Приказка за щастието 8 или силата на духа и тялото

Приказките за щастието постепенно стават любимата ми рубрика и се надявам да са интересни и за вас, а за днешната съм сигурна, че ще е точно такава, защото моите герои са първо супер необикновени, второ страхотно вдъхновяващи, трето много любими мои другарчета и въобще като се замисля около мен наистина се случват все готини хора, които някак имам нужда да споделя и с вас. Но, стига празни приказки да преминем към днешната ПРИКАЗКА 🙂

Формалния повод да ви срещна с Диляна и Марто е тази моя статийка от преди няколко месеца и понеже от момента на стартирането на тази офанзива минаха 5 месеца, така да се каже имам повод да почерпя 🙂  

Резултата за изминалите 5 месеца е впечатляващ и колкото и да се опитвам да се правя на скромна все пак ми се иска да дам надежда на тези от вас, които се колебаят, които се чудят, които не си вярват. 
А резултата е – за 5 месеца – минус 10 кг, и почти минус 3-10 см в обиколки на различни невралгични места 🙂
Разбира се това е само началото на пътя, от който този път с типичната си овнешка упоритост не смятам да отстъпвам нито крачка назад.

Някъде към края на първия месец ми стана ясно, че този път няма да мина без помощ от знаещи и можещи другарчета и помолих Диляна и Марто да помагат.
И те помогнаха!
Затова много ми се иска да ви запозная с тях и да ги препоръчам горещо, като ваши гидове, ако … всъщност не ако, а когато решите да ме последвате 🙂 

И така – това са те Диляна и Мартин, които поотделно си бяха много готини, но заедно стават и уникална сила, освен това те са известни още и като водещите лица в  BGMuscleDamage

 

 

Представeте се с няколко думи – как се казвате, представете ни членовете на семейството си, опишете себе си, как ви виждат другите, а как бихте искали да ви видят?

Здравейте! Казвам се Диляна Костова и съм фитнес консултант, персонален треньор и инструктор по Пилатес. Занимавам се със спорт от 25 години или по-скоро наистина, от както се помня. Като дете бях състезател по волейбол, а преди 8 години започнах да се занимавам с групови занимания. От 2 години развивам собствен бизнес заедно с моя приятел в сферата на фитнеса и храненето.

Казвам се Мартин Димитров и съм на 28 години. Занимавам се със спорт и в частност натурален бодибилдинг от 10 години, като започнах да го изучавам от 5, а преди 2 години създадох собствена компания за консултации в сферата на фитнеса,  храненето и натуралния бодибилдинг като цяло.

Другите хора много често ме виждат като силно провокативен и готов за дискусия и дебатиране човек, а неведнъж са ме определяли като човек силно убеден в позицията си без възможност тя да бъде променена. На въпроса как бих искал хората да ме виждат, бих казал, че нямам нищо против да ме определят като такъв какъвто посочих току що. По-скоро бих се радвал повече хора да знаят, че мнението ми би могло да бъде променено стига отсрещната страна да разполага с необходимата и качествена аргументация.

 

Кажете нещо повече за нещата от живота, които ви носят радост, които ви карат да се усмихвате, да се чувствате живи,  и които ви карат да мечтаете?

От 8 години се занимавам с групови занимания и за цялото това време съм имала честа и удоволствието да работя с много хора. Признавам си, че е доста изморително да комуникираш всеки ден с между 40 и 100 човека, но когато виждам  усмивките на хората сърцето ми се изпълва с щастие. Затова в един момент се превърнах в работокохолик  – това щастие е пристрастяващо!

Започваш да мечтаеш за още последователи, за още социални и спортни събития, на които да създаваш контакти или пък нови обучения благодарение на  които да се усъвършенстваш.

Изключително щастлив съм, че успях да превърна хобито си в професия. Приказката, че ако човек превърне страстта си в професия, то няма да му се налага  да работи и 1 час през живота си, е самата истина и вероятно това са думите, които диктуват голяма част от моя живот. Това което ме кара да се усмихвам е всеки път, когато виждам резултатите от целенасочените си действия. Дали ще е промяня в собствената ми физика, подобрение визията на мои клиенти, увеличаване свободата на избор в храненето и като цяла изкарването на все повече и повече хора от сивите коловози на т.нар “здравословен начин на живот“ е щастие за мен. За мен да мечтая означава да съм жив. Научих се не просто да мечтая, а да гледам на мечтите си като цели. Всяка една цел има начин да бъде постигната. Ако една мечта не се превърне в цел, тя остава просто химера.

 

За какво мечтаете всъщност  и в личен, и в професионален план. 

В професионален план мечтая за едно по-осъзнато общество, което мисли критично и анализира. Мечтая да достигна до сърцата на повече хора и аз да бъда този лъч просветление за тях.

В личен план мечтая за уютен дом, спокойствие с моя приятел и повече  възможностти да пътуваме заедно.

В голяма степен личният и професионалният аспект в моя живот се преплитат. Приоритет номер 1 за мен в момента е да ставам все по-добър професионалист, да подобрявам услугите и продуктите, които създавам и предлагам. Тъй като развивам бизнеса с моята половинка много често забелязвам, че работата оказва влияние на живота и отношенията ми с нея. Мечта-цел и да мога да прекарвам повече лично време с нея и да пътуваме повече.

 

С какво се занимавате в момента?

