Приказка за щастието 4 или любовта побеждава! Истинската любов!

      Приказката, която днес ще ви разкажем с Крем е различна, нестандартна и това, което няма да видите и прочетете на пръв поглед в нея е болката, несигурността и  предшестваща тънка нишка надежда, че любов има, че тя живее … някъде там и че винаги имате шанса да я срещнете!

 

      В подготовката на тази приказка се обърнах към много мои обичани другарчета, които имат съдбата на Кремена, но те след кратко колебание отказаха да „застанат на светло“, защото както каза една от много обичаните ми дружки … „много болка ми костваше това щастие и сега ревниво го пазя от чужди очи“!

        Затова от все сърце благодаря на Креми, Стефан и техните прекрасни деца, че се съгласиха да бъдат част от поредната ни приказка, за да дадат надеждата на мнозината от вас, които се намират в началният ѝ абзац и се чувстват обезкуражени, объркани и обезверени!

            Прочетете я!

    Прочетете приказката и се усмихнете!

    Надеждата винаги я има! Любовта съществува! Истинската и голямата! 
 

 

           

          Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, възраст ваша и на децата .

       -Казвам се Кремена, на 42 съм. Занимавам се с фотография, блогове и други разнообразни занимания 🙂 Половинката ми се казва Стефан, на 36, работи в IT сферата. Децата у дома са три – Александър и Виктория на 15 и Константин на 5 и половина.

          Когато останахте в един момент сами с децата си имахте ли надежда, мечтаехте ли за нов човек до себе си или по-скоро се опитвахте да търсите баланса и да избягвате дори идеята за ново съжителство?

        -Близнаците бяха почти на две, когато открих, че връзката ми няма никакво бъдеще. Година по-късно срещнах настоящата си половинка, а още една година след това заживяхме заедно. Не съм мислила за ново съжителство, докато бях сама, всичко стана някак внезапно и изненадващо. Бях концентрирана в грижите покрай децата и нямах време, а и желание да се сближавам отново. Бях натрупала доста разочарования и огорчения, така че въобще не бях на вълна нова връзка.

         Как се появи новият човек до вас? Той ли ви намери, вие ли го намерихте, търсихте ли го, приятели ли ви свързаха?

       -Запознахме се онлайн, с месеци си чатехме съвсем приятелски, свързваха ни общи интереси и нищо повече, нямаше дори намек за флирт. Докато една вечер не се видяхме наживо в едно заведение…и всичко се промени …

 

       Как стигнахте до идеята да заживеете заедно и най-вече притеснявахте ли се дали той би могъл да е истински родител за децата ви?

              -Идеята да заживеем заедно дойде от него, аз не смеех да го въвличам в подобно приключение. Имах притеснения, разбира се, но децата го харесваха достатъчно, за да повярвам, че имаме шанс и с времето опровергахме дори и скептиците, които в началото се опитваха да го откажат от нас, точно защото не е биологичен баща на децата. Но истината е, че той е техният татко, без значение какво пише в актовете за раждане.

             Кога за пръв път усетихте сигурността и спокойствието, че децата ви ще бъдат обичани, независимо от факта, че не са негови родни деца?

     -Честно казано не мога да дам конкретен пример … много дребни моментчета са. Когато за първи път чух да му казват татко, когато оперираха очите на Вика, а той плака в коридора, докато чакахме лекарите, когато ги носеше на ръце полузаспали на прибиране от поредната разходка. Всеки път, когато казваше на някой, че е късметлия, че ни има.

21100896_10214454727906091_364799173_n

         Кога се появи мисълта за ваше дете?

        -Около 5 години след като се запознахме решихме да търсим по-голямо и собствено жилище. Децата тръгваха на училище, искахме да имат по-добри условия и удобства. И някак между другото се прокрадна идеята, че е добре да имаме повече място, ако случайно се увеличим. Аз имам медицинска история, която ни спираше от мечти, но все пак се надявахме. Най-малкият член на семейството дойде на бял свят 7 години след запознанството ни и 3 след като започнахме да си говорим, че искаме още едно детенце.

        Лесно ли взехте това решение?

  -Решението беше лесно, чакането беше трудно, но резултата си заслужаваше 🙂

 

        Притеснявахте ли се как децата ще приемат новото братче/сестриче/?

    -Като всеки родител, се притеснявах как ще се отрази промяната на големите. Да не ревнуват, да не се чувстват пренебрегнати. За радост голямата разлика между тях ни помогна. Децата много се обичат, големите много помагат, никога не е имало разделение между тях от моят страна или от страна на баща им.

 

            Сега, в голямото си вече семейство чувствате ли се пълни и щастливи и смятате ли, че си струваше целият този път?
           Чувствате ли се благословени?
           Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

       -Винаги съм искала голямо семейство. Щастлива съм, да! Получих повече, отколкото съм се надявала. Вярвам, че рано или късно на добрите хора им се случват хубави неща. Само не трябва да спираш да вървиш напред и да живееш без да изневеряваш на принципите си.

          Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

       -Нищо от това, което съм преживяла до момента няма общо с мечтите ми на 17-18 години. Не знам дали бих взела същите решения, от позицията на годините знам, къде съм допуснала грешки, но пък резултатите в дългосрочен план са в моя полза, така че грешки ли са били наистина? Или просто изпитания по пътя към това, което съм търсила?

      Приказката оставам без финал, защото пожелавам на мнозина от вас да я дописват, допълват и доукрасяват!

 

 

 

 

Advertisements

На крива ракета, космоса и пречи

 

Резултат с изображение за неочаквана ваканция

Или както казваше баба едно време „Всичкото Мара, втасалА …“

Както вероятно можете да се досетите в днешната ни записка ще се спрем на едни наши отколешни любимци от Министерството на „Онези Некадърници“ или иженарицаемото МОН.

Дразнението вече е твърде силно, за да се опитваме да сме възпитани.
Щото … „Стига вече, толкова!“, както казва един човек с акъл в главата си!

Имам чувството, че МОН или е станал обект на обгазяване с химически реактиви или извънземните вече са слезли на земята или пък сутрин вместо кафе всеки служител там като се почне от Министъра и се стигне до последният инспектор или както и да ги наричат там се прикача към банка с транквиланти …

Последните вести от там направо се прескачат едни други по тъпотия и най-вече по абсолютна и безспорна неадекватност с опитите (уж) да се разрешат проблемите в родното образование.

Първото безумно предложение за разместване на учебния календар, като тук все още няма единодушие – едни малоумници предлагат учебната година да продължава и през юли, други пък да започва по-рано през септември.

Идеята на работодателите за започване на учебната година на 1 септември!

В интерес на истината първото просто не се нуждае от коментар – предложение на работодателите?!
Работодателите защо не си гледат работниците и работата, ми си пъхат носа, където и без друго нямат работа.
Или учителите ще трябва да им предлагат бизнес-логика по техен тертип?

А и дали уважаемите чиновниченца от МОН биха извадили от комфорта на климатизираните си кабинетченца безмозъчните си главици или каквото там имат под тупираните си прически и да отидат да поседят 2-3 дни в една учебна стая по възможност с южно или западно изложение и особено след 3-тия час!

Ще си позволя да цитирам сдържаният пост на Вихра Василева по темата, защото ако предложа моят прочит ще загубим вовеки детската аудитория

„Децата нямат нужда от по-дълга учебна година! Имат нужда от адекватни учебници, лаборатории по химия, защото вече нямат, и мислещи учители! Иначе ми е ясно защо „работодателите“, цитирани в статията, искат по-дълга учебна година. Те по принцип предпочитат служители без деца. Ама родители, които искат децата им още по-дълго да бъдат затворени по цял ден между 4 стени и да наизустяват глупости от некачествените учебници, не мога да ги разбера. Децата имат нужда от свободно време, време да си четат книгите, които харесват, да играят навън, да спортуват, да рисуват вкъщи, когато вали, или пък да скачат в локвите без страх, че „може да се разболееш, а утре си на училище“. За да израснат мислещи и с нормална ценностна система. Иначе, викам целогодишно да ги затваряме в интернати още от раждането, що не?! Що за тъпа идея!? Що за простотия!? Що за… !?!“

И, да, вероятно е напълно излишно  да казвам, че съм съгласна с казаното от Вихра на 100 не, ми на 1000%.

