Извинявай, прости ми, обичам те, държа на теб …

kitarata

Събота е, обикновена и не съвсем.
Топла, уморителна … в самия край на дългото лято …

За мнозина летните приключения са вече зад гърба им, за мен тепърва предстоят … или поне така се надявам.

В кратката почивка между работата ми, за която няма уикенд поглеждам небрежно ФБ … обичайните неща, тъкмо да затворя и виждам смехотворна снимка на един приятел, с който ме е срам да си спомня точно от колко години се познавам 😊 – за подсказка от началното училище … и с който сме имали всякакви преживявания и емоции от всички спектри на дъгата …

Обичах го много още от едно време, после дълги години пътищата ни бяха разделени – различни интереси, различни занимания, различни професии, различни държави, континенти, семейства … с две думи живота си течеше.
Един ден се намерихме отново – точно така внезапно както и се бяхме загубили и каква беше изненадата, че все едно не сме се разделяли – споделяхме нови постижения, нови емоции, нови виждания за живота, впечатления.
Общуването вече беше между възрастни, но винаги с нотката шега и смях, която могат да си позволят само хора, които са седели заедно на пейка без краката им да достигат асфалта.

Един ден направих опит за точно такава шега и закачка свързани с работата на този мой обичан приятел, а неговата работа не е каква да е работа … неговата работа е страст, огън, тя е живота му …

Той влага в нея цялото си сърце, всичко което е научил през живота си, целият си огромен опит и най-вече влага любов!

Изненадата ми беше огромна, защото той реагира крайно негативно и рязко, беше засегнат, обиден, наранен …
Извиних му се разбира се, опитах да му обясня, че ако моето мнение не беше шега, а наистина смятах така за работата му, то вероятно той изобщо нямаше да го научи, нямаше да се шегувам с това, или пък щях да му го кажа направо и нетактично, както правя с всичките си истински приятели….
Напразно … той си остана афектиран, наранен и дистанциран, а на мен ми стана тъжно и много тъпо, че съм го наранила …
Минаваха си месеци, та дали и година не мина … мярках някакви неща от него, но си мълчах, защото просто не знаех дали и как да реагирам и дали и как той би приел хапливия ми стил, който уж би трябвало да му е добре познат и както казваше да има антидот към него.

Беше тъпо, но понеже се чувствах виновна, че съм го засегнала си мълчах.
Бях му се извинила веднъж, бях готова да му се извиня още 100 пъти, но все нещо ме спираше …

Е, та днес, не се сдържах да изкоментирам смехотворната снимка, чийто герой беше самият той.  Първо защото общо взето тъжното и лошото имат функцията да избледняват и второ защото надали можеше да ми се обиди повече от това.
Каква беше изненадата ми, когато след половин час видях, че ми е писал …

Дълго и много мило извинение …

Но не извинението като факт е важно и не то ми стегна и гърлото и сърцето …

Стегнаха го думите – толкова простичките думички, които всяко дете дори знае:

Извинявай, прости ми, обичам те / тук слагам веднага уговорката, че любовта между приятели е нещо свещено и няма общо с другата /.

-Не бях прав тогава и ми беше много криво, че спряхме да си говорим. Моля те да ми простиш!

Камък ми падна от сърцето … все пак неслучайно сме седяли на онези пейки и краката ни не достигаха земята … е поне моите де, той и преди си беше дългуч.

Е, какъв избор имаш при такава ситуация, освен наистина от цялото си сърце да простиш?!

Не че отдавна не му бях простила, както казах беше ми от любимите съученици и доста верен другар в белите и главоболията за педагогическия стаф около нас.

Та защо ли ви занимавам драги ми другарчета с тази леко сълзлива на пръв поглед историйка ли?

Ами много просто, за да ви кажа, че има огромен смисъл понякога, да ги казвате тези прости думички, които всички знаем, но които малцина имаме мъдростта да ползваме. В това число и аз!

А, те са наистина вълшебни!
Връщайки се назад в годините се сещам колко много съм загубила, като не съм имала силата да ги използвам … понякога окончателно и необратимо.

Та затова си позволих да ви разкажа тази историйка, защото смелостта и искреността на моят приятел бяха толкова силни и истински, че биха победили всяко недоразумение! А знаем добре, колко често се случват те в живота ни …

Обичайте приятелите си и не се притеснявайте да им го показвате!
Прощавайте им и искайте прошката им, ако наистина са ви важни!
Със сигурност това би ви донесло само още усмивки и красота в делника.

Поне един, ако го направи, значи е имало защо да напиша една страничка тук вместо на другото място 😊

Advertisements

Blaze of glory

17457690_1131056637022364_3335330842923334700_n

*заглавието е и случайно и не съвсем
„Случайно“ точно тази песен тръгна на път към летището …
„Случайно“ и се сетихме колко е важна тя за нас … 
Неслучайно, точно тя се надявам да бележи пътя на този така различен наш син, чието име избрахме да бъде именно Лъч от Светлината!

Не можах дори да заплача на летището … 
И, не!
Не е защото го обичам по-малко от първия …, а защото вече съм напълно наясно, че всеки има право на своя път и че ние сме само тези, които даваме крилете и първите уроци по летене!
След това, ако сме се справили добре можем да следим с очи полета им и да им се радваме!

Не знам дали днес му е времето, но наред със сълзите, които така и останаха вътре в душата ми, просто нямаше как да не напиша едно писъмце, на онези … „загрижените“ дето искат да ни връщат децата тук!
Ние не искаме, така ли?!

Искаме …, но знаем, че това не е добра идея, не и сега, не и тук, не и в този момент.

И така … щом с писъмца ще се замеряме ето и моето към вас, господа управляващи!

„НЕуважаеми управляващи таз клета държавица!

Ще ви пиша бавно, защото знам че четете трудно!

И не, няма да повтарям!
Защо ли?!
Ами, защото така съм си решила (по №3)!

Днес изпратих и второто си дете да учи извън България!

Защо ли?!
Ами защото синовете, които ми се паднаха имат желание да се развиват, искат да се научат да отстояват себе си, искат и могат да си позволят да имат свое мнение!
Искат и могат да си позволят да го защитават и да го отстояват това мнение!
Искат да се научат да мислят и добре се справят!

Защото ги учим да не се ограничават само в това да учат наизуст нечии недоказани постулати! И да приемат на доверие нечии натрапени авторитети!
Искат да могат да задават въпроси и държат да получават отговорите!
Искат да бъдат уважавани, така както са научени да уважават и те!
Да зачитат чуждото достойнство, чуждите постижения, чуждите успехи, очаквайки логично някой да зачита по същият начин техните!
Искат учителите им да им показват, а не да им разказват и/или да ги наказват за опитие им да бъдат различни!
Искат да се обръщат към тях като към колеги и единомишленици, а не като към подчинени и роби!
Искат и могат да си позволят да гледат хората в очите!
Искат да изберат сами пътя си!