В момента работата ми се изразява в няколко основни пера:

  • Групови тренировки по Пилатес
  • Индивидуални тренировки във фитнес
  • Дистанционно работа с клиенти
  • Подготвяне на семинари
  • Подготвяне на конкурс в социалната мрежа
  • Подготвяне на семинари
  • Заснемане на рецепти

И имам един проект, който за момента ще остане в тайна 😉

През последните 10 месеца успяхме да развием дейността на своята компания като включихме производство на фитнес аксесоари, презентиране на лекции в корпоративния сектор и лична подготовка за фотосесия.

 

Как направихте избора на сегашната си „професия“?

Ами много лесно. Аз просто търсех промяна. Като групов инструктор 8 години просто се изморих и усетих, че въпреки многото хора, с които работя нямам близък и индивидуален контакт с тях. И промяната просто ме намери – Мартин Димитров. Той беше човека, който промени посоката, в която гледах и започна да ме въвежда в материята на научно обоснованата фитнес методика.  След това  и аз изкарах курсовете за обучение и нещата започнаха да се развиват стъпка по стъпка.

Изключително лесно. Това беше може би най-лесни избор и най-правилното решение в моя живот. Беше малко след средата на месец август 2013, когато тъкмо приключвах дипломният си проект, с който да завърша висшето си образование – подготвях се бъда поредния нещастлив икономист в България. Настъпи момент, в който застанах лице в лице със себе си и си казах, че аз това не искам и няма да го работя. Не виждах щастието по този път, а по-скоро сбъдване мечтите на моите родители. Нормално беше да последват въпросите: Какво обичам да правя? Кое е било нещото, което е присъствало неотлъчно в моя живот? Съответно  отговорът беше само един, а именно фитнес и развитие на човешката физика. Няколко години тренировки и посредствен опит с различни диети и схеми за хранене бяха крайно недостатъчни, за да мога да бъда дори обикновен работник във фитнес ( изцяло според моето възпитание и представи за това как трябва да изглежда един професионалист, в която и да е сфера). 7 месеца след тази среща със себе си и изясняване на моите цели изкарах и първия квалификационен курс в НСА, който освен лиценз за практикуване на професията даде и старт на образованието ми в една изцяло нова за мен сфера.

 

Кога разбрахте, че това ваше любимо занимание, което сте превърнали в професия ви прави щастливи?

Това го осъзнах още преди 8 години. Когато някой дойде и ти каже „Благодаря ти. Ти ме правиш щастлива“ … просто няма как такива думи да не  докоснат сърцето ти и да не искаш още и още от тази доза щастие.

Когато започнах да чета първия си учебник по културизъм.

 

Някога имали ли сте съмнения дали сте се спрели на правилният „занаят“?

Когато не изкарвах  достатъчно пари, но може би това е съвсем нормална мисъл в някакъв момент за всеки един човек. Ако трябва да съм честна от момента, в който започнах да работя това не съм съжалявала и за миг.

Всеки ден. С напредване на възрастта и опита си в това да развивам себе си като продукт и собствения си бизнес съм стигнал до извода, че 90% + от успеха, както в професионален така и в личен план се съдържат в няколко фактора:

  • Постоянство
  • Търпение
  • Компромис
  • И непрестанно себеусъвършенстване

 

Какво ви носи работата ви?

Личностно развитие. Също така възможност за пътувания и нови запознанства.

Удовлетворение, че съм полезен на обществото. За мен всеки един успешен бизнес трябва да е в полза на обществото .

 

Ако можете опишете удоволствието, от срещите с хора, които правите щастливи 🙂 . Получавате ли често обратна връзка от клиенти, познати, непознати, приятели и това дава ли ви мотивация да продължавате?

От срещите ми с хората научавам много за физиологията и психологията на човек и това, че някой решава да ми се довери ме прави истински щастлива. Най-добрата обратна връзка е, когато взаимната ни работа дава резултати и виждаш усмивката на хората и техните препоръки. Разбира се трябва да се учим и от грешките си, за това е важно хората да бъдат искрени и открити с мен. Да, получавам почти всеки ден обратна връзка и това ме мотивира да се подобрявам. Имаме специалисти в други сфери, с които работим и благодарение на обратната връзка успяваме да решим различни казуси.

Удоволствие изпитвам всеки път, когото видя погледа на човек, след като му кажа, че може да отслабне без да се налага да е гладен, ограничен, лишен и нещастен. Обратна връзка получавам по няколко пъти на ден освен, че действа като мотивация, обратната връзка е изключително важен коректив за качеството на продукт-услуга, която клиента ползва.

 

Какво ви дава и какво ви отнема сегашното ви занимание? И бихте ли го заменили с нещо друго?

Тук съм категорична, че сегашната ми работа не ми отнема абсолютно нищо, а само ми дава. Благодарение на нея се образовам не само в сферата на фитнеса и храненето, а и в психологията, травматологията, маркетинга, фотографията и кулинарията. Това прави живота ми изключително интересен и разнообразен. Възможностите, които ми дава работата ми ме развиват и не бих я заменя с нищо друго!

Категорично не бих го заменил с нищо друго. По-скоро бих разширил дейността си. Сегашното ми занимание взима голяма част от енергията и времето, което бих могъл да прекарам с моята половинка. За сметка на това обаче нещата, които получавам не са никак малко. Голяма част от тях изброих до момента, а това което бих добавил тук е удовлетворението, с което заспивам и се будя всеки ден.

 

Как преодолявате препятствията? Кое ви дава сила да го правите, кое ви мотивира? Кое ви кара да се чувствате безсилни в работата ви и намирате ли начин да преодолявате тези моменти.

В нашата работа винаги има препятствия: мързел, умора, стрес, лакомия, лоши навици изграждани с години и др. Реално конкуренцията ни не е друг инструктор, а по-скоро психологическа слабост на конкретния човек. Тук на помощ идва психотерапията и доброто планиране, но за да имаме успех ни трябва обратна връзка от човека. Разговорите са добър начин за справяне с препятствията.