Също в своя публикация във ФБ отец Рафаил- Росен Стефанов казва следното :

„Кипи усилено съревнование по най-идиотска антиреформа между МП и МОН. Първото ще спира финансиране, ограничава правото на сдружаване, овластява главния прокурор да елиминира съдии и ще създава противоконституционни извънредни съдилища. Второто пък не само няма да реформира една наследена от Съветския съюз и 19 век, нямаща нищо общо със съвременна Европа идиотска, репресивна, вредна, контрапродуктивна, затъпяваща /и каквото се сетите натам/, изградена върху фундамент от национализъм и патриотични митове, лъжи и фалшификации, възпитаваща в антигражданско съзнание, нетолерантност, агресия и т.н. образователна система, ами ще дискриминира децата със СОП, ще увеличава учебната година и ще кара деца с бой и полиция, за да разпространи максимално пораженията и.“

Всичко друго ли оправихте в концепцията за образованието, че стигнахте и до почивките на децата!
И дали точно почивките на децата са проблема?!

Кратка съпоставка с това как почиват на някои места в Европа

Ваканциите в някои европейски държави – „За какво уеднаквяване с „останалите“ може да става дума, като навсякъде е  различно – в Южна Европа децата ще се върнат в училище между 9 и 19 септември тази година“, казва в коментара си във ФБ Елена Щерева, която е издирила тази информация доста елементарно …. с един сърч в Гугъл, но явно в МОН не разполагат с нея.

 Ето и още две публикации по темата :

Учебната година по света, според списание „Аз жената“

Ваканциите по света, според сайта „УчаПловдив“

както и Мнението на родители и учители   за необходимостта от реконструкция на ваканциите на учениците!

Почивките, които са крайно неравномерно разположени – защото и тук има много създадени и вече тествани практики, на които може просто да хвърлите едно око, вместо да ни заливате с излишни и половинчати информации, как в Германия започват училище на първи август, а в Австрия на 1 септември или обратното.
Сезона, в който е най-приятно и нормално да се почива по нашите географски ширини е летният. Или иначе казано месеците юли, август и септември, доколкото през юни голяма част от учениците са все още на училище, кои до 15, кои до 30-ти.
Какъв е проблема с тези 2 месеца и половина ваканция?
Забравял се бил материала?! Да не говорим за безумните спекулации в някои публикации, в които се уличаваха по етнически признак учениците забравящи материала.
Забравя се не заради дългата почивка – забравя се заради безумните учебници, заради липсващата практика, заради липсата на времето да бъде затвърден и упражнен добре преподаденият вече учебен материал, заради липсата на концепция включваща мислене и участие на децата в учебния процес във вида – проекти, есета, разработване на практически и симулационни модели и тн и тн и тн.
Пишем по темата от години – ето една публикация от 2012 … Убий учител – спаси министър! ,но положението само стана по-зле и по-зле!

Забравя се заради липсата на време за почивка и самоусъвършенстване и на учителите, които са принудени да карат по тъпата програма на МОН години наред без да се отчита разликата във възприемането и достъпа до допълнителна информация на поколенията.

Ето ви един примерен отговор, какво би било добре да съдържа поне като концепция едно съвременно образование
Пламен Натов за децата, образованието и стимулите

А не безумията описани тук Печати, звездички и други емотикони ,за които няколко пъти проверих дали все пак не са публикация на НеНовините, но не би!

Какво може да се направи ли!
Държавата трябва да свали нелепия монопол на МОН върху образованието и да даде шанс на повече различни инициативи в областта на образованието.

В свое интервю пред BIT Сашо Дончев наред с всичко останало казва няколко фундаментални и прости истини за това какво и как трябва да се случи в родното ни школо.

Трябва да  се предостави на дело, а не само на думи автономност на училищата, да позволи различни варианти на обучение – държавно, частно, домашно, килийно, свободно – изобщо да се спре с догматичният и налаган като единствен, но за сметка на това очевидно негодин модел налаган ни от години. Да осигури адекватни учебници, помагала, лаборатории и опитни станции, техника и онагледяване, да помага за съпътстващото обучение на децата със СОП, както и на децата с изявени дарби.
Има нужда от повече психолози, логопеди, преподаватели с душа и сърце, а не от по-малко почивки!

Ролята на МОН трябва да е съпортваща и подпомагаща развитието на образованието, а не разрушаваща …

Някои от публикациите ни на тема образование от години, в които има достатъчно идеи, ако има шанс някой да седне и да мисли

Кучета и котки може – а … Деца, Не! , публикувана 2012 в БлогА на Хаджигенов

Частен случай ли е частното образование у нас?! , публикувана 2013

Отворено писмо до министъра на МОН , от юни 2013, както и Образование ли?! WTF! , от юли 2013, която просто счупи броячите на сайта и която беше една от най-четените през цялата година.

 Милост за живите , в новият ни вече блог, посветена на насилието в училище от февруари 2017. Образование с любов и уважение, посветена на опитите на връщането на добри практики в образованието от ентусиасти … поне засега.

Спите ли …аааа, спете, спете!, свързана с опитите да се дискредитират Математическите гимназии и НПМГ.

В училище или на улицата?!, свързана с въпроса за ромската интеграция и приобщаване на деца от бедни семейства към образованието, защото това е единственият им шанс да се измъкнат от капана на ежедневието си.

ФизкултУРА!, свързана с оценяването и тенценциите за преподаване на изкуства, спорт и музика в училищата.

Д(ържавни) З(аконни) И(змами) , посветени на матурите и свързаните с тях неразбории, които от година на година стават все по-безумни.

 

Резултат с изображение за ваканция синьо лято

 

И за де опитаме поне да завършим оптимистично поздравяваме всички, симулиращи дейност в МОН с песента Детство мое  от филма „Неочаквана ваканция“

Резултат с изображение за ваканция синьо лято

 

Приказка за щастието 3 или свободата да бъдеш различен!

 

19987249_1357563454351537_1919580523_n

 

Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи членовете на семейството си,  и  детето си най-вече.

  • Казвам се Христина, почти на 34, работя в медия. Семейството ми е голямо: аз и моят 4-годишен син – Микаел 🙂

Разкажи ни какво е да си гей? Как се чувстваш, дразни ли те хората да любопитстват, да те обсъждат, да отричат правото ти да обичаш само защото не си с традиционна ориентация.

  • Интересен въпрос. Не се чувствам по-различно от всеки друг, предполагам. Не и, защото съм гей или не съм. Дали се дразня? Не, не се дразня, просто не разбирам защо някой би обсъждал нещо, което няма отношение към това какъв е човек. По-важното е какъв приятел, колега, родител би бил, има ли чувство за хумор, може ли да се разчита на него, как си върши работата, дава ли пари назаем, хахахах. Това, последното, не го правя, защото съм стиснат гей 🙂 🙂 🙂

 

Какво е да си гей у нас и какво е да си гей в Европа? По-лесно ли е да живееш „различен“ тук или е по-лесно да живееш като „различен“ там.

  • Едно и също си е – човек се ражда или не такъв и просто го дооформя и избира как да живее с времето. Все по-често чувам репликата „В България, аз лично, не съм дискриминиран“ – да, аз също не съм – в смисъл, на не съм била обект на вербално и физическо насилие (никога не е късно 🙂 ), но за мен гей-хората в България са дискриминирани като цяло, като група, като права, като възможности. С една дума, на прост език: можем да плащаме данъци наравно, но нямаме равните права на всички останали. Т.е., не можем да осиновим биологичното дете на партньора си, не можем да осиновим и заедно, нямаме право на информация в болнични заведения, право на онаследяване, право на брак, право на регистрирано съжителство дори. 
  • В Европа не е точно така. В Германия, където живях  две години и където синът ми проговори и за първи път тръгна на детска градина, имах щастието да се „сблъскам“ с прекрасно отношение. Какво ще рече „прекрасно“? Ще рече „нормално“. Не съм била третирана като част от малцинствена група, просто съм била една от всички и  навсякъде е било съвсем окей да декларирам коя съм и кое е детето ми. То има две майки и дори в детската градина уважаваха и зачитаха това, и съобразиха всички формуляри, в които фигурираха родители с факта, че има дете на еднополови родители. Бях искрено щастлива и спокойна. Време е да пренесем добрите европейски практики и в България.

 

Къде е как срещнахте половинката си и как разбрахте, че това е твоята половинка?