За бъдещият си живот естествено те ще бъдат точно същите като нас!
Няма да се подчиняват на тъпи и безмислени правила, измислени за да охраняват нечии стандарти и комфорт!
Ще питат, ще пробват, ще работят, ще вървят нагоре по пътя си, ще падат, ще стават, ще грешат, ще поправят грешките си, ще губят, ще побеждават!
Затова моля ви …. пропуснете ги в писмата си, които пращате до сънародниците ни зад граница с горещи уверения колко е прекрасно тук и колко добре биха се реализирали … спестете някой и друг клет лист хартия и мастило!
Няма смисъл!

С неуважение ваша Неподчинена и Неподчинима Гражданка!“

пп. само оставям това тук за малко … Капка Тодорова, както винаги е забила ножа до дръжката в масата!

Blaze of Glory

Лелка на 40?! Ми не, Благодаря!

Когато се опитам да накарам малкият ми син да направи нещо, което не иска или да му пробутам храна, която той гледа с подозрение получавам неизменният любезен, но бетонен отказ завършващ с фразата „Не, Благодаря!“
И с това се приключва всеки спор …
Замислих се, защо по дяволите губим детското в себе си и даваме ли си сметка колко много ни струва това – и буквално и преносно.

Когато децата обичат нещо/някого, те го показват на мига, когато не искат нещо са съвсем недвусмислени, когато им е интересно всички научават това, а още повече когато не им е …
Списъка е дълъг и вярвам всеки стопанисващ  малък пакостник може да продължи още, но всъщност за друго исках да си говорим днес.

И така един ден се събуждате на 40 … или на 45 или на 50 …
Поглеждате в огледалото ?!
Иииии?!
Там ви няма!
Буквално!

Вместо вас са инсталирали една лелка / респективно чичак … двойни брадички, шкембета, торбички под очите и тн.
Значи тук веднага правя уговорката, че говоря за хора, които нямат някакви здравословни проблеми, а просто се чувстват прекрасно на дивана с дистанционното, купа фъстъци и бира, а после се чудят откъде им идва кръвното, сърцето, диабета, ишиаса и тн …
Но дори и болестите подлежат на контрол и лечение, обаче липсата на настроение, на самочувствие, на целеустременост остават там някъде в плътните сенки на огледалото и ви се хилят нагло, докато безуспешно се опитвате да вдигнете ципа на най-широките си доскоро дънки или пък гледате с мъка редицата рокли, в които или не влизате или ако случайно се натъпчете сте като модел на „Хамбургски с чесън „ от едновремешния …

Непознатият отсреща ви наблюдава с интерес – следи вашият гърч и се опитва да вземе надмощие.
„Е, какво се тормозиш сега?!
Ми нормално е, не си на 20!
Еми х деца си родила, няма как да не ти се отрази!
То цял ден седим на тези столове …
Ама не може и да спре да яде човек пък съвсем …
То пък един живот живеем, ако не си угодим … „
И тн. сигурна съм че има още много.

Наскоро една такава нагла твар и на мен се опита да ми ги прилага номерцата си, гледайки ме предизвикателно … в огледалото.
И аз аха-аха да подвия опашка и да си кажа … „Еми какво сега, не съм на 20!“

Обаче точно в този момент се опитвах да придумам нещо малкия и той както винаги ми забоде право в лицето своето :
– „Не, Благодаря! Аз си решавам!“

Значи така  … той разбираш ли на 8 сам си решавал, а тук на мен някаква си лелка ще ми решава …
Ма ай … ****, налиии.

И така мили мои пиша ви, за да ви подсетя, че всъщност вие си решавате … дали да сте лелки/чичковци или да се борите 🙂

Сетих се за крилатия лаф на безподобния ми френд Алекс Грънчаров, известен също така и като А2, а вече и като други едни неща известен, ама за тях не знам дали е ок с ДжИдИпИАр-а, та няма да ви ги споделям, докато не взема писмено съгласие от него 🙂
Та крилатия му лаф е – „Вие, ако знаете аз какви плочки имам под този персийски  килим ….“

В последните няколко месеца няколко мои близки приятели страшно ме вдъхновиха с постиженията си в тази насока! Ради, Дани, Деси! Страхотни сте момичета!

И реших!
Крайно време е да изтупам сериозно моя персийски килим!
Предлагам ви и вие да го направите!
Много по-просто е, отколкото може да се предполжи.
Първо – започнах отново да спортувам редовно, а не веднъж в седмицата, че и по-рядко. Резултата е, че съм като ракета носител по стълбите, които само преди няколко месеца качвах като парен локомотив.
Второ започнах сериозно да внимавам с храната – знаете – махаш теста, захар, джънк и тн.
Резултата е приемлив, макар все още да не се познаваме съвсем с онази в огледалото и дънките в гардероба да посърват при всеки опит да се напъхам в тях!

Обачеееееее!
Връщане назад няма!
Решено е!

Лелка?! На 40?!
Не, Благодаря!

Засега съм все още на етап самодейност, но след още 3-5 килограма ще включа и специалисти. За тях ще разкажа по-късно 🙂 защото и те още не знаят какво ги чака 🙂
За подробности обаче ще ви оставя да тръпнете в очакване, защото и аз тръпна …
Когато започна поне малко от малко да вдигам килимчето обещавам и снимки …
Поне за „след“, защото за „преди“ ще ви трябват  екрани поне 32 инча 🙂
И, така!
Хайде, решете се!
Оставете ги тия фъстъци, оставете тая бира, дайте дистанционното на тъщата и идвайте утре сутрин да потичаме 🙂 защото с компания става по-лесно!
И, да!
Предизвиквам ви!

Цветната Холандия

 

Амстердам е приказен град, в който човек се влюбва безвъзвратно – с неповторимата му красота – съчетание между романтичните канали / тук да ме прощават феновете на Венеция, но поне за мен красотата е в пъти повече/, кривите старинни къщи в центъра, съчетани с невероятната съвременна архитектура на кварталите и наистина уникалните бизнессгради с разнообразни и причудливи фасади, феноменалният им транспорт, безбройният поток туристи, представляващи уникална цветна смес от раси, религии, езици, култури, които са се оказали някак невероятно в едно и също място по едно и също време.
Въпреки, че не бих оценила високо чистотата по улиците, което вероятно е по-скоро заслуга на туристите, отколкото на местните жители две неща ме заинтригуваха силно. Къде са им ФПЧ на Холандците с тези мъгли?!
Нямат такива, колкото и да се оглеждах освен разхвърляни опаковки и билети други боклуци нямаше. Впечатлиха ме огромните прахосмукачки, с които почистват улиците.