Най-често препятствията в професионален план преодолявам консултирайки се по-добри и опитни в бранша от мен. Едно от нещата, което съм установил за себе си, че ме държи достатъчно мотивиран и ми дава сила да се справям с предизвикателствата е умението да разбивам всяка голяма цел на множество по-малко и да се наслаждавам на макс след постигането на всяка мини цел. Всеки път, когато се скарам с моята приятелка губя живеца към работата си дори и за кратко. За да мога да се върна обратно в правия път, правя всичко възможно конфликтите ми с нея да са краткотрайни и да се случват рядко.

 

Какво бихте препоръчали на тези, които нямат смелост да тръгнат по вашите стъпки и да вземат изберат развитие като свободни професионалисти?

Да не е ги е страх! В крайна сметка живеем един живот и няма нищо по-жалко да го изживеем правейки неща, които не харесваме. В началото винаги е трудно, но няма лесно начало. С работа и постоянство мечтите стават реалност!

Тук ще споделя думи, чийто автор не помня, но са думи , които си повтарям всеки ден: „Побеждавай един свой страх всеки ден така след време ще забравиш какво е да се страхуваш.“

 

 

 

И така другарчета, ако имате някои колебания дали и вие можете да се трансформирате и да се превърнете в добре изглеждащи и с ново самочувствие хора не се колебайте, а просто се обадете на Диляна и Марто 🙂

Защото и аз се чудех в началото дали не искам да избягам, но по ред причини не успях и сега не съжалявам за това 🙂 

пп. на втората снимка позирам с якенцето, което отново мога да си облека дори и върху суичър, а първата е любимата мотивационна картинка на Диляна, която почти точно илюстрира душевния ми статус на първата ни среща 🙂

Реклами

winter is here

44778795_2196828500387587_1999883682373959680_n

 

Зимата дойде …

Ако успея някак да перефразирам тази реплика от доста популярният сериал „Игра на Тронове“ …
Там сещате се има една реплика, която стана емблематична и която гласеше :
„Зимата идва!“

Подтекста знаем не включваше само астрономичната му проява …
Зимата помита всичко по пътя си – любов, топлина, живот …

Тя не знае милост и пощада … защото просто  е такава … няма как да се промени.

Е, същото е и с нашите Управляващи.
Този път ще си спестя епитетите по техен адрес, вие знаете добре какво мисля за тях.

Но!
Но, мъката ми не е в това, че за пореден път ни управляват малоумници и топидиоти!

Мъката ми е за това, че Зимата трайно дойде и се настани в обществото ни …
Обхвана ни арктически студ!
Студ, отчуждение, ледено безразличие към всяка болка, която не ни засяга пряко…
И тази зима бавно и полека се превръща в един ледников период …
Не ни пука какво ще стане с децата нуждаещи се от лечение в чужбина, след като бъде закрит фонда за Лечението им. Добър, лош – този фонд все пак може би спасяваше по 1-2-10 живота в годината!
След като го закрият?!

Не ни пука, че борбичките под масата на полето на трансплантациите вече стават съвсем явни и че за това се плаща със загуба на животи! Млади хора, които иначе биха имали шанс за още десетилетия живот се прощават с него.

Не ни пука, че политиката на геноцид към онкоболните продължава …

Но, това което буквално ме вледенява мен лично е леденият блок на обществото, който среща истинската и достойна битка на майките на деца с увреждания!

Как е възможно да паднем толкова ниско …
Кога стана това?!
Това да не си състрадателен за мен е дори по-тежко от това да си престъпник … да си ограбил, да си наранил умишлено!

Защото е възможно да посегнеш да вземеш чуждото, ако си гладен, ако си изправен пред оцеляване, ако си оскотял от безпаричие.
Възможно е да вдигнеш ръка да удариш, защото си бил афектиран, наранен, нагрубен …
Не, не го оправдавам, не ме разбирайте криво! Просто мога да разбера …

Но, да подминеш с безразличие болен човек?!
Да подминеш болно дете?!
Това нито мога да разбера, нито мога да простя …

Позицията на т.нар. „Обикновени хора“ буквално ме вледенява … – нулева съпричастност / тук не включвам гневни постове и тиради във Фейсбук или в личните блогове/, там сме много добри.

Тук включвам истинската, човешката съпричастност!
Да излезеш за час поне на площада, да поседиш дори мълчаливо с тези хора … Дали в обедната почивка, дали след работа …
Да, всички сме заети, всички бързаме, всички имаме планове – за вечерта, за месеца, за годината, за години напред …
Аз също имам …

Тези майки там – те нямат!
Те нямат планове!
Те нямат мечти!

Освен една – Децата им да си отидат преди тях от този свят!

И ако сърцата ви вече са вледенени, опитайте поне с мозъка си да го осмислите!
До какво положение трябва да си доведен, за да се молиш на Онзи там горе, който и да е и както и да се казва … Да прибере детето ти преди теб! Не за друго, а защото си напълно наясно, че то няма да оцелее и седмица без теб …, а някои и ден …

Другия любим лайтмотив, с който се опитваме да оправдаем ледената си студенина и безотговорност е политическият привкус на ситуацията.
Сега видиш ли протестите били инспирирани, подклаждани и яхани от БСП, затова не можело да се поддържат!

