да пътуваме по света сами / така и така го правим на наши разноски, поне да е по-човешко/ – пътуваме със самолети до далечните дестинации / Австрия, Италия/, често престоя ни е с ден или понякога два повече от на останалите и плащаме по-малко! от децата, които пътуват по 18-24 часа с бусове …. Бусове, които често биват шофирани от треньори, съдии, състезатели … Да, на отиване карат 18 часа, минават кантара и се качват на татамито – и играят! Играят за отбора си, за държавата си! След края на състезанието, един душ в залата / ако имат късмет/ и отново в буса!

Връщат се смляни от път …, но щастливи, че са се представили достойно!

Родителите си поръчват екипировка – един път, втори път … трети път … на финала тя идва и установяват, че поръчаната за № 2 вече е съвсем тамън … за № 3.

Родителите купуват екипировка за залите, за определени деца, които не могат да си го позволят – защото могат, защото искат да помогнат … е това няма значение, никой не ги е молил да го правят, нали!

Организирате гала турнир с участието на именити състезатели с награден фонд за една от срещите …, два дни преди въпросният мач казвате на единия състезател, че за съжаление колегата му има контузия и не може да участва, на колегата му казвате същото … двамата получават дребна компенсация за „неудобството“ …, аааа наградния фонд ли?!
Е, сега! Да не издребняваме!

 

Контузен сте в чужбина …. проблема до голяма степен си е ваш … всъщност си е изцяло ваш.
Само си представете как се прибирате от 1000 и кусур километра с бус и със счупена челюст ….?!
Спорт е, да … случва се, но в нормалните държави състезателите имат застраховки за турнирите …, които е нормално да покриват точно тези случаи.

Малко повече по темата можете да прочетете и в тази статия  Обратната страна на медалите.

Също така голяма част от нелепите контузии и у нас идват от липсата на каквато и да е адекватност у съдиите на конкретни състезания, не случайно на едно от последните половината клубове скочиха срещу ниското качество на съдиите и това доведе до (фиктивна) оставка на единия от съпредседателите на федерацията до момента.

 

И на финала, когато направихме опит да обсъдим тези неща преди няколко месеца ни се каза „любезно“, че като не ни харесва …. прав ни път …
Същото се каза и на група обезпокоени родители по повод инцидент възникнал между деца на състезание в чужбина … на което видите ли не, че някой от ръководителите е присъствал, но знае, че това са дреболии ….
Ако не идеше реч за съдбата на талантливо дете … и тук си е повод за отделна публикация и за отделни сериозни обвинения!

И не те хората не са безразлични, просто така си им харесва …

Може и на вас да ви хареса!

На нас вече не ни!

И както досега 14 години не спирахме да убеждаваме хората да дойдат при нас (всъщност при вас и те го правеха, защото ни се доверяваха), сега им казваме – направете възможното да промените нещата!

Защото можете!
Защото го дължите на децата си!

 

Снимка на Николай Хаджигенов.**

 

 

 

*състезателят на … Хърватска … Петър Спасенич, който преди години беше състезател на България …

**снимката е от албума за последният голям международен турнир, като повече за него можете да видите тук и съвсем умишлено не е избран български състезател, за да не бъде дискредитиран по някакъв начин Bestfighter 2017

***с огромни благодарности към състезателя от Българският национален отбор по Кик бокс, който не се поколеба да постъпи мъдро и да застане до съотборниците си, тогава когато им беше необходим, за да имат пълен отбор и да могат да участват в надпреварата на силен международен турнир и същият този, който сега изведнъж се опитват да изкарат недостатъчно подготвен за следващите големи турнири!
Същият този състезател „помолен любезно“ чрез трети човек да напусне залата на клуба, в който е израснал и да не се връща, защото родителите му не искат да мълчат и да крият истината!

Честно казано  едно интервю на Люба Кулезич, в което се казаха много малка част от истините, и което определено ще бъде последвано от нови разкрития и фактология.

 

 

Случват се удивителни неща!

Свързано изображение

 

Да, понякога в живота ти се случват удивителни неща … попадаш случайно … всъщност не, никога не е случайно, просто попадаш на нужните хора и те променят погледа и посоката ти!