  • Запознахме се преди много години случайно, в заведение. Аз се натресох погрешка на масата на нейната компания 🙂 После започнахме да пишем, да се виждаме и така. Разбрах, че е Тя от втори поглед, втора среща – на първата бях твърде притеснена от обстоятелствата 🙂 Сърцето знае тези неща по-добре от нас. Както се пее в една песен „Любовта не е дете на логиката“.

 

Как е решено съжителството между еднополови двойки? Имаш ли проблеми и какви?

  • В България – никак. Няма законова рамка и норма за това. В Консистуцията е заложено, че брак се сключва между пълнолетни лица от различен пол. Проблеми нямам дотолкова, доколкото мога да живея с партньора си, но нямаме никакви законни граждански отношения.

Кога се появи мисълта за дете?

  • Сравнително късно – познавахме се вече от много време и бяхме от години заедно. Аз лично винаги съм искала дете и винаги съм знаела, че ще имам син. Никога не съм искала дъщеря – някак не би ми импонирала на темперамента.
  • Решихме го с времето, назряваше идеята. Беше като естествено развитие на отношенията. Микаел е едно изключително обмислено, преценено, избирано и чакано дете. Оттам – и много обичано, а оттам – и много слънчево.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – инвитро? Мислили ли сте и за осиновяване?

  • Микаел е създаден по репродуктивен метод, но не Ин Витро, а чрез инсеминация. Има голяма разлика 🙂 Иначе не – честно казано, не сме мислили за осиновяване на прима виста, но и да бяхме – това в България няма как да се случи и на двете. Може да осинови едната и то – евентуално. Детето отново няма да е и на двете ни.

 

Какво си помислихте, когато разбрахте за пръв път, че вече чакате бебе?

  • Никога няма да забравя този миг. Резултатът беше категоричен и тогава си помислих, че това дете ужасно дефинитивно иска да се появи и да го има на света, за да го направи по-добър 🙂 Моята първа мисъл – още в първата секунда – беше убедеността, че е момче, макар всички да бяха сигурни, че ще е момиче. Другата му майка също беше много щастлива, макар че беше харесала количка на цветя 🙂

 

20045955_1357563844351498_2009363631_n

Помагат ли половинките?

  • Другата майка на Микаел помага и до ден-днешен. До него е, възпитава го, показва му кое е добро и кое – лошо, учи го на труд, на това да цени нещата, да бъде добър, насърчава активността и комуникативността му, радва се на отношението му към момичетата 🙂 🙂 🙂 Те двамата много си приличат – дори физически, еднакви инати са. Имат специална връзка още преди раждането и много се обичат. Микаел я слуша и уважава. Ще те изненадам, може би, като кажа, че разлика в отглеждането от двама еднополови родители няма – майка му е сменяла памперси броени пъти, но никак не обичаше и избягваше 🙂 🙂 Тривиалността и битовизмите нямат пол.


Какво е различно в едно семейство с еднополови родители и какво би искала да разберат хората за вас?

 

  • Както вече споменах – няма разлика. Детето ни е обичано, здраво, караме се, целуваме се, прегръщаме се, играем, възпитаваме се. Това е двустранен и ежедневен процес. Променяме се много и виждаме света през очите на сина си. И нашият син е захранван, и той имаше болки покрай никненето на зъбите, и той е прохождал, и той е имал кръщене, тротинетка. Луд фен е на автомобилите – за гордост на другата си майка, изявява готовност и желание да помага вкъщи, дори си има задължения: бърше прах и носи боклука, когато излизаме навън. Другата му майка има бизнес, той често помага там и е научен на труд. Ние двете имаме спорове по отношение на детето, разбира се, но се гордея, че нямаме разногласия. Винаги сме били страхотен екип във всяко едно отношение и се гордея, че е така и спрямо Микаел. Споделяме еднакви възгледи за възпитанието на едно дете, но му поднасяме различни гледни точки по различен начин. Всяка от нас носи различни неща и мисля, че това обогатява емоционалния му свят.
  • Едно дете има нужда от еднакви неща в какъвто и семеен формат да расте. Повярвайте ми – полът на родителите няма абсолютно никакво значение. Микаел не е лишен от контакт с различни хора, от всякакъв пол, общува с всичките ни приятели, живял е в мулти-култи среда, пътува много и единствено по пода не е плавал. Адаптивно дете е и главната ни идея е да бъде верен на себе си и да стане гражданин на света.

 

Сега, когато вече гушкате малкото си  слънце смяташ ли, че си струваше целият този път?

  • Разбира се. Всяка секунда. Не бих променила нищо и ако имах втори, трети, пети живот – щях да го изживея по абсолютно същия начин. Звучи клиширано, знам. Но е факт.

Чувствате ли се благословени?

Какво е чувството да си родител? Според теб има ли разлика в това да си родител от хомо и родител от хетеро двойка?

  • Не зная дали има разлика, според мен – не. Рутината е еднаква, нещата са същите. Децата са си деца, всички сме хора.
  • Иначе, не се чувствам по-малко благословена от всеки друг родител. Винаги съм искала синът ми да расте с идеята, че не е по-малко, но не е и повече от всеки друг, че е абсолютно равен на всеки друг и има абсолютно същите права и задължения като всеки друг. Искам да му дам възможност да се развива, за да може един ден да каже „Аз не съм повече или по-малко от хората, но съм най-добрият в това, което правя!“

 

Изпитваш ли страх или неудобство да коментираш с хората темата за децата, избягваше ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

  • Страх? Никога не съм изпитвала страх от това коя съм, нито да го заявя при нужда. Нямам табела на челото, но не го и крия. Най-вече, не го крия от близките си и детето си. Ако с тях лъжа за най-важното нещо – коя съм – то към кого трябва да съм искрена?! 
  • Приятелски семейства имам и всички знаят истината. Микаел приема всичко за нормално, за животът такъв, какъвто е. Никога няма да спра да тъгувам за неравноправието, обаче.

 

Ако сега трябваше да поемеш отново по пътя на сбъдване на мечтите си би ли се колебала, би ли го направила пак?

  • Отново ще кажа – бих изживяла живота си по същия начин. Имам си един много хубав авторски лаф аз: „Не допускам грешки – правя избори.“

С какво се сблъсква човек когато е родител от еднополова двойка, смяташ ли че за детето е различно, смяташ ли и как би убедила хората с предразсъдъци, че е добре и за децата и за родителите да има еднополови семейства с деца? Познаваш ли и други семейства с еднополови родители с деца, общувате ли?

  • Познавам други еднополови двойки с деца, да. И разлика между децата в еднополови и разнополови семейства не виждам. Нуждата от обич, грижи, възпитание и личен пример за човешкото – това е заложено у всяко дете, у всеки новопоявил се човек. Не бих искала да давам вече изтъркания пример с това как е по-добре детето да е обичано и обгрижвано в еднополово, отколкото тормозено и изолирано – в разнополово семейство. Но дори и това е абсолютен факт.
  • Какво мога да им кажа ли?… Да си гей е точно толкова заразно, колкото да станеш русокос, ако общуваш с русокоси. Това е раждане, живот, избор (или по-скоро липса на такъв, в добрия смисъл на думата), път. Децата ни са равни, ние сме равни. Обичаме еднакво, ревнуваме еднакво, боли ни еднакво, липсваме си еднакво, плачем еднакво. Любовта няма пол, раса, религия, ориентация – любовта е усещане, състояние на духа, позиция, отговорност. Възпитаваме у децата си същите неща като всеки друг и искаме за децата си най-доброто – като всички родители. 
  • Равни сме, хора – няма „ние“, „вие“, „повече“, „по-малко“, „наши“, „ваши“. Всички сме равни.

Какво би пожелала на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

  • Да са здрави, да вярват в себе си, в хората до себе си, да вярват и умножават доброто. Да не се отказват. Да обичат. Да обичат така, както им диктува сърцето. Да търсят нов път, нов начин – своя път, своя начин. И когато един ден станат родители, никога и за нищо на света да не лъжат децата си. Да не предават доверието им. Защото те няма да им простят. Живейте в хармония със себе си. Слушайте хубава музика, четете силни книги, пътувайте – навън и навътре към себе си.