Тук само напомням, че родителите на деца с увреждания се борят със системата на геноцид от години … от много години …
На тях им е все едно дали на власт е ГЕРБ, БСП, или уотевър кой!
Те искат само едно – шанс!
Шанс – децата им да се интегрират в това общество!
Децата им да получават адекватни грижи!
Шанс – да могат да работят и да са редовни данъкоплатци!
Шанс!!!

Това искат тези хора!
Те се борят за живота на децата си!!!
Толкова ли е трудно да го разберете?!

Някога налагало ли ви се е да се борите за живота на детето си?!
На мен ми се е налагало!

За разлика от мнозина аз знам какво е да имаш у дома си дете в инвалидна количка!
Дете / юноша/ още по-тежко дори …, което трябва да е почти изцяло неподвижно, което трябва да обслужваш почти през цялото денонощие, защото то има нормални чисто физиологични нужди, за душевните изобщо дума не отварям!
Дете, което за да заведеш до болница ти трябват поне още 2 до 4 здрави човека, за да свалите и после качите количката по стълбите в блоковете, в които никой не е помислил за такъв вариант. Да търсиш кола, в която тази количка може да влезе! Да се бориш, за да го качиш на самолет тук …

Аз съм родена през Пролетта … може би и затова духът ми е непримирим и никога няма да допусна Зимата да ме скове дотам, че да загубя способността си да съм ЧОВЕК!

Да помогна, да подам ръка, да опитам да случа нечие мъничко чудо!
Вие си решавате сами …

Знам, че всички имат грижи – сериозни „Дали да се празнува Хелоуин или не“, „Кой ще спечели Биг Брадър“, „Дали ще си купите нови дънки“, „Дали шефа ще ви пусне по-рано в петък“, „Къде ще карате Нова година“, „Дали да изтъркате някое талонче“, „Дали сте работили достатъчно, за да заслужите Коледен бонус“ …. Въобще грижи имаме всякакви …

Само тези жени имат ЕДНА ГРИЖА!
Да оцелеят ДНЕС!

Ето защо аз ще продължа да съм на площада, ще мръзна там, мога да изтърпя Зимата да скове мускулите ми, но няма да допусна да скове сърцето ми …
Бих ви препоръчала скромно, да изгледате този Клип! до самия му край …

И понеже мнозина злоупотребяват и „НЕ разбират за какво се борят тези жени“ – ето едно семпло Обяснение!

И последно, МОЛЯ ВИ от все сърце, ако не искате да подкрепите борбата на тези достойни жени, не го правете насила … НО, МОЛЯ ВИ не обиждайте духа им с долните си инсинуации, че обслужват нечии интереси … освен тези на децата си!

 

c6856311c9ed6419e27b30f583ed8d9b043027e7

Judo! my heart, my love, my inspiration

Основни за Кано Джигоро при създаването на джудо са принципите сейрьоку дзеньо (精力善用, „максимална ефективност, минимално усилие“) и джита кьоей (自他共栄, „взаимно благополучие и полза“). Той илюстрира приложението на сейрьоку дзеньо с концепцията за джу йоку го о сейсу(柔よく剛を制す, „мекотата контролира твърдостта“)

Българският спорт по принцип е със затихващи функции.
Дотук нямаме новина.

Българското Джудо, въпреки феноменалните състезатели, с които разполагаме в момента на практика е на път да остане в траен партер.

Защо ли?!

Този въпрос ме занимава и по повод другият ми любим спорт – Кик бокса от години, като там уви и най-мрачните ми прогнози се сбъднаха до една … от спорта бяха „отказани“ най-добрите в най-продуктивната им и обещаваща възраст, бяха погребани години труд и усилия и зачеркнати уникални таланти.
В момента там се отчита дейност и се замитат под килима едни следи … но да се върнем на Джудото.

Заради скандали, неразбории и лични дразги, но най-вече заради парите или още по-конкретно заради кражбата на парите, които би трябвало да подпомагат развитието на спорта, БФД вече получи един голям международен шамар, след като Международната федерация прекрати финансирането за иначе феноменалният проект – „Джудо в училище“. За отмяната на финансирането председателя на федерацията беше информиран с Писмо, което стана публично достояние. 

За сравнение мога да посоча, че в някои европейски държави, като Франция примерно Джудото е задължителен спорт в училище до 7-ми клас.
Вероятно и там някъде се крие отговора защо на току-що приключилото Световно първенство в Баку масово нашите джудоки бяха елиминирани от френски състезатели, както и разбира се третото място за Франция в общото класиране по медали.

Както и липсата на България във въпросната класация … 

42639706_10216214330144943_7576941910716055552_n

Преди броени дни / на 26-ти септември/ беше направен поредният опит за подмяна и за замитане на бакиите в БФД с провеждаето на едно безумно Общо Събрание на БФД

Не е ясно докога Международната Федерация по Джудо ще може да се прави, че не вижда и кога ще се наложи да отнеме лиценза на родната ни такава за смях на кокошките!
Целият акт по свикването, провеждането и взетите решение на ОС на БФД си беше един долнопробен цирк, който помага на всичко и на всички други само не и на състезателите и треньорите да имат качествена и пълноценна подготовка, както и силно и достойно представяне.

 
И пак ще повторя – жалко!
Защото точно в момента в лицето на Ивелина Илиева, Янислав Герчев, Ивайло Иванов и Даниел Дичев имаме наистина злато!
Злато, което за пореден път ще изтече между пръстите ни …

Предлагам Ви и мнението на Сабина Христов –  един обикновен юрист, Национален съдия по джудо на Германия и Кралство Нидерландия, с лиценз за съдийство и в Белгия. Родител на двама състезатели и дългогодишни шампиони в категориите си в Германия.
Мнението до голяма степен покрива и моето, затова ще се задоволя да кажа само две думи!