Трафик няма, а и как би могло?! Не се сещам за друга нация, която да е така неразделно свързана с колелата си. Инфраструктурата на градовете е изцяло подчинена на колоездачите. Но и градският транспорт е на космическо ниво – след объркването в първият момент от многообразието на автобусни линии, трамваи, метро, различни видове железопътни превози, както в рамките на града, така и в извънградските връзки, откриваш, че в този град спокойно можеш да се придвижваш и без лично МПС и очевидно мнозина холандци правят точно това – в четвъртък и петък вечер сме в големи градове – Айндховен и Амстердам и няма никакъв трафик! Ама съвсем никакъв – в София дори през уикенда движението е по-оживено.
Второто ми учудване е свързано с невероятната приветливост и дружелюбност на холандците – всеки е готов да ти услужи, да те упъти, да ти помогне, дори само като те види как се луташ някъде. За времето, в което бяхме там срещнахме един човек, който не говореше английски, но и той успя да ни прати на място, на което да получим нужната ни информация и помощ.
Другото, което ме впечатли особено силно е липсата на аптеки … у нас те като че ли са буквално на всяка крачка – големи, лъскави и пълни. Е, в Амстердам видях само една и то затворена, в квартала, в който бяхме настанени. Никъде другаде не видях нещо различно от дрогерия. Защо така тези хора?!
Вероятно е свързано поне малко с това, че ходят невероятно леко облечени на фона на не съвсем мекият климат поне по времето, в което ние бяхме там. Срещнахме мнозина облечени с къси чорапки, бермуди и къс ръкав, тънки пуловерчета и тънки якенца / това докато ние бяхме с якета и лекинко премръзвахме /, но все пак за наше оправдание да кажем, че колкото и да се каляваме сме си балкански чеда 🙂
Също така никъде не видях билетчета за търкане и това не знам дали е добре за икономиката им 😉 , но явно успяват да се справят. 

Течение явно също не става там, нищо че духа яко, защото и децата, които видяхме бяха супер леко облечени и доста енергични, но от друга страна мега кротки и усмихнати, не видях нито едно да се тръшка, да реве с глас, да се държи по начин, който да притесни останалите. Като казах деца, не ме питайте как изглеждат училищата и детските им градини, както и броят и вида на спортните съоръжения, които видяхме къде случайно, къде нарочно.
Относно тревата наистина не знам поради какви причини някои настояват да си я купуват, като една разходка в центъра и особено пък ако решиш да влезеш да пиеш кафе в дадени заведения направо би те „заредило“ поне за месец напред 🙂  Обаче не това ми е акцента, защото все пак това е известен факт за Холандия, макар и част от местните с право да акцентират върху факта, че далеч не всички жители тук се интересуват от дрога – впечатли ме спокойствието! За всички дни, които прекарахме в Холандия видяхме само двама полицаи! Да, двама – в самият център на града и то се занимаваха с един неправилно паркирал таксиметров шофьор.  На целият този мегаполис, и хилядите туристи, една част от които идват тук не просто да гледат музеите, спокойствието е забележително. Хората са усмихнати, приветливи, любезни, няма напрежение, няма дори намек за някаква заплаха. За всички дни, които прекарахме там видяхме не повече от 2-3 неадекватни човека, като вероятно е излишно да уточнявам, че бяха туристи.
Бяхме отседнали в интересен квартал, в който наред с бизнес градчето, което беше в центъра на района, беше населен предимно с представители на раси и култури, които не са традиционните за Европейският континент. Хората бяха много, усмихнати и мили. Нямаше никакво напрежение или пък какъвто и да било намек за притеснение на някой от този факт, че явно генофондовете ни са очевидно различни – никакъв патриотизъм, не знам защо така тези хора … За капак на всичко, в същият този квартал синът ни си изпусна портфейла на улицата и когато след 10 минути изпълнени с притеснение /или поне аз с истински ужас/ се върнахме назад по стъпките си да го търсим го открихме кротичко лежащ си насред тротоара, заобикалян от всички…
Тук някъде ми се ще да спомена и феноменалната „улична библиотека“, с която се сдобиваше квартала в петък, събота и неделя – не разбрах много как и от кого се организира, но в центъра на района на открито се подрежда огромна наистина библиотека от всякакви книги „втора употреба“, на които колкото и да оглеждах не видях цена или някой, който да се опитва да ги продава. Вероятно става дума за книги, които просто можеш да вземеш да четеш и да върнеш следващият път … Няма нужда да уточнявам, че бих искала да мога да пътувам с друг вид транспорт – сред изданията имаше истински бижута. 

 

Освен Амстердам останах с прекрасни впечатления и от тихия и цветен Айндховен – изпълнен с множество млади хора, като всеки университетски град, с огромни и красиви улици, с прекрасно подредени кварталчета от малки китни къщички в типичният за Холандия стил, заобиколени от всевъзможни цветя, дръвчета, храсти и воъбще каквато се сетите красота.

 

И така, цветна и прекрасна Холандия пак ще се видим 🙂 с теб – непременно!

 

*** Поводът пък да посетим тази невероятна държава беше участието в кръг от световната купа на средният ни син.
Турнирът Yokoso Dutch Open от години вече е най-силното състезание в Холандия, провеждано от тяхната аматьорска федерация и най-вече благодарение на усилията на невероятните ни домакини Alex и Gina Eнгелхарт. Състезанието е много силно и в него тази година по предварителни данни взеха участие над 450 състезатели от различни възрасти и категории, като мнозина се състезаваха в повече от една категория и стил. България беше представена от 3 клуба ABC fight club, Спортен клуб Радулов и Ikken.

Златен медал завоюва Емил Калоянов, сребро спечели Кристина Николова, със бронз бяха наградени усилията на Божидар Цветков, Виктор Апостолов и Лъчезар Хаджигенов – все още не знам окончателният брой на медалите, но не това е важното, важното е срещата с много състезатели, с много нови и добри противници и израстването на нашите надежди.
Невероятната изненада за нашият отбор беше появата в залата на уникалният ни талант Стоян Копривленски, който тренира в Холандия и усилено се готви за участие на професионалният ринг, където в самият край на този месец ще срещне Джош Джонси в Лос Анжелис и ще премери сили в него под егидата на Glory 52,където получават шанс за изява истински дарования в областта на професионалният кикбокс или иначе казано истинските мъжки момчета, които имат силата, духа и дисциплината да бъдат най-добрите сред най-добрите!

 

 

Пролетна цветна феерия

28872537_954676791377705_735494680373623769_n

 

Пролетното издание на Базар на изкуствата и творческите занаяти под надслов „Усещане за жена“ за мен беше една истинска наслада за сетивата – изпълнено със звук, цвят и колорит.

Организацията беше перфектна, условията много добри, благодарности на домакините от Парк Хотел Москва.
Отново имаше уникални автори и държа непременно да ви запозная с част от тях.
Започвам признавам си абсолютно пристрастно от невероятно талантливата Дани Драндарова. На страничката и HeartmadebyD  можете да видите част от творбите ѝ, но ви уверявам, че наживо е още по-колоритно, цветно и грабващо окото! Няма как да пропусна да се похваля, че Дани е моя бивша колега и дори навремето беше мой ментор на едно от първите ми работни места в света на големите корпорации ♥, явно някои излизат от неговата сивота, точно защото имат нужда да бъдат цвета в света на хората и тяхната усмивка 🙂 !