И това е наистина удивително!
Благодарна съм на съдбата, че пресече пътя ми с този на Хера!
Какво по-хубаво да срещнеш истински и чисти хора, които са готови да помагат на всички! Които са готови да дадат надежда, добрина и да подадат ръка на всеки!
Без да използват чуждите слабости, без да се възползват от чуждата безпомощност и объркване, а просто така приятелски и човешки опитват да направят нещата по-добри за всички.

Улавям се, че напоследък все по-често подхождам с недоверие към добрината и към човечността и после се укорявам всеки път, че когато попадна на хора като Надежда Хера Данабашева  не споделям с целият заобикалящ ме свят за тях. Затова и съм си обещала винаги, когато срещна хора като нея да не ги „стискам само за себе си“, а да споделям!

Ето затова и ви срещам с Надежда, която е истинска „Надежда“ за мен, хората да променят начина си на мислене, визията си и погледа си върху един проблем, който у нас от няколко години или се смита под килима или бива експлоатиран безогледно от самозвани лечители от всякакъв род и калибър, за които не мисля, че е нужно да хабим онлайн време и пространство.

Преди няколко дни на Надежда ѝ попада едно удивително анимационно филмче, което обяснява на простичък детски език на децата / но всъщност много повече на техните родители и учители, ако им е интересно да научат/ какво е това тяхно другарче да има „аутизъм“.
Диагноза, която много рязко стана експлоатирана в днешно време. Диагноза, която в нормалният свят се поставя от сериозни специалисти след сериозен анализ и обследване и която у нас се  поставя от всяка госпожа в детска градина, от продавачката в зоомагазина, от таксиметровия шофьор, от какичката в детския кът …. Диагноза, която замени модната преди 10-тина години ХАДВ.
Диагноза, която само у нас се лекува успешно!
Да, какъв късмет и какво чудо нали?!
И диагноза, която носи сериозни приходи на мнозина …. и едновременно, с това запазвайки равновесието в природата разходи за родителите на децата от спектъра – било то истински аутисти или просто набедени за такива от същите тези самозвани специалисти.

Но, темата ни днес няма да са тези хора!
Темата ни днес е Надеждата да има повече хора като Надежда, която организира превода и пуска клипа в обръщение за хората, които говорят български и в момента работи усилено по изработването и на  жестомимичен превод, който също да придружава видеото, за да бъда то още по-широко разбрано и разпространено!
Така всеки може да види какво представлява аутизма и да го обясни на децата си, без да навлизаме в излишни внушения и страхове, догми и напразни надежди.

Тук можете да прочетете за  удивителните неща , които се случват, когато попаднат на човек със сърце!

 

 

Самото клипче можете да видите тук: Случват се удивителни неща

 

Снимка на Iris Grace Painting.

 

И докато пишех този материал излезе следващото удивително нещо, което Надежда прави за децата с диагноза аутизъм, заедно с UniCredit Bulbank , които са вече официален инвеститор на EuroPATC. , и участват в разработването на  #Capplo, устройството, което се стреми да даде сигурност и спокойствие на децата в аутистичния спектър. С тяхна помощ устройството ще бъде готово за масово производство много по- бързо.
Репортаж в предаването „Здравей България по темата с работата по разработването на устройството и по помощта на хора у нас, които се включват в експериментите по експлоатацията, между които са Надежда и нейният прекрасен син Борис

Малко история за устройството #Capplo

Снимка на Iris Grace Painting.

 

И едно  интервю  на Теодора Симова по Дарик радио с Надежда за видеото, за устройството и за това какво е да си родител на дете от спектъра.

Снимка на Iris Grace Painting.

 

* картините, с които е илюстрирана статията са малка част от уникалните творби на малката Ирис Грейс, която е диагностицирана с аутизъм и която сътворява невероятни вълшебства, документирани от родителите ѝ в нейната страничка във Фейсбук : Iris Grace

 

Снимка на Iris Grace Painting.

** Още малко за  децата с аутизъм

*** Една семпла статия за позитивното приемане на аутизма.

 

**** Както и  кратък преглед на основните насочващи към диагнозата точки през очите на специалист и нека пак напомним, че подобна диагноза може да сложи само опитен психолог или психиатър, не дори логопеда в кварталното училище, не съседката, не и много разбиращата ви колежка.