Спорта е важен!
Децата са важни!
Намерете си друга мандра!
Оставете Джудото на Джудоките!
Рей

 

Извинявай, прости ми, обичам те, държа на теб …

kitarata

Събота е, обикновена и не съвсем.
Топла, уморителна … в самия край на дългото лято …

За мнозина летните приключения са вече зад гърба им, за мен тепърва предстоят … или поне така се надявам.

В кратката почивка между работата ми, за която няма уикенд поглеждам небрежно ФБ … обичайните неща, тъкмо да затворя и виждам смехотворна снимка на един приятел, с който ме е срам да си спомня точно от колко години се познавам 😊 – за подсказка от началното училище … и с който сме имали всякакви преживявания и емоции от всички спектри на дъгата …

Обичах го много още от едно време, после дълги години пътищата ни бяха разделени – различни интереси, различни занимания, различни професии, различни държави, континенти, семейства … с две думи живота си течеше.
Един ден се намерихме отново – точно така внезапно както и се бяхме загубили и каква беше изненадата, че все едно не сме се разделяли – споделяхме нови постижения, нови емоции, нови виждания за живота, впечатления.
Общуването вече беше между възрастни, но винаги с нотката шега и смях, която могат да си позволят само хора, които са седели заедно на пейка без краката им да достигат асфалта.

Един ден направих опит за точно такава шега и закачка свързани с работата на този мой обичан приятел, а неговата работа не е каква да е работа … неговата работа е страст, огън, тя е живота му …

Той влага в нея цялото си сърце, всичко което е научил през живота си, целият си огромен опит и най-вече влага любов!

Изненадата ми беше огромна, защото той реагира крайно негативно и рязко, беше засегнат, обиден, наранен …
Извиних му се разбира се, опитах да му обясня, че ако моето мнение не беше шега, а наистина смятах така за работата му, то вероятно той изобщо нямаше да го научи, нямаше да се шегувам с това, или пък щях да му го кажа направо и нетактично, както правя с всичките си истински приятели….
Напразно … той си остана афектиран, наранен и дистанциран, а на мен ми стана тъжно и много тъпо, че съм го наранила …
Минаваха си месеци, та дали и година не мина … мярках някакви неща от него, но си мълчах, защото просто не знаех дали и как да реагирам и дали и как той би приел хапливия ми стил, който уж би трябвало да му е добре познат и както казваше да има антидот към него.

Беше тъпо, но понеже се чувствах виновна, че съм го засегнала си мълчах.
Бях му се извинила веднъж, бях готова да му се извиня още 100 пъти, но все нещо ме спираше …

Е, та днес, не се сдържах да изкоментирам смехотворната снимка, чийто герой беше самият той.  Първо защото общо взето тъжното и лошото имат функцията да избледняват и второ защото надали можеше да ми се обиди повече от това.
Каква беше изненадата ми, когато след половин час видях, че ми е писал …

Дълго и много мило извинение …

Но не извинението като факт е важно и не то ми стегна и гърлото и сърцето …

Стегнаха го думите – толкова простичките думички, които всяко дете дори знае:

Извинявай, прости ми, обичам те / тук слагам веднага уговорката, че любовта между приятели е нещо свещено и няма общо с другата /.

-Не бях прав тогава и ми беше много криво, че спряхме да си говорим. Моля те да ми простиш!

Камък ми падна от сърцето … все пак неслучайно сме седяли на онези пейки и краката ни не достигаха земята … е поне моите де, той и преди си беше дългуч.

Е, какъв избор имаш при такава ситуация, освен наистина от цялото си сърце да простиш?!

Не че отдавна не му бях простила, както казах беше ми от любимите съученици и доста верен другар в белите и главоболията за педагогическия стаф около нас.

Та защо ли ви занимавам драги ми другарчета с тази леко сълзлива на пръв поглед историйка ли?

Ами много просто, за да ви кажа, че има огромен смисъл понякога, да ги казвате тези прости думички, които всички знаем, но които малцина имаме мъдростта да ползваме. В това число и аз!

А, те са наистина вълшебни!
Връщайки се назад в годините се сещам колко много съм загубила, като не съм имала силата да ги използвам … понякога окончателно и необратимо.

Та затова си позволих да ви разкажа тази историйка, защото смелостта и искреността на моят приятел бяха толкова силни и истински, че биха победили всяко недоразумение! А знаем добре, колко често се случват те в живота ни …

Обичайте приятелите си и не се притеснявайте да им го показвате!
Прощавайте им и искайте прошката им, ако наистина са ви важни!
Със сигурност това би ви донесло само още усмивки и красота в делника.

Поне един, ако го направи, значи е имало защо да напиша една страничка тук вместо на другото място 😊

Blaze of glory

17457690_1131056637022364_3335330842923334700_n

*заглавието е и случайно и не съвсем
„Случайно“ точно тази песен тръгна на път към летището …
„Случайно“ и се сетихме колко е важна тя за нас … 
Неслучайно, точно тя се надявам да бележи пътя на този така различен наш син, чието име избрахме да бъде именно Лъч от Светлината!

Не можах дори да заплача на летището … 
И, не!
Не е защото го обичам по-малко от първия …, а защото вече съм напълно наясно, че всеки има право на своя път и че ние сме само тези, които даваме крилете и първите уроци по летене!
След това, ако сме се справили добре можем да следим с очи полета им и да им се радваме!

Не знам дали днес му е времето, но наред със сълзите, които така и останаха вътре в душата ми, просто нямаше как да не напиша едно писъмце, на онези … „загрижените“ дето искат да ни връщат децата тук!
Ние не искаме, така ли?!