 

За мен това изложение беше изложението на бижутата.
Другият грабващ автор беше невероятно нежната Анита, самата е олицетворение на творбите си и на светлата и нежна изчистена красота. Красотата, която излиза изпод ръцете и можете да намерите на страничката и Anita Koleva Jewels ♥

 

Разбира се двата щанда до мен бяха с абсолютни уникати – единствените по рода си бижута от корк, които се изработват у нас, дело на многостранно и безобразно талантливата Ади – Adiriart. Наживо бижутата са зашеметяващо красиви! А самата Ади, грабващо бъбрива 🙂

 

Другият ми съсед беше Деси, която твори невероятни неща от кожа. Чантите и са уникални! Кожата е толкова мека, обработена е толкова фино, а цветовете … цветовете и са грабващи Creative leather Studio.

 

Среброто е стара моя слабост, и тук определено завладяващи бяха бижутата на Gargorock. Фино, нежно, понякога закачливо, понякога изискано.

 

Стъклото – друга моя слабост пък беше наистина една феерия от цветове и нежно съвършенство олицетворено от моите нови приятели от Artino.

 

На такива изложения винаги набелязвам и един колега, чиито неща ме грабват – тук откритието ми беше BagriLand – уникални, чаровни и предизвикващи усмивка, също като тяхната талантлива сътворителка.

 

Много интересни творби имаше на щанда на Rocksandbg 

Разбира се не на последно място имаше и уникален Жив шоколад, за който не знам какво да ви кажа, освен че трябва да го опитате 🙂

28872376_954678734710844_4018301620192691211_n

 

Още снимки за невероятните красоти на Базара можете да видите в албума Базар на изкуствата и творческите занаяти „Усещане за жена“, снимките са дело на невероятно талантливата Боряна, за която вече съм ви разказвала и чиите творби можете да видите на нейната страница Boryanailievaphoto.

Чудо

28741715_2267569056803064_566537658_n

Една книга …, не всъщност това не е книга, това е Библия!

Библия на междуличностните отношения, която всеки е добре да прочете … и да осмисли!
За това какво ни дават и какво ни отнемат грешките в отношенията помежду ни.
Книга, която би могла да докосне много стари белези и да отвори много стари рани, но от друга страна наистина би могла да ни помогне да се върнем към доброто у себе си …, защото то е там.
И защото няма човек, който поне веднъж в живота си да не е бил и от едната и от другата страна … както се казва, в мъдрите книги „който е безгрешен нека хвърли камък“ …
Книгата се чете за един ден … няма оставяне, няма прекъсване …
Някои пасажи така дълбоко се забиват в душата ти, че болката е почти физическа.
Бих препоръчала всеки родител да прочете тази книга и непременно да я даде на детето си да я прочете.
Дори бих отишла по-далеч и бих препоръчала книгата, ако не за част от задължителната литература в 5 клас, то поне за препоръчителна за четене през лятната ваканция.
Признавам, че не съм гледала филма, защото след като гледах трейлъра, реших, че не мога да си го причиня … а не мога защото познавам добре и в живият живот и Оги и Вия, и Изабел и Нейт, и Джулиан и майка му …, но после се сетих, че все пак познавам и Джак и Съмър и Джъстин, е познавам също така и Миранда и Ема  … и Савана и нейната група на „популярните“, в която всеки с трепет на сърцето чака покана да бъде приет, но някои не я приемат! …, не и на цената на предателството!
Не и на цената на отказа от приятеля, … от човека, на който истински държиш.

Всеки от нас ги познава … всеки от нас ги е срещал …всеки от нас е бил … на някое от техните места, ако не и на всички тях.

Въпроса е, както казва г-н Дупе, че Доброто и Любовта трябва да бъдат издигнати на пиадестала си да не бъдат сваляни от там. „Величествен е този, който има силата да носи в сърцето си сърцата на най-много хора“ – казва той в речта си пред учениците и родителите в края на учебната година.
Да, величието е в простатата безусловна любов и в добрината, която трябва да опитаме да събудим докато е време …

Добре е да се сетим, че имаме сърца в гърдите си, добре е да се замислим, че една погрешна дума, един ненавременен упрек или дори поглед, както и липсата им преобръщат градени с години отношения и от това не печели никой.

Пак ще ви помоля – прочетете тази книга, да и вие я прочетете … замислете се …, дайте я на децата си да я прочетат. Покажете им доброто, покажете им красивото в отношенията, подкрепяте ги и ги насърчавайте да бъдат добри … обяснете им, че дори да не са в компаниите на „най-модните“ и „популярни хора“, в момента това не е непременно най-важното … както и материалното не винаги определя степента на щастие … защото „Светкавица“ би могла да ви донесе дори повече от чисто новата, скъпа вещ, която е просто вещ … и няма място в сърцето ви!
Вероятно ще се престраша да гледам и филма, но няма да е днес … днес по-скоро ще си препрочета отново част от невероятните пасажи от тази феноменална книга.

Оставям ви, с един цитат на Оги, който казва всичко поне за мен :

28471148_2267034263523210_1504662578460951519_n
Бъдете това, което сте и се опитайте да приемате и другите такива, каквито са в сърцата си … без да се замисляте за тяхната външност, популярност или статута им в момента!

пп. Благодаря за препоръката за книгата от Мими Пеева, вероятно нямаше да събера кураж да я прочета, ако не беше нейният възторжен отзив за филма, както и благодаря на Сиси Чорбаджийска за онлайн версията на книгата, но след като я зачетох онлайн не можах да устоя на изкушението да я държа в ръцете си.

Какъв е смисълът ли?! Любовта!

Любовта е смисълът!

 

 

 

Смисълът на всичко и силата!

Силата, която винаги побеждава!

В заливащият ни отвсякъде информационен поток е пълно с какво ли не. Общо взето на всяка теза има поне по 108 антитези.

Случаят със сагата на двете лъвчета Масуд и Терез също не беше изключение.
Чета и слушам как хората видиш ли недоумявали защо не се впрегнела цялата тази енергия в нещо по-смислено … ами се хабяла за някакви си там животни …

И всеки път се сещам за една сентенция от неизвестен азиатски мислител, според който отношението към слабия, към нисшия, към животното е показателно за това какъв си в сърцето си.
Ама какъв си наистина!

 

Не какъв искаш да се покажеш.

За себе си много отдавна установих този безпогрешен критерий при оценка на някой, когото не познавам добре. Винаги опитвам да разбера как се отнася той към животно, към дете, към възрастен, към човек, който в момента не е от силните на деня, който е безпомощен. И никога до сега не съм оставала излъгана.

 

0000217955-middle

Случая с лъвчетата, колкото и някои да се опитват да го сведат до някакви си там две животни … е всъщност емблематичен пример за това в каква територия живеем.
Родени в страх, изоставени и неглижирани, в началото те не бяха интересни никому … чудеха се как да се отърват от тях. И изведнъж някой съзря в тях възможността да властва, да демонстрира величие и най-вече да задоволи каприза си.

Как не мина това и до днес не знам …

Защото в повечето случаи минава и още как …

Господаря си поръча лъвчета за вкъщи …

Но!
Любовта победи!

 

 

Любовта е най-великата сила човешка и именно тя беше движеща в случая.