На финала и моето послание детето е дете, независимо дали е бяло, черно, християнче, мюсюлманче, аутист, със синдром на Даун, с дефект в говора или пък с физически недостатък. 
Децата трябва да бъдат приемани и интегрирани, децата трябва да бъда обичани и подпомагани, а не отбягвани, подигравани и изолирани. 
Помогнете на децата си днес, научете ги да приемат различието, научете ги да бъдат преди всичко хора! Добри хора! Пуснете им клипчето, седнете и го изгледайте заедно с тях, отговорете на въпросите им … целунете ги … 

 

 

Писмо … до стар приятел

Резултат с изображение за раздяла

 

Скъпи ми приятелю …. пиша ти бавно….

Не, не е онзи стар виц … и уви няма да е смешно … а ще е тъжно … поне за мен.

Днес било Видовден …

… е явно случайни неща няма, Скъпи ми приятелю.

И като казвам Скъпи ми приятелю, уви точно това мисля!

За мен всеки, когото съм нарекла приятел е СКЪП!

Разбира се има много близки до сърцето ми и специални хора, но всички други, които съм допуснала до себе си и с когото съм споделяла радости, мъки, надежди, с който сме се смели на различни неща …. всички те са скъпи мои приятели.

Мъчно ми е Скъпи ми приятелю, че не желаеш вече да сме такива …, но вече достатъчно време сме на тази земя и аз, и ти, за да знаем, че това се случва в живота …

Би било логично, ако имаше някаква сериозна причина затова, а не защото просто си допуснал в сърцето си омразата …

Мъчно ми е, че ще се разделим …. мъчно ми е естествено, защото дълбоко в душата си вярвам, че ти си един добър човек – обичаш семейството си, обичаш детето си, имаш работа в която защитаваш хората (дано)!
Защо тогава не допускаш, други хора да обичат своите деца, семейства и приятели?!
Защо те дразни толкова много всичко, което не прилича на твоето – бидейки християнин ти не даваш право на хората от друга религия да се посветят на нея, бидейки с традиционно семейство ти отказваш на други хора да създадат своят модел и да живеят щастливи в него, поне толкова, колкото ти си в своето. Ти искаш да се радваш на усмивките и успехите на детето си, но отричаш правото на други хора да го правят …. защото са различни от теб.

Защо смяташ, че това да си различен е нещо лошо?!
И да, ние сме различни  … от теб!

За мен всеки има право да бъде щастлив, ако това не накърнява твоите права, ако не наранява теб и семейството ти, ако не те преследва и гони затова!
На мен не ми пречи това, че едни хора, които не са с еднакъв цвят на кожата искат да живеят заедно, не ми пречи, че едни хора, които не са се родили по нашите земи са решили временно да отседнат тук, докато намерят пътя си, не ми пречи, че до мен ще седи човек от друг етнос, култура, социален статут, религия, сексуална ориентация, с физически или интелектуален недъг.

Не ми пречи, защото свободата е най-висшата човешка ценност и любовта е най-великото чувство!

Свободата приятелю …. свободата означава да следваш сърцето си, любовта си!
Опитай да намериш отново сърцето си Скъпи ми приятелю!
Заради теб, заради хората, които обичаш и които те обичат!
Опитай да обичаш!
Спри да мразиш, в началото е трудно, но ти можеш да го направиш, ако пожелаеш!
Бъди здрав и опитай да засадиш любов в сърцето на детето си …

 

пп. може би ще се познаеш, Скъпи ми приятелю, а може би … не. Може би ще ме разбереш Скъпи ми приятелю и тогава знай, че ръката ми остава протегната за теб – защото твоят БОГ казва „Обичай ближния си“ и „Прощавай“ …., а може и да предпочетеш да ми се подиграеш, така както правиш с любимите ми хора, само защото те имат силата да обичат, да възпитават в любов, а не в омраза …

Приказка за щастието 2 или деца, които сме носили в сърцата си!

16910603_10210523943827913_349706922_o

Днес искам да ви разкажа за едни много специални деца … за едни много специални родители … и за едно извънмерно щастие ….

Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, и най-вече децата.

Аз съм Радина. Основател съм на фондация „Искам бебе” – една кауза, на която посветих последните 10 години от живота си. Майка съм на две прекрасни деца. Дъщеря ми Йоанна е на 5 години и половина, а синът ми Симеон е на 1.

Здравейте, аз съм майката на Мария! Коя е Мария ли? Онази с коси черни като абанос и кожа бяла като сняг, която живя в сърцето ми 10 години.

Кога се появи мисълта за дете?

Година след като сключихме брак с Божидар, а това беше преди 20 години, през 96-та, решихме, че ще е прекрасно да си имаме детенце. През първите 4-5 години, до навършването ми на 30 години, преминахме през много изследвания, операции, емоционални сътресения. След това, вече почти на 33 годишна възраст, започнахме с опитите ин витро. Пътят ни към мечтаното дете ни отведе до идеята на „Искам бебе”. Страданието е обсебващо и болката е нечовешка – просто защото страдаш по нещо, което го няма и не знаеш дали ще го има. Но споделянето на тази болка с хора, които имат същия проблем като твоя, е като че ли подадена  навреме ръка при потъващ кораб. Хващахме се една друга, издърпвахме се от този бушуващ океан от емоции и сълзи и продължавахме.

Дълго я чаках, много се надявах. Сънувах я ту кротка и замислена, ту рошава и засмяна, тичаща след вятъра с широка усмивка! Първо се надявах природата да свърши своето, но се оказа, че планът е грешен. Оказа се, че тялото ми е на друго мнение. Много специалисти по репродуктивна медицина се кълняха в дипломите си, че бебето ще дойде скоро. Но, грешаха! Опитах всичко, което се предлага, инсеминации, инвитро, икси, имси…, без успех! Но палавницата от сънищата ми още живееше в сърцето ми.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – осиновяване?

Няма смисъл да заблуждавам който и да е. Ще бъда честна – решението за осиновяване взехме много трудно и много бавно. Докато правехме опитите ин витро все си казвахме – този път ще стане и продължавахме. Докато в един момент, аз вече бях на 38 години, след поредния опит ин витро, просто ребром си зададох въпроса „Искам ли да бъда майка?”. Ако отговорът ми е твърдо ДА, то пътят не е един. Животът ми наистина беше толкова наситен със съдържание, толкова щастие, благодарност, искрена обич и оптимизъм получавах от хората, с които се срещах, толкова уж невъзможни неща се случиха пред очите ми, че тази радост вече се пренесе и в мисълта за осиновяване на детенце. Да, нещо много странно се случи с емоциите ми. Всъщност, решението за осиновяване взех не в момент на депресия и страдание, а на неизпитвано досега чувство на радост. Оттогава така си „тествам” и много неща, за които ми предстои да взема решение. Ако изпитам точно това необяснимо чувство на радост от предстоящото решение, тогава казвам ДА! Ако съм тъжна и слаба, ако сърцето ми плаче и страда, просто се оставям на молитвата и не бързам с големите решения и тежките думи.

И така решението дойде само! Осиновяване! Всички приятели и роднини се изредиха с истории за малки неблагодарници, които зарязали осиновителите си и станали престъпници и наркомани, а на горката Пешева детето се оказало циганче …….!!!! И разбира се „ Първичната рана” – това е книга позната на всички осиновители. Страховито четиво, което също нямаше ефект. Не се отказах! Тогава разбрах, че решението е съвсем правилно. Не се страхувах от тези истории! В документите написах, че нямам никакви претенции и зачаках.

Изпитвахте ли страх, неудобство да коментирате с хората темата за деца, избягвахте ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

Никога не съм изпитвала страх или неудобство от каквито и да е теми, свързани с деца.  А камо ли да позволя на някого да ме нарани, засягайки темата за това, че се борим за дете.  Пътят към детето е житейски тест – накрая си или стожер, или се саморазрушаваш.  Детето не спасява отношенията в двойката, не запълва празнина. Ако самите ние не сме намерили смисъл на живота си, не може да очакваме, че детето ще ни го даде. Не е честно да натоварваме което и да е същество до нас с отговорността за постигане на собственото ни щастие.  Детето идва със своя си свят, то е до нас, за да сме взаимно споделени и хармонични.