Искаме …, но знаем, че това не е добра идея, не и сега, не и тук, не и в този момент.

И така … щом с писъмца ще се замеряме ето и моето към вас, господа управляващи!

„НЕуважаеми управляващи таз клета държавица!

Ще ви пиша бавно, защото знам че четете трудно!

И не, няма да повтарям!
Защо ли?!
Ами, защото така съм си решила (по №3)!

Днес изпратих и второто си дете да учи извън България!

Защо ли?!
Ами защото синовете, които ми се паднаха имат желание да се развиват, искат да се научат да отстояват себе си, искат и могат да си позволят да имат свое мнение!
Искат и могат да си позволят да го защитават и да го отстояват това мнение!
Искат да се научат да мислят и добре се справят!

Защото ги учим да не се ограничават само в това да учат наизуст нечии недоказани постулати! И да приемат на доверие нечии натрапени авторитети!
Искат да могат да задават въпроси и държат да получават отговорите!
Искат да бъдат уважавани, така както са научени да уважават и те!
Да зачитат чуждото достойнство, чуждите постижения, чуждите успехи, очаквайки логично някой да зачита по същият начин техните!
Искат учителите им да им показват, а не да им разказват и/или да ги наказват за опитие им да бъдат различни!
Искат да се обръщат към тях като към колеги и единомишленици, а не като към подчинени и роби!
Искат и могат да си позволят да гледат хората в очите!
Искат да изберат сами пътя си!

За бъдещият си живот естествено те ще бъдат точно същите като нас!
Няма да се подчиняват на тъпи и безмислени правила, измислени за да охраняват нечии стандарти и комфорт!
Ще питат, ще пробват, ще работят, ще вървят нагоре по пътя си, ще падат, ще стават, ще грешат, ще поправят грешките си, ще губят, ще побеждават!
Затова моля ви …. пропуснете ги в писмата си, които пращате до сънародниците ни зад граница с горещи уверения колко е прекрасно тук и колко добре биха се реализирали … спестете някой и друг клет лист хартия и мастило!
Няма смисъл!

С неуважение ваша Неподчинена и Неподчинима Гражданка!“

пп. само оставям това тук за малко … Капка Тодорова, както винаги е забила ножа до дръжката в масата!

Blaze of Glory

Лелка на 40?! Ми не, Благодаря!

Когато се опитам да накарам малкият ми син да направи нещо, което не иска или да му пробутам храна, която той гледа с подозрение получавам неизменният любезен, но бетонен отказ завършващ с фразата „Не, Благодаря!“
И с това се приключва всеки спор …
Замислих се, защо по дяволите губим детското в себе си и даваме ли си сметка колко много ни струва това – и буквално и преносно.

Когато децата обичат нещо/някого, те го показват на мига, когато не искат нещо са съвсем недвусмислени, когато им е интересно всички научават това, а още повече когато не им е …
Списъка е дълъг и вярвам всеки стопанисващ  малък пакостник може да продължи още, но всъщност за друго исках да си говорим днес.

И така един ден се събуждате на 40 … или на 45 или на 50 …
Поглеждате в огледалото ?!
Иииии?!
Там ви няма!
Буквално!

Вместо вас са инсталирали една лелка / респективно чичак … двойни брадички, шкембета, торбички под очите и тн.
Значи тук веднага правя уговорката, че говоря за хора, които нямат някакви здравословни проблеми, а просто се чувстват прекрасно на дивана с дистанционното, купа фъстъци и бира, а после се чудят откъде им идва кръвното, сърцето, диабета, ишиаса и тн …
Но дори и болестите подлежат на контрол и лечение, обаче липсата на настроение, на самочувствие, на целеустременост остават там някъде в плътните сенки на огледалото и ви се хилят нагло, докато безуспешно се опитвате да вдигнете ципа на най-широките си доскоро дънки или пък гледате с мъка редицата рокли, в които или не влизате или ако случайно се натъпчете сте като модел на „Хамбургски с чесън „ от едновремешния …

Непознатият отсреща ви наблюдава с интерес – следи вашият гърч и се опитва да вземе надмощие.
„Е, какво се тормозиш сега?!
Ми нормално е, не си на 20!
Еми х деца си родила, няма как да не ти се отрази!
То цял ден седим на тези столове …
Ама не може и да спре да яде човек пък съвсем …
То пък един живот живеем, ако не си угодим … „
И тн. сигурна съм че има още много.

Наскоро една такава нагла твар и на мен се опита да ми ги прилага номерцата си, гледайки ме предизвикателно … в огледалото.
И аз аха-аха да подвия опашка и да си кажа … „Еми какво сега, не съм на 20!“

Обаче точно в този момент се опитвах да придумам нещо малкия и той както винаги ми забоде право в лицето своето :
– „Не, Благодаря! Аз си решавам!“

Значи така  … той разбираш ли на 8 сам си решавал, а тук на мен някаква си лелка ще ми решава …
Ма ай … ****, налиии.

И така мили мои пиша ви, за да ви подсетя, че всъщност вие си решавате … дали да сте лелки/чичковци или да се борите 🙂

Сетих се за крилатия лаф на безподобния ми френд Алекс Грънчаров, известен също така и като А2, а вече и като други едни неща известен, ама за тях не знам дали е ок с ДжИдИпИАр-а, та няма да ви ги споделям, докато не взема писмено съгласие от него 🙂
Та крилатия му лаф е – „Вие, ако знаете аз какви плочки имам под този персийски  килим ….“

В последните няколко месеца няколко мои близки приятели страшно ме вдъхновиха с постиженията си в тази насока! Ради, Дани, Деси! Страхотни сте момичета!