Любовта събра хората, които даряваха необходимите средства и консумативи.

Любовта можем да видим в лицето на прекрасните хора от Дивите животни / знам само имената на Любомила и на доброволката Марина, но съм сигурна, че са много повече/, които физически отгледаха малките невинни душици, които иначе биха били обречени на сигурна смърт – изоставени от биологичната си майка. Някъде към 18-20 минута на този Репортаж от заминаването може да бъде видяна именно най-голямата демонстрация на любовта, доверието и добрината в лицето на „майката на Лъвовете – Марина“. Уникален момент, наистина!

Любовта намери техният нов дом във Felida Big Cat Centrе в Холандия чрез сърцатите хора от Четири Лапи, които и за момент не се разколебаха!

Любовта помогна в лицето на ветеринарите от Добро хрумване, положили толкова топли грижи за мъниците.

Сигурно още много други хора са помогнали! Простете не знам нищо за много от вас, но знам какво е било движещото – ЛЮБОВТА!

Благодарност за всички, които се пребориха и не оставиха нещата да се случват както обикновено се случват на територията … „Ми, нищо не можем да направим … те ги искат и трябва да им ги дадем! Няма какво да се направи … като ти поискат нещо от там … даваш. Да си мълчим, че може да стане и по-зле!“

Не, не трябва да им ги дадем!

Защото това са живи същества и те имат право да живеят, истински и по-възможност пълноценен живот, а не да изпълняват нечии мимолетни капризи и да страдат, задоволявайки поредният комплексар живеещ в облака на своята мания за величие.

Затова следващият път вместо да се запитате „Какъв беше смисъла да се вдига толкова шум за две животни!?“ си задайте и поне за мен неизбежният въпрос „Добре де, не може ли и тук да застанем единни и да защитим … това, което искаме да защитим – каквото и да е то – Пирин, Черноморието, възможността да живеем в държавата си като нормални хора, с чест и с вдигнати глави, достойният живот на родителите ни, шансовете на децата ни“,….. и така списъка може да е дълъг.

Кое беше важното тук ?

На първо място, както казах вече – Любовта!

Без нея, без сърцето, което вложиха всички нямаше шанс за успех, затова във всяка кауза трябва да се влага ЛЮБОВ, а не просто да се маркира дейност и да се търсят ефекти!

На второ място – Единството!

В тази кауза се обединиха всички, които обичат животните и които искрено искат да помогнат, не трепнаха, не се поколебаха, не се уплашиха, не се отказаха въпреки обратите и натиска …

И не на последно място – Решимостта!

Да не се откажем и за миг от това, което смятаме за важно!
Да се борим за него – с всички сили, с всички законни средства и най-вече с енергията, която не бива да се пилее безхаберно за по два часа вечер веднъж в седмицата!

Във всеки момент, в който това е необходимо, трябва да си готов!

И да дадеш всичко! Ама наистина всичко, което можеш!

Тук хората дадоха всичко!

Без резерви, без остатък, без никакви скрити цели!

И се получи!

На това ни научиха две животни …

Толкова малко хора могат да ни дадат подобен урок в днешно време …

 

27336854_1602388773207765_8075697113530873791_n

И едно поне за мен изключително затрогващо видео  Поклон, Марина!

 

 

 

 

**Снимките са от страничките на Четири лапи, Дивите животни и на на Олег Попов от Dnes.bg

 

 

 

Приказка за щастието 7 или как можем да докажем, че храната е едно непризнато изкуство!

Възползвам се от шанса да Ви пожелая щастлива,  усмихната и успешна Нова 2018 Година!

Нека тя Ви донесе много любов, много усмивки и срещи с любими хора, успехи в делата Ви и шансове да сбъднете мечтите си.

 

Както знаете в „Приказките“ обичам да Ви срещам именно със сбъднати мечти!
А какво по-хубаво в началото на годината от това да те усмихне една сбъдната мечта, да се докоснеш до нея, да усетиш нейният блясък и да изпълниш всичките си сетива с блажена безтегловност (изобщо не преувеличавам, като видите кои са гостите ми и сами ще се уверите, а ако случайно все още не сте ги срещали, то ето за какво можете да ми благодарите 😉 )!

Е, сега предвид току що преминалите празници, вероятно мнозина ще погледнат на моите днешни гости с известна …. дистанцираност :), но … (хммм … давате ми идея и с кого ще ви срещна съвсем наскоро), уверявам Ви че след среща наживо с тях и тяхното изкуство все пак ще ми (им) благодарите от сърце! От друга страна страничните ефекти от това да имате подобни приятели са многобройни и разнопосочни и се надявам, че не сте толкова тесногръди, че да живеете подчинявайки се на един бездушен кантар – в края на краищата какво разбира той от красота 😉 ?!

За мен е удоволствие да ви „запозная“ с Реза и Даро

Надявам се на вашето кавалерско възпитание, за да не се налага да  уточняваме броя на годините, от които познавам Реза или поне да ги сведем до едно … „абе … от бая време“. Но ви уверявам, че в личната ми класация от образи тя заема място в призовата тройка 🙂 и то не за друго, ами защото все пак аз вярвам в чудеса и те често ме заобикалят 🙂 и буквално и преносно!
Реза, която се забавлява работейки и работи забавлявайки се в
 Take a cake

 

С Даро се запознах преди няколко години и доста дълго контактувахме по-скоро от дистанция и сдържано, както подобава да едни добри познати … всичко това хубаво, но … когато установиш, че един мъж готви … няма как да останете „просто добри познати“, а когато се убедиш, че готви божествено … той минава като минимум в категорията незаменими дружки :). С Даро можете да се видите и Вие – всеки ден в Daro !

И така – оставям ви в компанията на Реза и Даро, а аз мисля да си сипя чаша уникален чай и да отхапвам блажено … кексче, докато не се появи спешна необходимост да правя нещо друго … предвид факта, че е първият работен ден за годината силно се надявам да останем само на чая 🙂

Представeте се с няколко думи – как се казвате, опишете себе си, как ви виждат другите, а как бихте искали да ви видят?

Казвам се Тереза.
Как ме виждат другите ли? Обикновено ме виждат затрупана с кексчета и бисквитки, а единствената ми работа е да ги снимам, за да дразня другите, след което да ги изяждам. Пак за да ги дразня.
Как бих искала да ме виждат другите?  Не знам. Това си е тяхна работа, не моя. Винаги е интересно да видя през други очи. Преди години във връзка с това, което правех онлайн ми споделиха, че са си ме представяли като 160 килограмова учителка по химия. Тъмна жена, с очила и строг глас, вечно кисела. Това ми е любимия образ 🙂

25519711_1508993952551434_1230913068_n

 

Дарин, напоследък известен като Даро, заради заведението, което отворих през август 2015-та и което нескромно кръстих на себе си. И като кажеш заведение, сигурно трябва да изглеждам весел, дебел и засмян, но от всичките тия неща вече не съм дебел 🙂

 

Кажете нещо повече за нещата от живота, които ви носят радост, които ви карат да се усмихвате, да се чувствате живи,  и които ви карат да мечтаете?