Знам колко трудно идват на този свят желаните деца и за мен всяка форма на живот е скъпоценна. Уча се непрекъснато, че няма по-красиво нещо от това да даваш – живот, внимание, обич.

Какво си помислихте, когато ви се обадиха за пръв път, че вече има избрано за вас дете?

Първо дъхът ти спира. То е все едно да видиш на теста за бременност двете мечтани чертички. После е страх – как ще се справя? После започваш да се молиш – Господи, дано да е МОЕТО дете!  После… Детето се ражда от сърцето ти. Преживяването е като да вдишваш пролетта след тежка зима. Всичките ти сетива се обострят – започваш за чуваш, виждаш и усещаш всяка фибра на порастващото с теб същество.

Обратно на твърденията по форумите не чаках дълго, около 8 месеца. Още помня деня! Докато се прибирах от работа получих обаждане от непознат номер – Центъра за асистирана репродукция – одобрение за трети, последен опит финансиран от държавата. Но на мен щеше да ми е седми! Не успях да се зарадвам! Предстоеше пак кошмарът с надеждата и отчаянието, а за физическата болка никой не споменава, някак се забравя когато резултатът е положителен. Пътувах към къщи и плачех за себе си, прибрах се с идеята да си поплача кротко, но животът реши друго. Във входа на блока се търкаляше писмо. Вдигнах го, за да не се загуби, а то … за мен. Отворих го. И в него покана за информационна среща относно детето Мария! Бързо пресметнах по дата на раждане. Беше на 9 месеца. И се казваше Мария, като майка ми!

Когато видяхте за пръв път детето си, какво беше чувството, усещането, емоцията?

И при двете ни деца усещането може да се изрази само с една дума. Любов от пръв поглед! Непреодолимо желание да прегърнеш това мъничко създание, да го погледнеш и да видиш, че е абсолютно съвършено! Ако сте го изпитвали, ще ме разберете. От първия момент знаех, че Йоанна е моята дъщеря, а Симеон е моят син! Без колебание. Разумът може да започне да ти задава въпроси, но сърцето ти казва, че ако си задаваш много въпроси, няма да ти остане време да обичаш!

Знаех, че това е моето дете! Още на другия ден бях при социалните работници. Те ми предложиха среща с детето още същия ден!!! Детето е в София, невероятно!!! Отидох в Дома, И там се запознах с Дъщеря ми – дебело бебче с коси от абанос и кожа бяла като сняг, същото онова което сънувах 10 години!

С какво се сблъсква човек когато осинови дете?

С абсолютно същото, с което се сблъсква всеки родител. Детето влиза в дома ти и преобръща наопаки целия ти свят. И това е прекрасно!

Само след месец, малко преди Коледа беше в къщи! Най-прекрасната Коледа! Разбира се адаптацията не беше лесна. Бях потресена! Детето се смееше без да издава звук, когато плачеше притискаше лицето си към най-близкия предмет, за да приглуши плача. Когато заспиваше се прегръщаше сама. Ласките и целувките я плашеха до смърт. Е, научи се да се смее, да плаче силно, да ходи и говори, да се гушка, но и до днес, когато изпитва болка предпочита да е сама.

Какво е хубавото, кое е трудното?

Колкото е хубавото, толкова е и трудното. 

Ако можете да дадете съвет на хората, с какво могат да помогнат на осиновителите като отношение и с какво е по-добре да не пречат.

Осиновителят, както всеки родител, има нужда от адаптация, от време, от търпение. Ако някой има въпроси, предпочитам да ме пита директно, а не през трети човек. Имам чувството, че сякаш ние, като осиновители сме все по-подготвени да споделяме радостта си от осиновяването, но често хората отсреща имат реакции на безпокойство. Например оня ден, в спонтанен разговор, стана въпрос, че Йоанна е осиновена и дамата плахо ме попита – тя знае ли, че не си й майка? Отговорих й, че детето ми знае, че сме се намерили в една вълшебна къщичка, но че аз съм й майка. Другата реакция, с която често се срещам, е някаква нескрита тревожност у хората – не стига, че едно си взела, ами и две? Много си смела, как ще се оправяш? Толкова смела съм, колкото всяка друга жена с повече от едно дете. С кое как да се оправям? Хората с по две и повече деца как се оправят? Майчината любов не задава въпроси… Приема, обича, продължава, раздава. Аз съм просто майка, с тази разлика, че моята „бременност” продължи 15 години.