19849100_1357564664351416_1612714457_n

 

20031082_1357564594351423_8232544_n

 

**с огромна благодарност на Хриси, едно невероятно другарче, че за пореден път отвори сърцето си и да сподели с всички ни тези прекрасни мисли. 
И преди да решите да ми теглите една или пък на нея, погледнете усмихнатия Микаел и се опитайте да си представите, че имате право да решите дали той да съществува, да се усмихва и да прегръща?! 
Смятате ли, че той няма право на своето щастие, така както всяко друго дете по света?!
Аз смятам, че едно щастливо и обичано дете е безценно! Целувки Микаел !

 

Случват се удивителни неща!

Свързано изображение

 

Да, понякога в живота ти се случват удивителни неща … попадаш случайно … всъщност не, никога не е случайно, просто попадаш на нужните хора и те променят погледа и посоката ти!

И това е наистина удивително!
Благодарна съм на съдбата, че пресече пътя ми с този на Хера!
Какво по-хубаво да срещнеш истински и чисти хора, които са готови да помагат на всички! Които са готови да дадат надежда, добрина и да подадат ръка на всеки!
Без да използват чуждите слабости, без да се възползват от чуждата безпомощност и объркване, а просто така приятелски и човешки опитват да направят нещата по-добри за всички.

Улавям се, че напоследък все по-често подхождам с недоверие към добрината и към човечността и после се укорявам всеки път, че когато попадна на хора като Надежда Хера Данабашева  не споделям с целият заобикалящ ме свят за тях. Затова и съм си обещала винаги, когато срещна хора като нея да не ги „стискам само за себе си“, а да споделям!

Ето затова и ви срещам с Надежда, която е истинска „Надежда“ за мен, хората да променят начина си на мислене, визията си и погледа си върху един проблем, който у нас от няколко години или се смита под килима или бива експлоатиран безогледно от самозвани лечители от всякакъв род и калибър, за които не мисля, че е нужно да хабим онлайн време и пространство.

Преди няколко дни на Надежда ѝ попада едно удивително анимационно филмче, което обяснява на простичък детски език на децата / но всъщност много повече на техните родители и учители, ако им е интересно да научат/ какво е това тяхно другарче да има „аутизъм“.
Диагноза, която много рязко стана експлоатирана в днешно време. Диагноза, която в нормалният свят се поставя от сериозни специалисти след сериозен анализ и обследване и която у нас се  поставя от всяка госпожа в детска градина, от продавачката в зоомагазина, от таксиметровия шофьор, от какичката в детския кът …. Диагноза, която замени модната преди 10-тина години ХАДВ.
Диагноза, която само у нас се лекува успешно!
Да, какъв късмет и какво чудо нали?!
И диагноза, която носи сериозни приходи на мнозина …. и едновременно, с това запазвайки равновесието в природата разходи за родителите на децата от спектъра – било то истински аутисти или просто набедени за такива от същите тези самозвани специалисти.

Но, темата ни днес няма да са тези хора!
Темата ни днес е Надеждата да има повече хора като Надежда, която организира превода и пуска клипа в обръщение за хората, които говорят български и в момента работи усилено по изработването и на  жестомимичен превод, който също да придружава видеото, за да бъда то още по-широко разбрано и разпространено!
Така всеки може да види какво представлява аутизма и да го обясни на децата си, без да навлизаме в излишни внушения и страхове, догми и напразни надежди.

Тук можете да прочетете за  удивителните неща , които се случват, когато попаднат на човек със сърце!

 

 

Самото клипче можете да видите тук: Случват се удивителни неща

 

Снимка на Iris Grace Painting.

 

И докато пишех този материал излезе следващото удивително нещо, което Надежда прави за децата с диагноза аутизъм, заедно с UniCredit Bulbank , които са вече официален инвеститор на EuroPATC. , и участват в разработването на  #Capplo, устройството, което се стреми да даде сигурност и спокойствие на децата в аутистичния спектър. С тяхна помощ устройството ще бъде готово за масово производство много по- бързо.
Репортаж в предаването „Здравей България по темата с работата по разработването на устройството и по помощта на хора у нас, които се включват в експериментите по експлоатацията, между които са Надежда и нейният прекрасен син Борис

Малко история за устройството #Capplo

Снимка на Iris Grace Painting.

 

И едно  интервю  на Теодора Симова по Дарик радио с Надежда за видеото, за устройството и за това какво е да си родител на дете от спектъра.

Снимка на Iris Grace Painting.

 

* картините, с които е илюстрирана статията са малка част от уникалните творби на малката Ирис Грейс, която е диагностицирана с аутизъм и която сътворява невероятни вълшебства, документирани от родителите ѝ в нейната страничка във Фейсбук : Iris Grace

 

Снимка на Iris Grace Painting.

** Още малко за  децата с аутизъм

*** Една семпла статия за позитивното приемане на аутизма.

 

**** Както и  кратък преглед на основните насочващи към диагнозата точки през очите на специалист и нека пак напомним, че подобна диагноза може да сложи само опитен психолог или психиатър, не дори логопеда в кварталното училище, не съседката, не и много разбиращата ви колежка.

На финала и моето послание детето е дете, независимо дали е бяло, черно, християнче, мюсюлманче, аутист, със синдром на Даун, с дефект в говора или пък с физически недостатък. 
Децата трябва да бъдат приемани и интегрирани, децата трябва да бъда обичани и подпомагани, а не отбягвани, подигравани и изолирани. 
Помогнете на децата си днес, научете ги да приемат различието, научете ги да бъдат преди всичко хора! Добри хора! Пуснете им клипчето, седнете и го изгледайте заедно с тях, отговорете на въпросите им … целунете ги … 

 

 

Приказка за щастието 2 или деца, които сме носили в сърцата си!

16910603_10210523943827913_349706922_o

Днес искам да ви разкажа за едни много специални деца … за едни много специални родители … и за едно извънмерно щастие ….

Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, и най-вече децата.

Аз съм Радина. Основател съм на фондация „Искам бебе” – една кауза, на която посветих последните 10 години от живота си. Майка съм на две прекрасни деца. Дъщеря ми Йоанна е на 5 години и половина, а синът ми Симеон е на 1.

Здравейте, аз съм майката на Мария! Коя е Мария ли? Онази с коси черни като абанос и кожа бяла като сняг, която живя в сърцето ми 10 години.

Кога се появи мисълта за дете?

Година след като сключихме брак с Божидар, а това беше преди 20 години, през 96-та, решихме, че ще е прекрасно да си имаме детенце. През първите 4-5 години, до навършването ми на 30 години, преминахме през много изследвания, операции, емоционални сътресения. След това, вече почти на 33 годишна възраст, започнахме с опитите ин витро. Пътят ни към мечтаното дете ни отведе до идеята на „Искам бебе”. Страданието е обсебващо и болката е нечовешка – просто защото страдаш по нещо, което го няма и не знаеш дали ще го има. Но споделянето на тази болка с хора, които имат същия проблем като твоя, е като че ли подадена  навреме ръка при потъващ кораб. Хващахме се една друга, издърпвахме се от този бушуващ океан от емоции и сълзи и продължавахме.

Дълго я чаках, много се надявах. Сънувах я ту кротка и замислена, ту рошава и засмяна, тичаща след вятъра с широка усмивка! Първо се надявах природата да свърши своето, но се оказа, че планът е грешен. Оказа се, че тялото ми е на друго мнение. Много специалисти по репродуктивна медицина се кълняха в дипломите си, че бебето ще дойде скоро. Но, грешаха! Опитах всичко, което се предлага, инсеминации, инвитро, икси, имси…, без успех! Но палавницата от сънищата ми още живееше в сърцето ми.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – осиновяване?

Няма смисъл да заблуждавам който и да е. Ще бъда честна – решението за осиновяване взехме много трудно и много бавно. Докато правехме опитите ин витро все си казвахме – този път ще стане и продължавахме. Докато в един момент, аз вече бях на 38 години, след поредния опит ин витро, просто ребром си зададох въпроса „Искам ли да бъда майка?”. Ако отговорът ми е твърдо ДА, то пътят не е един. Животът ми наистина беше толкова наситен със съдържание, толкова щастие, благодарност, искрена обич и оптимизъм получавах от хората, с които се срещах, толкова уж невъзможни неща се случиха пред очите ми, че тази радост вече се пренесе и в мисълта за осиновяване на детенце. Да, нещо много странно се случи с емоциите ми. Всъщност, решението за осиновяване взех не в момент на депресия и страдание, а на неизпитвано досега чувство на радост. Оттогава така си „тествам” и много неща, за които ми предстои да взема решение. Ако изпитам точно това необяснимо чувство на радост от предстоящото решение, тогава казвам ДА! Ако съм тъжна и слаба, ако сърцето ми плаче и страда, просто се оставям на молитвата и не бързам с големите решения и тежките думи.