Радват ме простите неща. Да се събудя в добро здраве и настроение, близките ми да са здрави и доволни от живота.  Усмихнати хора, температури над 15°C (но под 35°C), музиката, книгите, филмите. Уханието на планинска поляна лятно време, небе пълно със звезди и спокойно, топло море. Миризмата на току-що изпечени кексчета в пекарната и превъзходно лате в любимата ми чаша. Мога да изброявам още дълго.

Усмивките на хората  след първата хапка в пекарната ми. Колкото и напрегнати, намусени или дори тъжни да влизат, нещо ги кара да се усмихват и се гордея, че това е вкусът, който съм успял да им предам. А мечтая да се наложи да купувам нова врата и брава, защото тази е на път да се счупи от отваряне и затваряне.

 

За какво мечтаете всъщност  и в личен, и в професионален план?

В личен план мечтая за световен мир, за да мога спокойно да обиколя света с любимите си хора, без да се напрягаме от дребни неудобства като граници и международни конфликти. В професионален план, мечтая във всеки по-голям град да има пекарна Take a Cake и бисквитки Mr. Hruples, защото съм доста зависима от тях и не искам да се лишавам.

Мечтая за … мир. Сигурно е много блондинско от моя страна, но всички имаме нужда от това – заради спокойствието да си пуснеш детето на улицата, заради нуждата да се чувстваш защитен, заради любовта. И не само световен, а така един вътрешен, човешки мир.

 

 

С какво се занимавате в момента?

В момента се уча да разпределям правилно времето между гледането на бебе, работата и лични удовствия. Също така, работя върху тактика, която да убеди Вселената, че съм пряк и единствен наследник на Уорън Бъфет (въпреки трите му деца).

По-конкретно,  занимавам се с новите ни идеи за маркетинг  на Take a Cake и Mr. Hruples, с които да покажем на хората колко са специални тези продукти.  (Докато Вселената все още се колебае.)

 

Готвя. Не спирам да готвя. Това ме прави щастлив и спокоен, дава ми комфорт.

 

 

 

Как направихте избора на сегашната си „професия“?

Тя сама ме намери.  Със създателите на Take a Cake сме много близки от години. Много преди да им хрумне да направят първата пекарна за кексчета в България. Отначало им помагах от време на време , като снимах капкейковете,  най-вече заради възможнотта да ги изям след това. С течение на времето, кексчетата растяха и имаха нужда от повече грижи, аз се включвах все повече и в един момент станахме неразделни.

25551273_1509014169216079_1581940150_o

Тя ме намери, да си призная честно. В далечната 2011-та един приятел каза, че трябва да споделям с хората рецептите си, защото готвя вкусно и така се почна – като на шега. После дойде кулинарното списание, кулинарния формат, обрата в кариерата ми на ПР … Явно съм го носил там някъде скрито между вратовръзките и костюмите и сега му е било времето да излезе.

21106499_1433623530051787_7724970899908314513_n

 

Кога разбрахте, че това ваше любимо занимание, което сте превърнали в професия ви прави щастливи?

Знаех го от първия момент и продължавам да го откривам ежедневно.

Когато разбрах, че сготвеното от мен носи радост на другите. И напоследък го разбирам почти всеки ден – дали ще е възрастна дама, която ще каже че мекичките ни са като в нейното детство или английска туристка, която ще каже, че при мен се чувства като вкъщи … или достопочтена дама от Тоскана, която ще сравни пекарната ми с бабината си къща.

 

Някога имали ли сте съмнения дали сте се спрели на правилният „занаят“?

Разбира се. Предполагам, че всеки нормален човек от време на време се съмнява в себе си. Дали се справя добре, дали пък не е било по-разумно да си избере някое по-простичко занимание? Но това са моментни състояния, които отминават бързо.

Имаше тежки месеци, признавам си. Дни, в които не исках да отварям. Седмици, в които съм се лутал да търся къде бъркам и в какво не съм прав. Но е трябвало време, сега го разбирам.

 

Какво ви носи работата ви?

Радост, че правя нещо от което бързо виждам резултат. Удоволствие да работя с хора, които много харесвам и заедно създаваме нещо чудесно. Също така е безценна профилактика срещу Алцхаймер, защото постоянно трябва да уча нови неща.

Комфорт. Спокойствие. Увереност. Като крача сутрин рано към Даро и чувам как един по един всички останали отварят, премитаме си тротоарите, вадим столчета и пейки … тогава разбирам, че вече съм част от този град и се чувствам на мястото си.

 

 

Ако можете опишете удоволствието, от срещите с хора, които правите щастливи. Получавате ли често обратна връзка от клиенти, познати, непознати, приятели и това дава ли ви мотивация да продължавате?

Да, доста често получаваме обратна връзка от хората. Както директно в пекарните, така и онлайн. Има такива комплименти, които дори не са за пред хора. 🙂 Радостта от доволните ни клиенти е огромна и именно тя дава сили на целият ни екип да продължаваме наред. Когато чуем или прочетем как някой е изживял щастлив момент с нашите кексчета и бисквити, денят става по-хубав, работата по-лека и въобще, животът придобива повече цвят и вкус.

Ежедневно. Винаги питам и карам и другите да питат хората дали всичко е било наред с храната им. Старая се да разбера на какво наистина се дължи нечие недоволство и да коригирам нещо, ако трябва. Удоволствието е в това да видиш как хората се чувстват толкова спокойни, че да заговорят съседната маса, да се запознаят с непознат, да обменят един с друг идеи къде да отидат и какво да видят. Или да ме почувстват толкова близък, че без дори да им знам името да споделят лични неща – за преждевременно прекъсналата бременност през новата работа та до купуването на къща и бъдеща женитба.

 

 

Какво ви дава и какво ви отнема сегашното ви занимание? И бихте ли го заменили с нещо друго?

Дава ми много.  Най-вече усещането, че това не е точно работа, а любимо хоби. Отнема ми желанието да си купувам разни други десерти. Доста капризна съм станала покрай нашите капкейкове.
Може би бих го заменила с професията на добре платен пътешественик по света, но засега няма обявена подобна вакантна длъжност.

Дава ми щастие, а ми отне колелото. Напоследък съм само в пекарната и шосейката ми стои цяла година подпряна на стената. Но ще дойде пак нейното време и вместо с престилка ще ме видите по трико да катеря Шипка.

 

Как преодолявате препятствията? Кое ви дава сила да го правите, кое ви мотивира? Кое ви кара да се чувствате безсилни в работата ви и намирате ли начин да преодолявате тези моменти.

Не виждам какъв друг избор имам, освен да преодолея каквото там ми се е изпречило и да продължа напред. Мен лично ме съсипва бюрокрацията, многото листове в папки и таблиците  с цифри, но за щастие в екипа ни има хора, които са в стихията си с тези неща и не ми се налага да се чувствам безсилна.

Аз съм инат по природа и наследство, така че стискам зъби и продължавам.