Помагат ли татковците, в какво и как ги включвате в домашните задължения?

Без тате нещата не са толкова цветни. Всичко, което ни се случва, минава едновременно през умовете и сърцата на двама ни. Просто въпросите, които си задаваме, и отговорите, които намираме са различни, но в същността си – си приличат толкова много. Истината е, че и двамата изпитвахме и продължаваме да усещаме притеснение, страх и безпокойство понякога, спречкваме се, даже кръстосваме шпаги по някои въпроси, но и за двамата ни е важно да сме на едно мнение пред децата. Мисля, че децата се чувстват вътрешно по-стабилни, ако усещат,  че мама и татко са един отбор.

Споделили ли сте с малкото човече, че е осиновено и смятате ли да го споделите с него?

Опитвам се във всяко едно отношение да бъда честна с децата си. Старая се да споделям с тях истината във всяко отношение и спрямо възрастта им. Йоанна знае историята си и я разказва спокойно, защото за нея най-важното е това, че мама и татко много я обичат. Напоследък я чувам да разказва на приятелите ни нещо като приказка, която започва с това: „Вие знаете ли, че мама е имала една голяма мечта? Нейната голяма мечта съм била аз. А после аз си имах мечта – да си имам брат…”

Сега, когато вече гушкате малките слънца смятате ли, че си струваше целият този път?

Бих се молила Бог да благослови дълготърпението ми и отново да ми прати Йоанна и Симеон! Точно такива, каквито са днес!

Сега Мария е на 6 години. Иска да стане вегетарианска балерина – ветеринар! Тази Коледа ме попита, защо за мен Дядо Коледа не е оставил подарък. Хмм, аз получих моя подарък преди 5 години, малко преди Рождество!

Чувствате ли се благословени?

Чувствам се благодарна! Благословена и благодарна.

Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

Да следват сърцето си!

Да не спират да мечтаят и да следват сърцето си!

Преди 5-6 години, когато се запознах с майката на Мария тя току що беше влязла в живота и  …. толкова светлина и топлина рядко бях усещала в излъчването на един човек …..
С Ради пък се знаем вече ….наистина не помня колко години и въпреки, че работехме за едни и същи  каузи все не ни оставаше време да седнем да пием кафе на спокойствие, тя в ролята си на ангел, който помага на хората да сбъдват мечтите си, а аз в ролята на подкрепящ и даващ надежда човек на една общност от жени, които първо раждат децата в мечтите си … чакат ги, сънуват ги …
Забързано си разменяхме по някой ред тук и там, участвахме в разни събития, опитвахме да помогнем за сбъдването на нечия мечта … няма да забравя обаче една наша среща преди около 2 години … Ради изненадващо за доста хора обяви, че напуска управлението на фондация „Искам Бебе“ – бях учудена, съкрушена и натъжена, защото за мен Ради беше икона … чудех се какъв подарък да и измисля – нещо лично за нея, нещо в което да има послание, нещо мило, топло като самата нея. Често в нещата, които рисувам вплитам послания и пожелавам на бъдещият им притежател нещо хубаво, нещо лично, особено, ако знам за някоя тяхна мечта.

 
Ради вече беше майка на слънцето – Йоанна, но знаех, че тя в мечтите си иска да е майка отново. Не знам откъде го знаех … но докато рисувах пожелах на Ради да прегърне едно сладко … синеоко бебе … Не знам защо синеоко, може би подсъзнателно го оприличавах на най-малкият си дълго чакан син … Бях забравила за подаръка и за пожеланието … докато преди няколко месеца Ради не обяви „раждането“ на Симо!

Толкова много радост вероятно съм изпитвала само при раждането на своите и на сестра ми деца ….

Много обичани да растат Йоанна, Симо и Мария ….