И реших!
Крайно време е да изтупам сериозно моя персийски килим!
Предлагам ви и вие да го направите!
Много по-просто е, отколкото може да се предполжи.
Първо – започнах отново да спортувам редовно, а не веднъж в седмицата, че и по-рядко. Резултата е, че съм като ракета носител по стълбите, които само преди няколко месеца качвах като парен локомотив.
Второ започнах сериозно да внимавам с храната – знаете – махаш теста, захар, джънк и тн.
Резултата е приемлив, макар все още да не се познаваме съвсем с онази в огледалото и дънките в гардероба да посърват при всеки опит да се напъхам в тях!

Обачеееееее!
Връщане назад няма!
Решено е!

Лелка?! На 40?!
Не, Благодаря!

Засега съм все още на етап самодейност, но след още 3-5 килограма ще включа и специалисти. За тях ще разкажа по-късно 🙂 защото и те още не знаят какво ги чака 🙂
За подробности обаче ще ви оставя да тръпнете в очакване, защото и аз тръпна …
Когато започна поне малко от малко да вдигам килимчето обещавам и снимки …
Поне за „след“, защото за „преди“ ще ви трябват  екрани поне 32 инча 🙂
И, така!
Хайде, решете се!
Оставете ги тия фъстъци, оставете тая бира, дайте дистанционното на тъщата и идвайте утре сутрин да потичаме 🙂 защото с компания става по-лесно!
И, да!
Предизвиквам ви!

Ревете, да ревем …

Протест майки на деца с увреждания_14092016_11

Дълго бавих написването на тази статия … много дълго.
Може би и този път нямаше да я напиша, ако не беше признанието на премиера.

Има ли нещо по-трогателно и силно от мъжките сълзи?!
Не, нали?!

10169659-group-of-protesters--220x150

Това е достатъчно, за да се изпълним със светла надежда и да зачакаме нещо положително да се случи … и така години наред!
Плачат силни държавни мъже, плачат съвестни и загрижени за хората в неравностойно положение държавни служители!

Къде в цялата тази ревлива картинка са родителите или другите близки на хората с увреждания у нас?!
Няма ги нали?

768x432

Защо ли?
Ами много просто, защото те нямат време за рев!
Те от сутрин до вечер трябва да балансират между тежките, на моменти непосилни и физически и психически грижи за близките им, тичането по институции, където да доказват, че техните близки няма да се окажат поредното медицинско чудо, на което да му поникне липсващ крайник, да прогледне или да промени коренно увреденото си здраве.
Колко пъти трябва да доказваш на тази държава, че не виждаш, не чуваш, не можеш да се движиш и че се нуждаеш от елементарна държавна помощ!
Лавира се и се говорят захаросани приказки от всеки, който дойде на власт, но за хората с проблеми реално нещата не се променят.
Случва се от време на време тук таме да се сложи някоя рампа или асансьор и с това се изчерпва цялата „държавна грижа“  за хората в неравностойно положение, което обичайно е придружено от парадни фанфари, лентички и ухилени самодоволни лица!

Болшинството от вас може и да са видели интервюто на Красимира Обретенова, в което тя направи на салата премиера, при това с пълно основание.
Но това интервю дори не е върха на айсберга, това е една капчица в океана мъка и отчаяние на родителите на деца с увреждания, на близките на хора, които са попаднали в положението да очакват помощ от държавата.
От същата тази държава, на която са служили до един момент, в която са внасяли данъци и осигуровки.
Майка ми така и не дочака втори ТЕЛК, за да и бъдат определени 100% инвалидност с право на придружител през цялото време. При положение, че физическото Ѝ състоянието не позволяваше да напусне дори леглото си, камо ли дома си Ѝ беше заявено, че трябва да се яви в ТЕЛК.
Как точно да стане това?! ….

Но, да оставим настрана личните драми, говорим за това, за което вече 6-ти път протестират родители на деца с увреждания.

Ако чуете имигранта Красимира Обретенова ще разберете какво искат те! Те не искат пари, не искат имитация, искат да се разходват разумно тези пари, да се мисли, да се планира, да се улесни живота на тези деца, де факто, а не в захаросаните доклади и напудрените интервюта с предварително договорени въпроси! И не само на децата, защото навършвайки 18 години тези деца изведнъж се превръщат във възрастни … възрастни обаче, които остават деца завинаги и нуждата от помощ при тях не намалява, а дори при някои става все по-голяма.
Втората част на същото интервю е със Зам. Министъра на труда и социалната политика Росица Димитрова и е трудно за издържане. То показва цялата неадекватност на привидно загрижената държава!
То дава отговор, защо Красимира Обретенова е избрала за себе си и детето си да стане здравен емигрант!

protest deca3

Не знам дали някой осъзнава какво значи това?!
Това е наистина края и дъното!

Досега изнасяхме неквалифицирана работна ръка, мозъци, изнасяхме както високообразовани и квалифицирани наши сънародници, така и зидари, берачи на ягоди, болногледачи, чистачи и тн. Сега вече започваме да изнасяме дори инвалидите си!
Хващам се за репликата пак на Красимира Обретенова минути преди да отлети за новото място, на което се надява на достоен живот – „Отивам да работя, да внасям здравните си осигуровки и детето ми да получава адекватни грижи! Не искам пари!“

Подигравката наречена интеграция, диалог и тн е потресаващ!
Непукизма на държавата оправдаван с измами на определени групи хора е престъпен!