 

Какво бихте препоръчали на тези, които нямат смелост да тръгнат по вашите стъпки и да вземат изберат развитие като свободни професионалисти?

Ако някой чувства, че няма сили да избере подобна професия, бих му препоръчала да не го прави. Хората са различни и добре че е така, защото не знам как би функционирало общество съставено само еднакви типове.

Не е до смелост, а до лудост. Ще е трудно, ще има дни да не излизаш от страх да не се провалиш. Но вярата, вярата … светът отваря път на лудите и вярващите в себе си. Ако не това, ще е нещо друго, кой би могъл да предположи, че аз, нафукания ПР … ще стана пекар. Но както казвам – в един момент предпочетох да храня хората, а не техните илюзии. И се получи.

 

  • това е днешната ми Приказка посветена на тези истински вълшебници преоткрили себе си в своята нова приказка! Повярвали във вълшебството, наречено „мечта“, но сбъднато с цената на много труд, дисциплина и още повече любов! От друга страна все пак да не изпадаме в абсолютна безтегловност, длъжна съм да ви предупредя, че тези хора могат да бъдат и доста опасни … като да речем за размера на облеклото ви 😉 🙂 , но … все пак веднъж се живее 🙂
    От все сърце пожелавам на Реза ♥ и Даро ♥ още дълго да ни радват със своите невероятни произведения на изкуството и да останат все така усмихнати, земни и уникално шеметни. 

Приказка за щастието 6 или когато работата е усмивка!

Вече ми е Коледно, празнично, усмихнато 🙂 и много ми се прииска да ви подаря същото топло усещане за наближаващите празници 🙂 
Днешната ни приказка ще е много зареждаща и вдъхновяваща, обещавам Ви ♥

Ще ви срещна с двама Вълшебници!
Истински Вълшебници, няма майтап!

Това са хора, които носят усмивки и красота!
Винаги и по всяко време, хора чиято работа е да създадат и съхранят топли емоции, нежност, красота, смях ….

Заинтригувах ли Ви?
Ами да започваме тогава 🙂

Опитах се да се сетя от кога познавам Ивето и не успях :), тя е част от светлата страна на моят свят толкова отдавна, че наистина не мога да се върна толкова назад във времето. Ивето се занимава с фотография – запечатва както вече ви казах красиви мигове, красиви емоции, прекрасни хора … запечатва ги с много любов, с много добро настроение. Толкова хубави и топли спомени имаме цялото семейство именно благодарение на Ивето и нейният вълшебен фотоапарат. 
Опитвам се да си представя какво е цял ден на работата си да виждаш усмивките на хората срещу теб ♥, признавам че невинаги успявам, но ако вие се потопите в страницата на Дамаянти & Лански Студио ще разберете за какво говоря!
Освен чисто професионалните си качества, за които мисля, че е излишно да говорим, ако вече сте отворили страничката ѝ мога да кажа само, че Ивето е и човек с огромно приятелско сърце, с невероятно заразителна усмивка и общуването с нея винаги е удоволствие!

 

 

Другият ми гост днес е Иво :), и не, не съм търсила приликите нарочно, просто така се случи 🙂
С Иво се запознах случайно и още на първата ни среща се чувствах в компанията му така сякаш се познаваме от години … ама от мнооооого години 🙂

Иво също създава красота, усмивки и невероятни емоции. 
Той е вълшебник даващ шанс на всеки да се докосне до магията да сътвори нещо с ръцете си, да дари усмивка и щастлив нежен миг. В ателието му ежедневно се случват вълшебства – повече за работата на Иво можете да видите на неговите странички Сглобих си и на Пили и сглобили 🙂 🙂 🙂

И така …. стига съм Ви занимавала с моите приказки – запознайте се с Ивето и Иво!

 

 

Представeте се с няколко думи – как се казвате, представете ни членовете на семейството си, опишете себе си, как ви виждат другите, а как бихте искали да ви видят?

Казвам се Ивелина, непоправим романтик, опитващ се да вижда само хубавото наоколо, поне доколкото е възможно 🙂

Имам чудно семейство с трима мъже и една снаха. Влад е таткото, Павчо е големият и първороден син, който вече има своето семейство с Ками и от известно време не живее с нас, а най-малкият е Влади – към момента шестокласник.

Казвам се  Иво Стаменов  . Знаят ме като ОттО, Ивацко, Дедото и прочие.

Някои ме виждат като ведро слънчице, други – като Крюел Девил.

А всъщност, тези, които искам да ме виждат, си ме виждат като Иво.

 

Кажете нещо повече за нещата от живота, които ви носят радост, които ви карат да се усмихвате, да се чувствате живи,  и които ви карат да мечтаете?

Всички малки неща, които ми се случват ежедневно, ми носят радост!

От успехите на Влади в училище, през края на ремонта на жилището на Пав,  до това, да съм успяла да се справя сполучливо с някоя рецепта в кухнята :)))

Инак обичам много да гледаме филми с Влад (без него не е същото!). Почти непрекъснато слушам музика  докато работя, чета в малкото ми свободно време, обичам срещите с  приятели!
Обичам и да пътешествам и сякаш това ми е мечтата  – да пътешествам повече и извън България 🙂

Няма повече от любов.

 

За какво мечтаете всъщност  и в личен, и в професионален план? 

Вече споменах пътешествията. В професионален план мечтая за мое собствено фотостудио с голееееми прозорци и възможност да снимам вътре на дневна светлина 🙂

О, аз съм даскал по мечти.

 

С какво се занимавате в момента?

Основното ми занимание е фотографията. Обожавам я!

И доза дигитален скрапбукинг, без който също не мога 🙂

С една красавица от серията „Mrs Lamps” (вж. http://www.ivostamenov.com)

 

 

Как направихте избора на сегашната си „професия“?

Не съм я търсила. Сякаш тя ме намери :))

Когато започнах да снимам хора, разбрах, че това ме прави истински щастлива и ми носи много хубави емоции!

Тя ме избра. Показа се зад един ъгъл и аз хлътнах веднага.

 

 

Кога разбрахте, че това ваше любимо занимание, което сте превърнали в професия ви прави щастливи?

Стъпката от хоби в работа беше дълга. Отне ми доста време преди да се реша и се случи благодарение на подкрепата на Влад ♥

Ако не беше той, сигурно още щях да се питам „Какво ако?“ 🙂

Но хоби или професия, фотографията винаги ми е носила радост и ме е правила щастлива!

 

Когато видиш радостта в очите на малки и големи, вижда се после и в моите.

 

 

Някога имали ли сте съмнения дали сте се спрели на правилният „занаят“?

Честно да си призная, не съм се замисляла дали е това правилният за мен занаят. Носи ми удовлетворение, щастлива съм – това ми стига. Ако си задам този въпрос, май ще е време да спра :))

Много занаят мина през главата и ръцете ми – театри, радиа, тиймбилдинги, сега и този разкош … Всичките са до един правилни.

 

 

Какво ви носи работата ви?

Чисти, неподправени, положителни емоции!