И така решението дойде само! Осиновяване! Всички приятели и роднини се изредиха с истории за малки неблагодарници, които зарязали осиновителите си и станали престъпници и наркомани, а на горката Пешева детето се оказало циганче …….!!!! И разбира се „ Първичната рана” – това е книга позната на всички осиновители. Страховито четиво, което също нямаше ефект. Не се отказах! Тогава разбрах, че решението е съвсем правилно. Не се страхувах от тези истории! В документите написах, че нямам никакви претенции и зачаках.

Изпитвахте ли страх, неудобство да коментирате с хората темата за деца, избягвахте ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

Никога не съм изпитвала страх или неудобство от каквито и да е теми, свързани с деца.  А камо ли да позволя на някого да ме нарани, засягайки темата за това, че се борим за дете.  Пътят към детето е житейски тест – накрая си или стожер, или се саморазрушаваш.  Детето не спасява отношенията в двойката, не запълва празнина. Ако самите ние не сме намерили смисъл на живота си, не може да очакваме, че детето ще ни го даде. Не е честно да натоварваме което и да е същество до нас с отговорността за постигане на собственото ни щастие.  Детето идва със своя си свят, то е до нас, за да сме взаимно споделени и хармонични.

Знам колко трудно идват на този свят желаните деца и за мен всяка форма на живот е скъпоценна. Уча се непрекъснато, че няма по-красиво нещо от това да даваш – живот, внимание, обич.

Какво си помислихте, когато ви се обадиха за пръв път, че вече има избрано за вас дете?

Първо дъхът ти спира. То е все едно да видиш на теста за бременност двете мечтани чертички. После е страх – как ще се справя? После започваш да се молиш – Господи, дано да е МОЕТО дете!  После… Детето се ражда от сърцето ти. Преживяването е като да вдишваш пролетта след тежка зима. Всичките ти сетива се обострят – започваш за чуваш, виждаш и усещаш всяка фибра на порастващото с теб същество.

Обратно на твърденията по форумите не чаках дълго, около 8 месеца. Още помня деня! Докато се прибирах от работа получих обаждане от непознат номер – Центъра за асистирана репродукция – одобрение за трети, последен опит финансиран от държавата. Но на мен щеше да ми е седми! Не успях да се зарадвам! Предстоеше пак кошмарът с надеждата и отчаянието, а за физическата болка никой не споменава, някак се забравя когато резултатът е положителен. Пътувах към къщи и плачех за себе си, прибрах се с идеята да си поплача кротко, но животът реши друго. Във входа на блока се търкаляше писмо. Вдигнах го, за да не се загуби, а то … за мен. Отворих го. И в него покана за информационна среща относно детето Мария! Бързо пресметнах по дата на раждане. Беше на 9 месеца. И се казваше Мария, като майка ми!

Когато видяхте за пръв път детето си, какво беше чувството, усещането, емоцията?

И при двете ни деца усещането може да се изрази само с една дума. Любов от пръв поглед! Непреодолимо желание да прегърнеш това мъничко създание, да го погледнеш и да видиш, че е абсолютно съвършено! Ако сте го изпитвали, ще ме разберете. От първия момент знаех, че Йоанна е моята дъщеря, а Симеон е моят син! Без колебание. Разумът може да започне да ти задава въпроси, но сърцето ти казва, че ако си задаваш много въпроси, няма да ти остане време да обичаш!

Знаех, че това е моето дете! Още на другия ден бях при социалните работници. Те ми предложиха среща с детето още същия ден!!! Детето е в София, невероятно!!! Отидох в Дома, И там се запознах с Дъщеря ми – дебело бебче с коси от абанос и кожа бяла като сняг, същото онова което сънувах 10 години!

С какво се сблъсква човек когато осинови дете?

С абсолютно същото, с което се сблъсква всеки родител. Детето влиза в дома ти и преобръща наопаки целия ти свят. И това е прекрасно!

Само след месец, малко преди Коледа беше в къщи! Най-прекрасната Коледа! Разбира се адаптацията не беше лесна. Бях потресена! Детето се смееше без да издава звук, когато плачеше притискаше лицето си към най-близкия предмет, за да приглуши плача. Когато заспиваше се прегръщаше сама. Ласките и целувките я плашеха до смърт. Е, научи се да се смее, да плаче силно, да ходи и говори, да се гушка, но и до днес, когато изпитва болка предпочита да е сама.

Какво е хубавото, кое е трудното?

Колкото е хубавото, толкова е и трудното. 

Ако можете да дадете съвет на хората, с какво могат да помогнат на осиновителите като отношение и с какво е по-добре да не пречат.

Осиновителят, както всеки родител, има нужда от адаптация, от време, от търпение. Ако някой има въпроси, предпочитам да ме пита директно, а не през трети човек. Имам чувството, че сякаш ние, като осиновители сме все по-подготвени да споделяме радостта си от осиновяването, но често хората отсреща имат реакции на безпокойство. Например оня ден, в спонтанен разговор, стана въпрос, че Йоанна е осиновена и дамата плахо ме попита – тя знае ли, че не си й майка? Отговорих й, че детето ми знае, че сме се намерили в една вълшебна къщичка, но че аз съм й майка. Другата реакция, с която често се срещам, е някаква нескрита тревожност у хората – не стига, че едно си взела, ами и две? Много си смела, как ще се оправяш? Толкова смела съм, колкото всяка друга жена с повече от едно дете. С кое как да се оправям? Хората с по две и повече деца как се оправят? Майчината любов не задава въпроси… Приема, обича, продължава, раздава. Аз съм просто майка, с тази разлика, че моята „бременност” продължи 15 години.

Помагат ли татковците, в какво и как ги включвате в домашните задължения?

Без тате нещата не са толкова цветни. Всичко, което ни се случва, минава едновременно през умовете и сърцата на двама ни. Просто въпросите, които си задаваме, и отговорите, които намираме са различни, но в същността си – си приличат толкова много. Истината е, че и двамата изпитвахме и продължаваме да усещаме притеснение, страх и безпокойство понякога, спречкваме се, даже кръстосваме шпаги по някои въпроси, но и за двамата ни е важно да сме на едно мнение пред децата. Мисля, че децата се чувстват вътрешно по-стабилни, ако усещат,  че мама и татко са един отбор.

Споделили ли сте с малкото човече, че е осиновено и смятате ли да го споделите с него?

Опитвам се във всяко едно отношение да бъда честна с децата си. Старая се да споделям с тях истината във всяко отношение и спрямо възрастта им. Йоанна знае историята си и я разказва спокойно, защото за нея най-важното е това, че мама и татко много я обичат. Напоследък я чувам да разказва на приятелите ни нещо като приказка, която започва с това: „Вие знаете ли, че мама е имала една голяма мечта? Нейната голяма мечта съм била аз. А после аз си имах мечта – да си имам брат…”

Сега, когато вече гушкате малките слънца смятате ли, че си струваше целият този път?

Бих се молила Бог да благослови дълготърпението ми и отново да ми прати Йоанна и Симеон! Точно такива, каквито са днес!

Сега Мария е на 6 години. Иска да стане вегетарианска балерина – ветеринар! Тази Коледа ме попита, защо за мен Дядо Коледа не е оставил подарък. Хмм, аз получих моя подарък преди 5 години, малко преди Рождество!

Чувствате ли се благословени?

Чувствам се благодарна! Благословена и благодарна.

Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

Да следват сърцето си!

Да не спират да мечтаят и да следват сърцето си!

Преди 5-6 години, когато се запознах с майката на Мария тя току що беше влязла в живота и  …. толкова светлина и топлина рядко бях усещала в излъчването на един човек …..
С Ради пък се знаем вече ….наистина не помня колко години и въпреки, че работехме за едни и същи  каузи все не ни оставаше време да седнем да пием кафе на спокойствие, тя в ролята си на ангел, който помага на хората да сбъдват мечтите си, а аз в ролята на подкрепящ и даващ надежда човек на една общност от жени, които първо раждат децата в мечтите си … чакат ги, сънуват ги …
Забързано си разменяхме по някой ред тук и там, участвахме в разни събития, опитвахме да помогнем за сбъдването на нечия мечта … няма да забравя обаче една наша среща преди около 2 години … Ради изненадващо за доста хора обяви, че напуска управлението на фондация „Искам Бебе“ – бях учудена, съкрушена и натъжена, защото за мен Ради беше икона … чудех се какъв подарък да и измисля – нещо лично за нея, нещо в което да има послание, нещо мило, топло като самата нея. Често в нещата, които рисувам вплитам послания и пожелавам на бъдещият им притежател нещо хубаво, нещо лично, особено, ако знам за някоя тяхна мечта.