А вие не забравяйте, че любовта не се побира в граници, тя не се описва с думи и че всъщност най-важното за едно дете е да се роди в сърцето ти!

И една статия на родител, който също е намерил своето щастие  ….
Историята на едно осиновяване

И така … следвайте полета на мечтите си …

17121320_10210577634570148_636003517_o

*автор на снимките е Калина Арсова

Милост за живите!

146000225754

Имаше преди много години такъв уникален филм с Георги Георгиев –  Гец … това за по-младите ми читатели ….
Не знам за вас, но на мен вече започва да ми става жал … за живите …

Вероятно днес емоцията ми е вповече, но не знам как се преглъща мисълта, че едно дете си е отишло без време …
И това вероятно не е най-страшното.

Ще запитате какво би могло да е по-важно от живота на едно дете?!
Нищо!

Но, в петък от този свят си отиде завинаги една невинна душа! Дете на 11 години … освен него, обаче със сигурност поне още едно дете няма да живее до края на живота си нормално.
И, не … няма да защитавам другото дете … не защото не искам, а тъй като така или иначе не знаем подробности за случилото се – инцидент, стълкновение, агресия?!
Каквато и да е била причината обаче, един живот е прекъснат – ЗАВИНАГИ!
Едно семейство е почернено, едно дете няма да порасне никога, няма да отиде в мечтаната гимназия, няма да отиде на първата си среща, няма да се запише в университет … няма …
А, преживелите случката деца?!
А, техните души?!
Представяте ли си само каква тъма ще настъпи там?

И сега идваме до най-важното!
Вината!

Чия е вината за случилото се?
Само ден след „Денят против агресията в училище“!
Наречен още Ден на розовата фланелка!

Но, за някои родители е неудобно да облекат момчетата си в розови тениски!

Неудобно е да говорят с тях, че трябва да зачитат чуждото мнение, чуждото лично пространство, чуждото достойнство!

Неудобно е да обяснят що е то спор, аргумент, конфликт, симпатия, антипатия, приятелство, противопоставяне …

Неудобно е да накарат детето си да се извини, да помоли, да благодари, да каже „Добър ден“, да почисти след себе си, да пресича на зелено, да отстъпи място, да помогне, да нахрани бездомно животно …

Да не говорим, за случаи в които не просто се неглижират децата, а дори биват прикривани извършвани от тях престъпления – Хиляди прикривали убиец!

За някои родители делника е толкова тежък, че не им остава време да седнат с детето си вечер – за половин час …
Не да го хокат, не да го юркат да учи, а просто да го погалят, да го целунат, да го питат как е минал денят му … да му кажат колко го обичат!
И, не ми казвайте, че вие не сте от тези родители … всички сме …
Всички …
Нямаме време, бързаме – важно е да им купим нов телефон, нови дънки, да ги запишем на балет, на немски, на школа по роботика …
Бързаме, да не изпуснем кариерата, автобуса …
А пропускаме най-важното – времето с децата си!
Времето с най-близките си същества!

Говорете с децата си, обичайте ги, показвайте им го!
Учете ги, как се излиза от конфликт, как се създава приятелство, как се спори, как се уважава другият!
И пак ги обичайте и намирайте време за тях!
Защото вината е на всички ни!
И защото ние родителите трябва да сложим край на агресията!
Децата са просто деца, те копират нас!
Те са агресивни, защото агресията им е вик!
Вик за помощ!
Не го оставяйте да заглъхне ….

Прегърнете децата си, целунете ги, кажете им че ги обичате!
Научете ги, че няма нищо по-ценно от човешкото достойнство и че силата е в това да уважаваш дори противника си и да го обориш с аргументи, а не с агресия!

Прегърнете ги … днес!

Резултат с изображение за агресията в училище

***Допълвам

Мнението на Весела Банова, клиничен психолог и психоаналитик, работещ активно в областта на закрилата на децата в риск и председател на Националната мрежа за деца.
„Спекулира се с насилието и агресията, вместо да се търсят адекватни пътища за това как да се помогне на децата.“

Един чудесен пост на Йордан Петров, който всъщност е казал същите неща, които исках да ви кажа и аз, но много по-добре от мен и се надявам да бъде разбран много по-добре от моята публикация.