Дори когато снимам драматични снимки :))))

 

Представи си сладка раздумка с добър приятел. Това ми носи.

 

 

Ако можете опишете удоволствието, от срещите с хора, които правите щастливи :). Получавате ли често обратна връзка от клиенти, познати, непознати, приятели и това дава ли ви мотивация да продължавате?

Всъщност, именно обратната връзка и доволните клиенти са тези които ме бутат напред, които ме карат да се развивам, да искам още от себе си, за да мога да ги зарадвам пак! Искрено се надявам и те да остават с хубави емоции след срещите и снимките с мен.

Ще ти дам пример:

Ivo,
I received your package the other day and I and my wife are thrilled with the beautiful jewelry chest. The wood grain of the walnut you chose is beautiful. I know how hard it is for me just to build a simple box let alone the creation you have crafted. It is very delicate work.
Thanks again and thanks for the very well boxed and wrapped item. It made it to Florida in great shape.
If you ever decide to visit our area of Florida please contact me!

Brian

 

Какво ви дава и какво ви отнема сегашното ви занимание? И бихте ли го заменили с нещо друго?

Дава ми свобода. Дава ми възможност да направя хората щастливи, запечатвайки този малък отрязък от време, който ще остане за техните деца, внуци и правнуци.
Дава ми възможност да карам хората да се чувстват красиви, освен щастливи, защото и това е важно 🙂

Не бих я заменила, ако нещо не ми наложи да го направя!

Не, не бих го заменил. Главата ми е пълна с нови идеи и нямам търпение да ги видя готови.
Дава ми, много ми дава и не съм се замислял какво ми отнема.

 

 

Как преодолявате препятствията? Кое ви дава сила да го правите, кое ви мотивира? Кое ви кара да се чувствате безсилни в работата ви и намирате ли начин да преодолявате тези моменти.

О, имам такива моменти. Чувствам се зациклила, с усещането, че тъпча на едно място.
Тогава правя някой проект за собствено удоволствие. Записвам се на някой тематичен курс по фотография. Като цяло се старая да уча непрекъснато. И знам колко не знам :)))))

Направил съм си машина за преодоляване на препятствия. Работи безотказно 🙂

В работата си не съм се чувствал безсилен. Даже обратно – чувствам се много силен.

 

 

Какво бихте препоръчали на тези, които нямат смелост да тръгнат по вашите стъпки и да вземат изберат развитие като свободни професионалисти?

Когато аз бях на кръстопът, ето това късметче ми се падна от някъде.
Подарявам го на всички, които се колебаят 🙂

„-Това е невъзможно – казала Причината.

-Това е безразсъдство! – отбелязал Опитът.

-Това е безполезно! – отсякла Гордостта.

-Опитай… – прошепнала Мечтата.“

Този, който цени свободата, намира сили.

Но все пак трябва да знае, че на 1-во и 15-то число, заплати не се дават.

 

 

На финала ще ви оставя за размисъл една сентенция, която навремето „случайно“ прочетох на стената на Ивето :

“ДЪСКАТА ЗА ГЛАДЕНЕ Е СЪРФ, КОЙТО Е ЗАРЯЗАЛ МЕЧТИТЕ СИ И СИ Е НАМЕРИЛ НОРМАЛНА РАБОТА” 😉 🙂 😉

 

22136920_558588277818507_4629971427901989731_o

 

Писмо до сестра ми

Pismo_do_cov_145x

 

Какво да ви кажа … толкова много неща искам да ви кажа, а не знам от къде да започна.

Ако сте решили да си купите дебела книжка, която бавно и напоително да си четете 2-3 седмици, най-добре не си купувайте тази книга или ако вече сте си я купили, докато е време не я отваряйте и я подарете на съседката, ако ви звъни нон – стоп за глупости или на сестра си, особено, ако има да чете за изпити 🙂

А сега сериозно, завладяваща и дълбоко разтърсваща, тази книга е всичко друго, но не и скучна!
Ако нямах невероятното удоволствие да познавам авторките от живия живот щях да си помисля, че е плод на утвърдени вече автори, които се крият зад псевдоними, за да увеличат драматизма и ефекта на тази експлозивна смес. И докато Лора донякъде напълно припокрива образа, който имам за нея самата, то от моята любима Радост изобщо не съм очаквала подобно нещо 🙂 !

Действието напомня на старата игра на мини, при която във всеки един момент избухва нова сюжетна линия, ама така избухва, че помита всичко!
Помита представите ви за морал, за истина, за любов, помита представите ви за близост и за смисъл на това, което правим ежедневно, за изборите, за решенията, за приятелствата, за предателствата, за любовта и завистта.

Книгата ви кара да се замислите за свободата, за ежедневните ви срещи, за неизбежните раздели в живота, за интригите, за тежестта, която може да носи обичан от вас човек, без вие да знаете, за ранимостта и преходността на отношенията и в семейството, и в обществото.

Книгата ви кара, да обърнете поглед към себе си, да се вгледате в дълбините на душата си и да извикате своето АЗ задавайки му важни въпроси ….

Това не е книга за еднократен прочит – сигурна съм, защото макар че още не съм стигнала до самият и край вече искам да я започна отначало, връщам се и многократно прочитам някои пасажи, къде с усмивка, къде с поне 2-3 пакета носни кърпички.

Не ви препоръчвам тази книга, а просто ви моля да я прочетете!

Моля ви също така, да показвате на хората, които обичате това всеки ден, всяка минута, всяка секунда дори. Борете се за тях, борете се ежедневно, ежеминутно, никога не ги оставяйте сами с техните слабости, с техните демони и с техните неизказани болки. Не ги изоставяйте в тежки моменти и бъдете тяхна истинска опора, колкото и да ви звучи банално. Бъдете честни и към себе си и към чувствата си и към всички, с които сте заобиколени и на които истински държите, не оставяйте неизказаното да погълне и покрие с пепел жаравата на живите чувства!
Няма да станете по-слаб ако признаете грешките си, ако помолите за прошка, ако протегнете ръка, ако се извините, ако … просто опитате да не предавате себе си, но и да уважите правото на другите да ви отвърнат със същото. 

 

Живота всъщност е това, което се случва Днес!

Сега!

Докато чертаем планове за бъдещето, докато чакаме да дойде утре …. 
Утре ще прегърнем детето си, утре ще целунем обичния си човек, утре ще кажем на приятел, че ни липсва и че ни пука за него.
Не, не оставяйте нещата за утре … 
Живейте днес!

 

На финала все пак да ви предупредя, че книгата има странични ефекти – като този да получите странен позив да си купите поне 2-3 чифта обувки, да решите че все пак ще си купите онази вишнева рокля, ако още има вашия размер, да отидете на фризьор, да целунете децата докато спят, дори да са пубертети … да се замислите кога за последен път сте казали на човека до себе си колко го обичате, а на родителите си, а на приятелите си …., а на сестра си ?!

 

 

Пп. За пръв път пиша ревю на книга, затова моля за снизходително отношение

Пп* Лорче, моля ти се, ако имам правописни грешки пиши ми да не се излагам 🙂