 
Ради вече беше майка на слънцето – Йоанна, но знаех, че тя в мечтите си иска да е майка отново. Не знам откъде го знаех … но докато рисувах пожелах на Ради да прегърне едно сладко … синеоко бебе … Не знам защо синеоко, може би подсъзнателно го оприличавах на най-малкият си дълго чакан син … Бях забравила за подаръка и за пожеланието … докато преди няколко месеца Ради не обяви „раждането“ на Симо!

Толкова много радост вероятно съм изпитвала само при раждането на своите и на сестра ми деца ….

Много обичани да растат Йоанна, Симо и Мария ….

А вие не забравяйте, че любовта не се побира в граници, тя не се описва с думи и че всъщност най-важното за едно дете е да се роди в сърцето ти!

И една статия на родител, който също е намерил своето щастие  ….
Историята на едно осиновяване

И така … следвайте полета на мечтите си …

17121320_10210577634570148_636003517_o

*автор на снимките е Калина Арсова

Милост за живите!

146000225754

Имаше преди много години такъв уникален филм с Георги Георгиев –  Гец … това за по-младите ми читатели ….
Не знам за вас, но на мен вече започва да ми става жал … за живите …

Вероятно днес емоцията ми е вповече, но не знам как се преглъща мисълта, че едно дете си е отишло без време …
И това вероятно не е най-страшното.

Ще запитате какво би могло да е по-важно от живота на едно дете?!
Нищо!

Но, в петък от този свят си отиде завинаги една невинна душа! Дете на 11 години … освен него, обаче със сигурност поне още едно дете няма да живее до края на живота си нормално.
И, не … няма да защитавам другото дете … не защото не искам, а тъй като така или иначе не знаем подробности за случилото се – инцидент, стълкновение, агресия?!
Каквато и да е била причината обаче, един живот е прекъснат – ЗАВИНАГИ!
Едно семейство е почернено, едно дете няма да порасне никога, няма да отиде в мечтаната гимназия, няма да отиде на първата си среща, няма да се запише в университет … няма …
А, преживелите случката деца?!
А, техните души?!
Представяте ли си само каква тъма ще настъпи там?

И сега идваме до най-важното!
Вината!

Чия е вината за случилото се?
Само ден след „Денят против агресията в училище“!
Наречен още Ден на розовата фланелка!

Но, за някои родители е неудобно да облекат момчетата си в розови тениски!

Неудобно е да говорят с тях, че трябва да зачитат чуждото мнение, чуждото лично пространство, чуждото достойнство!

Неудобно е да обяснят що е то спор, аргумент, конфликт, симпатия, антипатия, приятелство, противопоставяне …

Неудобно е да накарат детето си да се извини, да помоли, да благодари, да каже „Добър ден“, да почисти след себе си, да пресича на зелено, да отстъпи място, да помогне, да нахрани бездомно животно …

Да не говорим, за случаи в които не просто се неглижират децата, а дори биват прикривани извършвани от тях престъпления – Хиляди прикривали убиец!

За някои родители делника е толкова тежък, че не им остава време да седнат с детето си вечер – за половин час …
Не да го хокат, не да го юркат да учи, а просто да го погалят, да го целунат, да го питат как е минал денят му … да му кажат колко го обичат!
И, не ми казвайте, че вие не сте от тези родители … всички сме …
Всички …
Нямаме време, бързаме – важно е да им купим нов телефон, нови дънки, да ги запишем на балет, на немски, на школа по роботика …
Бързаме, да не изпуснем кариерата, автобуса …
А пропускаме най-важното – времето с децата си!
Времето с най-близките си същества!

Говорете с децата си, обичайте ги, показвайте им го!
Учете ги, как се излиза от конфликт, как се създава приятелство, как се спори, как се уважава другият!
И пак ги обичайте и намирайте време за тях!
Защото вината е на всички ни!
И защото ние родителите трябва да сложим край на агресията!
Децата са просто деца, те копират нас!
Те са агресивни, защото агресията им е вик!
Вик за помощ!
Не го оставяйте да заглъхне ….

Прегърнете децата си, целунете ги, кажете им че ги обичате!
Научете ги, че няма нищо по-ценно от човешкото достойнство и че силата е в това да уважаваш дори противника си и да го обориш с аргументи, а не с агресия!

Прегърнете ги … днес!

Резултат с изображение за агресията в училище

***Допълвам

Мнението на Весела Банова, клиничен психолог и психоаналитик, работещ активно в областта на закрилата на децата в риск и председател на Националната мрежа за деца.
„Спекулира се с насилието и агресията, вместо да се търсят адекватни пътища за това как да се помогне на децата.“

Един чудесен пост на Йордан Петров, който всъщност е казал същите неща, които исках да ви кажа и аз, но много по-добре от мен и се надявам да бъде разбран много по-добре от моята публикация.

Да!

За каква България мечтаеш?!

Ама, честно!

Искаш ли да помечтаем заедно?!

Кратка информация  за мен, за тези които не ме познават  – омъжена съм и имам трима сина, целенасочено започвам точно с тази информация защото семейството е висша ценност за мен!

Смятам себе си за активен гражданин с ярка позиция, която остава непроменена с годините, имам собствен блог, в който опитвам да държа ръка върху пулса на всичко важно, особено по темите за родителството, образованието и ежедневните борби с неуредиците, от години се занимавам с благотворителни инициативи. Свободното си време предпочитам да поделям между семейството си, спорта – моята втора религия, книгите, магията на цветовете, с която последните години бележи развитието ми. Харесвам хубавата музика, обичам приятелите си и срещите с тях. Не предавам никога и никого!

Имам висше техническо образование – магистър инженер по „Електроника и микроелектроника“, както и второ висше образование със специалност „Банки и финансов мениджмънт“.

Имам повече от 25 години трудов стаж със сериозна експертиза в областта на Телекомуникационния бизнес.

В момента съм докторант в ТУ-София.

Защо приех да бъда лице в номинациите на ПП ДЕОС на тези избори?

Сложно е и същевременно много просто за обяснение.

Защото искам най-накрая да участвам лично в превръщането на България от страната в мечтите ми, в България, такава за всички ни днес и сега!

Искам това да бъде вашата и моята държава, държава в която децата ни растат обичани, уважавани, спокойни, образовани, в която имат перспектива за бъдещето си и шанс да живеят щастливо тук. Държава, в която родителите ни изживяват достойно старините си, след като са работили тук, отгледали са нас и са мечтали един ден ние да продължим пътя им – достойно! Държава, в която уникалната ни природа е разцъфтяваща и съхранена за поколенията! Държава, в която трудът ни е достойно заплатен, уважаван и ценен, и не на последно място държава, в която законите важат с еднаква сила за всички, спазват се от всички и гарантират човешките права на всички, независимо от тяхната расова, етническа, религиозна, социална принадлежност, както и от техният пол!

Най-същественото, към което бих се стремила в момента е обединението!

Обединението около каузата БЪЛГАРИЯ!

Това е начинът да върнем живеца и силата на хората, да върнем желанието им да търсят реализацията си тук, да отглеждат децата си тук, да развиват бизнеса си тук!

Личната ми кауза, в която ще вложа максимума от възможностите си е в областта на образованието и науката, следвани от екологията и спорта.

България в мечтите ми е страна, в която децата отиват сутрин с усмивка на училище и вечер се прибират още по-усмихнати, щастливи и богати от срещите със знанието, с приятелите и с учителите си. Училището – институцията, която се грижи за истинското развитие и израстване на всяко дете, като личност, като човек, давайки му шанс да бъде себе си и да запази уникалността си, като същевременно трупа знания и развива умения, обогатявайки общуването му!

Училище, в което надарените деца получават подкрепа в развитието си, ресурси, за да надграждат и разширяват все повече и повече своите таланти. Училище, в което децата със СОП /Специални Образователни Потребности/  са подкрепени и им се дава шанса да общуват пълноценно, да получат максимално добро по качество образование, в което са обичани, разбирани и истински интегрирани и приети като личности.

В училището на мечтите ми децата ще бъдат приучавани да мислят, да търсят и намират информация, да я анализират и интерпретират, пречупена през опита и визията им за света, а не просто да възпроизвеждат глупости писани преди десетки години.

Училището на мечтите ми не на последно място е истински храм на науката, в който учителят е личност, уважаван и достоен гражданин, съзнаващ отговорността си в създаването на бъдещето и приемащ я с радост.

Учителят е мисия, вяра и гордост.

Учителят е стълб и истинска основа в градежа на бъдещето на България.

България в мечтите ми е страна, в която законът е над всичко. Законът с пълната си сила и тежест – важащ еднакво за всеки гражданин, независимо от ценза или социалната му позиция, от моментното финансово състояние или от заеманата длъжност, от етноса, вярата, цвета на кожата му, от семейния статус и личните му предпочитания. В мечтите ми хората са добронамерени, честни и с отворени за благотворителност сърца.

България в мечтите ми се е върнала към красотата на своята природа, пази я, развива я, цени я. Уникалното кътче земя, което ни е отредено трябва да бъде съхранено и оставено на децата ни чисто и истинско. Да спрем самоунищожителното замърсяване, безразборната сеч, превръщането ни в бунище, застрояването на последните прекрасни места в планините и покрай морския бряг. Да запазим горите и водите си, въздуха и земята си … Да развиваме нови енергийни източници, които да щадят и природата, и нас самите. Да развиваме бизнеса си мъдро и с мисъл, че освен него трябва да оставим на децата си и това прекрасно място поне такова, каквото сме го получили ние от нашите родители.

България в мечтите ми е установила максимално добри условия за развитие на средния и малък бизнес.  за възраждане на практически липсващата средна класа. За нормални условия на труд, за получаване на достойно възнаграждение за него и за справедлива социална политика, насочена да поощрява инициативите, които подпомагат семействата, насърчават раждането на повече българчета и дават шанс на родителите им да отгледат достойни хора. Държава, в която биват подкрепени хората, решили да се занимават със земеделие, туризъм, обслужване, като се даде шанс за възраждането на производство на качествени и конкурентни стоки, продукти и услуги, наред със сериозните печеливши индустрии особено в областта на високите технологии и ИТ.

Възможността за достоен труд, за достойно заплащане, за устойчиво развитие би дало шанс на мнозина от прокудените ни в чужбина сънародници да размислят и да се върнат тук, с ценния си опит, със знанията и уменията си, които да споделят с нас и така да ни тласнат още по-напред и нагоре.

Мечтая за държава, в която няма ксенофобия и псевдопатриотизъм!

В която няма омраза към различието, в каквато и да е негова форма, няма разединение, няма насилие!

Има зачитане и спазване на човешките права на всеки гражданин.

Време е да се опитаме да сбъднем  това заедно!

Моята мечта за България е напълно осъществима! Mожем и трябва да го направим сега!

Можем и трябва да се обединим и постепенно, стъпка по стъпка, да направим страната ни една СБЪДНАТА МЕЧТА!

Вашата мечта, моята мечта, мечтата на семействата ни, мечтата на приятелите ни, на колегите ни!

Знам, че на много от вас им е писнало и се чувстват отчаяни и обезверени, аз също се чувствах така доскоро, осъзнавайки, че партиите в настоящия парламент са  корумпирани структури, пълни с некомпетентни и жадни за власт на всяка цена хора, заинтересовани единствено от личните си облаги, интереси и от лобистки кръгове на влияние. “Реформа” стана изтъркана и празна от съдържание дума, която се ползва като щит и разменна монета в словоблудните демагогски войни за сфери на влияние и разпределяне на всичко! Да, на всичко – като се почне от ресурсите, мине се през бизнеса, та се стигне и до живота на мнозина.

Някои намериха сила да протестират, но се оказаха малцина, времето притъпи остротата им, други се предадоха, трети се продадоха …

Не искате пак да върнете същите марионетки в НС и да заживеете отново в мрачния сив и безрадостен делник, осъзнавайки че животът ви изтича между пръстите ви, но най-страшното, осъзнавайки че обричате децата си на същото ….

Не искате това, нали?

Това, което не осъзнавате е каква сила можем да бъдем заедно, защото като вас и като мен мислят мнозина – стотици, хиляди. Огледайте се – поговорете с приятелите си с, с познатите си, дори с непознатите.

Всички искат промяната, но нямат смелостта да се борят за нея. 

Промяната трябва да дойде и това можем да направим само заедно!

#ЗаеднозаБългария!

 

Елена Хаджигенова  – можете да ме намерите тук и да поговорим за всичко, което ви интересува във връзка с мен, и моята позиция.

Образование с любов и уважение

Резултат с изображение за деца в училище с любов

Възможно ли е?
Да, възможно е!
Не само, че е възможно, но вече го има и у нас и то на много места.

Не е странно, че с колапса на съвременното ни образование хората започнаха да търсят алтернативи, започнаха да намират такива.
Наред с родителите, които вече не разчитат на традиционното училищно обучение преминаващо в скучни часове, по немарливо до глупаво написани учебници, от отчаяни учители на скучаещи ученици и неводещо доникъде, се появиха нови форми, с които родители се опитват да осигурят най-ценното за децата си – образованието.

За някои от родителите това са курсове, кръжоци, олимпиади, състезания …, част от тях обаче приключват  търсенето и лутането с разочарование, умора на децата, като с това  и отказа им да работят все повече се засилва.
Мотивацията и ентусиазма на децата главоломно пада и това е разбираемо.
Но светлият лъч, рано или късно пробива облаците!
За едни такива светли лъчове искам да ви разкажа днес.
А именно за пионерите /поне в моите очи/ на образованието с любов и уважение към ученика. Да, учителят на първо място демонстрира това на своите ученици, учителят вярва в тях, той им демонстрира цялата си готовност да бъде не просто техен учител и ментор, но и приятел.

Моята среща с новите форми на обучението беше преди около 2 години, когато покрай една дискусионна група за образованието се запознах с главната героиня на днешният ми разказ  Руми!

Руми, която преди да се заеме да преподава по метода на сугестопедията е работила като директор маркетинг и продажби в голяма компания Една прекрасна статия за нея и за любовта към децата.

Руми е уникален човек, с уникална усмивка, с топъл поглед от която просто блика любов – лее се от всяка нейна дума, от всеки неин жест и поглед и тя е готова да предаде и нея наред с всички знания на учениците си!
Е, как тогава да се учудваме, че всички те напредват стремглаво и учат с удоволствие, а освен това нямат търпение за нови срещи с нея и това, което преподава.

Руми преподава по метода на Сугестопедията и тук ще отворя малка скоба, за да кажа 2-3 думи за тази наука на преподаването.
Сугестопедията е метод на преподаване.Терминът сугестопедия се появява за първи път на български език през 1966 година в статията на доктор Георги Лозанов „Сугестологията – път към хипермнезия в учебния процес“. 
През 1971 проф Лозанов пише своята докторска дисертация, в която защитава тезата за възможността да се извършва качествено обучение по метода на сугестопедията. Методът е базиран на внушение като комуникативен фактор.
През 1970-71 година група от 8 български учени дават оценка на сугестопедията като психотерапевтичен и психохигиенен метод за обучение и лечение. Въвежда се програма за експериментиране на класическата музика в чуждоезиковото обучение за възрастни и в училищна среда като средство на положително внушение. В Института по сугестология се учи сугестопедично един 10-и клас по всички предмети.

През 1972 /1973 г. – Първото сугестопедично училище 122 “Христо Карпачев” в София започва приложение на сугестопедичната методика от първи клас.

1975/1976 г. – В 16 училища в България започва приложението на сугестопедичната методика от първи клас.

1978 г. – Международна комисия от ЮНЕСКО изследва методиката и дава оценка като по-висша форма на обучение по много предмети и за много възрасти.

1980 г. – Доктор Лозанов е спрян на границата и поставен в изолация от международния научен живот.

 

Ще спра дотук с историческите бележки, защото който се заинтересува за метода на обучение би могъл да почерпи много информация и сам за него от безкрайните масиви в интернет. Няма да се спирам и на мрачните прътове в колелото на проф. Лозанов от комунистическият режим.

Искам да ви разкажа за личния ми опит с този метод.
Попаднах в първата група за обучение по този метод, водена от Руми и това си остана за мен незабравимо преживяване. Останах пленена от това, какво е отношението на преподавателя към учениците му, как се преподава и как се предизвиква ученика, за да покаже максимума от себе си, как се провокира мисленето и как се надграждат знанията. Сред водещите похвати в това обучение са играта, музиката, ненатрапливото отношение към ученика, като към личност. Това обучение ми даде шанс най-накрая да преодолея колебанията и притесненията си да ползвам натрупаният запас от познания по английски език, както и да науча много нови неща. Шанса да се докосна в първо лице до този метод и да видя всичките му плюсове, за мен беше наистина впечатляващ и голям, а най-големият плюс си остава именно любовта и уважението, с което учителят подхожда към учениците си! Това е нещо, което си струва да бъде видяно изпитано и да бъде по възможност поетапно въвеждано поне като принцип в образованието, особено в начален етал.
Това е разковничето, даващо такъв невероятен резултат и според мен методът ще става все по-популярен и все повече деца и възрастни ще имат удоволствието да се обучават по него и да напредват с удоволствие.

Засега по метода на сугестопедията се преподават предимно чужди езици – има няколко добри и популярни школи, които ще намерите в мрежата, като потърсите информация за Сугестопедията като метод на преподаване, аз ще ви представя една нова и обещаваща за мен школа, а именно  Go Beyond, където освен традиционните курсове по езици има и още интересни новости, прекрасните Курсове за деца, както и новото им начинание English Therapy Group. Методът на сугестопедията вече се прилага като помощен и подпомагащ обучението и носещ чудесни резултати и в някои училища особено в началния им модул – пример за това е Училище Артис.
Сред приятелите ми има 2 чудесни преподаватели по сугестопедологичния метод – Руми и Ради, която преходава в Алегро Виваче  и се надявам да има все повече такива островчета на любовта и уважението къмдецата, където те да напредват в знанията и науката.
Следващият метод, който се надявам да проуча и за който да пиша скоро е метода на Jump Math.

Резултат с изображение за деца в училище с любов

Спите ли, ааа спете спете

 

Резултат с изображение за децата нашето бъдеще

 

Спите ли?!
Оффф, сори …. ми спете си, спете си, аз само да ви кажа за една много готина книга, ако ви попадне да я прочетете … не за друго … Филип Кер „Един по един“.

Колкото и да ми се струва невероятно някой в МОН вероятно са я чели, а ние сме пълни идиоти, мхмм …

Щото като ви разправям вече 5-6 години, че трябва всички до един да се вдигнем и да пометем този бастион на силите на мрака МОН вие снизходително си мълчите и сръбвайки от кафето си викате, оффф таЯ лудата пак почнА.

Е, да де … ама времето си минава нали, за кой добре, за кой зле и рано или късно всички се озоваваме под властта на МОН.
Преди няколко години опитаха да закрият МГ, след това опитаха да спрат изучаването на Информационни технологии, вчера погребаха НПМГ …., ама ние си мълчим щото нали … нас кво ни засяга, нашето дете учи другаде …
Е, утре вече и изучаване на изкуства няма да има, ама на вас кво ви пука – някакви там деца, не са ваШте – вие гледайте там олимпиадите / докато ги има/ … и частните уроци да са ви в ред.

Не знам наистина какво трябва да се случи на тема образование у нас, за да се светнат хората, че ТРЯБВА всички да се вдигнем и да защитим правата на децата си!

На всички деца, и на вашето и на това на съседна и на цигането и на моето …
А не, да ги изправяме до стената като престъпници, защото са различни и проблемни, не да ги гърчим от уроци и курсове, за да влязат в „елитно училище“, не и да ги обричаме на вечна тъпотия, щото не ни пука!

Към днешна дата, към апела си мога да добавя ни повече ни по-малко, от това, че МОН трябва да се закрие! Сградата да се третира с препарати против най-опасните вредители и да се остави празна поне 10 години в карантина, а в новото място, което евентуално ще се занимава с ДЕЦАТА НИ, да бъдат подбирани хора със сърца, дух и желание да работят с тях, а не драскачи и писачи, които в клас не са влизали и са имали деца преди 40 години, като Янчето Такова …. да речем.

Айде, лека ноЩ, че много се газирах нещо рано сутрин.
Иначе родителите, които този път са засегнати апелират на 8-ми февруари да се протестира пред МОН, ама вие си стойте на топло, щото вас това не ви засяга …. тоз път..

Ето и повода за днешното ни Дразнение!

И малко  Историческа Ретроспекция на топлите ни връзки с МОН!

/не/Очаквана ваканция

Резултат с изображение за ваканция ура

9-ти и 10-ти неучебни дни, при нужда и 11-ти ще бъде обявен за такъв! /дали няма да се случи нуждата да продължи и на 12-ти и 13-ти … още не се знае, но съдейки от прогнозите никак не е невероятно/.

Напомням само, че учебните занятия трябваше да бъдат възобновени на 5-ти януари и поне за София на 4-ти вечерта /отново в последният момент/ се обяви удължението на почивката на децата до 9-ти!

Освен децата, надали има някой който да се радва повече от мен на тази ваканция!
Дотук добре, но все пак ….

Малко размисли като „потърпевш“, а такива са всички родители все пак.

НеУважаеми МОН /епитетите ми по повод вас отдавна се изчерпаха/!

От седмици по всички медии се тръби за т.нар. по нашите ширини „апокалипсис“, казано иначе – нормална зима!

Изобщо не смятам да издребнявам и да акцентирам върху факта, че България от край време е страна с нормален континентален климат и с 4 годишни сезона, един от които е въпросната зима. Също така няма да издребнявам питайки какъв е проблема да се осигурят нормални условия за провеждане на учебният процес през зимата?!
Също така изобщо не смятам да се връщам с машината на времето достатъчно назад в спомените си, за да изровя ярките кадри на газещо до кръста в снега дете, което отиваше с огромна радост на училище, защото по пътя падаше яка игра и в едната и в другата посока. Нито родителите ни изпадаха в чак такъв ужас, че видите ли може цял ден да седим с мокри крака в училище и да настинем /о УЖАСТ!/, а не е като да не се случваше и то доста често. Няма да задълбавам повече в спомени, просто защото наистина не искам да издребнявам, но и аз и синовете ми сме живи и здрави, а това не е първата зима с температури от – 15С и надали ще е последната такава, пращала съм редовно децата си на ски училище всеки уикенд и те се връщаха ужасно мокри, ужасно замръзнали и много щастливи! Като и не настиваха!

Самите управляващи ни накараха почти да повярваме, че трябва да благодарим на онзи отгоре ББ /да не се обърка някой/, че ще оцелеем 🙂 

На фона на всичко това, дали не можеше една идея по-нормално да решим въпроса с ваканцията на децата?!

Защо ли?!
Ами защото е крайно дразнещо това на час по лъжичка и то в последният момент!
Вие знаете ли изобщо какво е да сте работещи родители?!
Очевидно не!
Не всеки родител може да заведе детето си в офиса и то не е ден, не са два … /съвсем отделен е въпроса колко това е приятно и полезно за детето и колко родителя ще може да работи нормално/, а не всички имат баби и дядовци на разположение, за да се грижат за по-малките ученици, когато не са на училище.
Родителите се налага да планират внимателно почивките на децата си, и ако бяхте обявили още на 2-ри или поне на 3-ти, че ваканцията ще е до 10-ти, вероятно някои щяха да си вземат отпуска и да заведат децата си  в планината, да пратят децата си на село при баба и дядо или да поканят баба и дядо на гости тук и тн.
А, сега?!
В тази сложна обстановка / за която и дума няма да отваряме защо е такава/, в което и самите вие ни уверявахте как се очаква да се организира делника на децата?! И кога?! От днес за утре!

Такива ми ти едни размисли … ми се въртят ….
При това забележете, аз като никога не съм потърпевша, защото първо, ако искам мога да си остана ден-два вкъщи, второ вече разполагам с двама стабилни аниматори у дома и нямам грижа на кого да оставя първокласника …
Просто мисля за останалите, които нямат моя късмет!
Иначе УРАІ УРА! УРА!
Да живей ваканцията!

Поздравявам всички ви с култовата песен от филма  „Неочаквана ваканция“