Това отдавна вече не е държава, а разграден двор, в който няма нищо свято!

Не за пръв път си позволявам да пиша мнението си, че степента на развитост на едно общество и на една държава за мен са съизмерими с това към най-слабият и уязвим неин член.
Така както и издръжливостта на едно устройство или на една машина обичайно се съизмерва с издръжливостта на най-слабото и и критично натоварено звено.
Нашата машина, нашата държава по този критерий е отдавна едно пробито корито на дъното на океана, с тази разлика, че хората с увреждания понякога просто нямат шанса да го напуснат.

От дъното на душата си съм омерзена от отношението към стотици родители, близки и хора грижещи се за болните си роднини и от крайната неадекватност на държавната „политика“, за да не кажа подигравка към тези хора!

safe_image

На финала публикувам пълен цитат от статуса на една майка, чието дете е с увреждания и която пожела да остане анонимна по ред причини, които аз разбирам и уважавам, но ви уверявам, че подобен статус може да напише всяка една майка, всеки един баща, брат, сестра или въобще близък на дете с увреждане!
Нелепо е да унижаваш по този начин хората, които и без друго са достатъчно изтормозени от всичко друго в делника си!:

Вчера за пореден път хората с увреждания търсиха правата си и погребаха надеждата. Не смогнах да отида, защото трябваше да съм на работа. Защото няма закон за личната помощ, който да уреди въпроса с гледането на детето ми. Защото вече не вярвах, че някой ще се впечатли. Онези така свикнаха с протести, че не им прави впечатление. Вчера премиерът бил плакал заради историята на Краси и разпоредил да се накаже оня ненормалник, дето е разкарвал ненужно майката и детето. Ами чудесно, да ги разкарат, ама ненормалниците не са един и двама! Огромна администрация се хрантути от разкарване на майки и деца с увреждания. Документи, бележки, ксерокопия от ТЕЛК, свидетелство за съдимост, автобиография… Институциите се хранят с бумащина, а ние носим ли, носим бележки, и накрая какво – треперим дали ще ни класират за асистент на собственото ни дете…
Системата е такава, че детето, за да събере точки за асистент, трябва да не чува, да не вижда, да не ходи, ама да посещава училище редовно и още няколко активности… което е пълен абсурд!!! Все път излизат с номера, че дали 930 лв. на децата. Да, ама с ТЕЛК над 90%, след което комисиите масово свалиха процентите под 90. Родителят, ако не се класира за асистент, е безработен и е длъжен да плаща осигуровки. А след 18 год? Те пак са същите деца! А когато умра? 
Това не е единична история. Хиляди семейства са така. Когато ние плачем, никой не се интересува.
Но много бих искала, всеки, който иска да го изберете за депутат, да положи доброволен труд, 6 месеца грижи за инвалид. Да носи колички по стълбища, да къпе болен човек, да търка пода с парцала, а, и да си извади свидетелство за съдимост преди това, и да представи автобиография. На нас ни писна!“

Всичко друго може да се прости, но тази безчовечност, този геноцид няма как да ви бъде простен господа управляващи!

Престъплението „български футбол“

Вчерашният инцидент, при който пострада 24 годишна жена , по професия полицай  е брутален хулигански акт. Все още не е ясно какво е бъдещето на зрението на младата жена! Слава богу на този етап няма опасност за живота и, а само може да загуби частично или напълно зрението си! Няма нищо по-отвратително и долно от  т.нар, „футболен фен“ у нас!

Престъплението на властта в цялост, както и на отделни нейни брънки в частност, в лицето на: Градоначалник, Началник на полицията, Футболен съюз и прочие безсмислени структури е, че продължава да допуска затварянето на половината град, за да осигури на няколко хиляди лумпена арена за долните им страсти, които нямат никаква връзка с нивото на футбола у нас!

Футбола у нас, доколкото изобщо го има, отдавна вече е под нивото на Мариаската падина, поради което лично за мен би било огромен срам дори да спомена някъде, че се вълнувам от него, камо ли пък да ходя и да подкрепям, който и да е от тези циркаджии!
Но това, да бъдеш охраняван от полицията, докато рушиш държавна собственост, докато нанасяш леки и тежки телесни повреди е престъпление!

Престъпление, което се случва от години и с всяка измината става все по-зле!

И престъпление,  което е поддържано, охранявано и одобрявано от държавата в лицето на ръководството на този град! 
Уместен коментар днес на стената на приятел, чийто автор е Цветослава Георгиева посочи елементарното решение :

Ако имаше действаща държава и истински мислещи хора и в МВР, и в управата на София, този „мач“ и последвалите го събития биха били сериозен повод тези т.нар. дербита да бъдат провеждани поне 2-3 години при закрити врати! 
Припомням, че в цял свят са известни проявите от преди години на английските ултраси, но ако попаднете днес на английски стадион по време на футболен мач, ще решите, че сте се озовали в театър.

И, да! Това като всяко друго нещо е функция на властта, която всички хрантутим и на която и пука за нас, точно толкова, колкото да затвори центъра и да блокира града за часове!
Както и да хвърли хиляди служители на реда буквално на арената на гладиаторите, защото те са за нея просто един консуматив!

Футболната запалянковщина се отглежда нарочно на територията, тя се ползва със специално отношение! В някои случаи властта дори прибягва до нейните услуги, но това е тема на друг един разговор. Неясно защо управата на града не взима мерки, особено при щетите, които неизбежно биват нанесени всеки път и които щети плащаме ние с вас!
Всеки път!
Без изключение!

На финала ще си позволя един цитат от дълъг пост на Манол Глишев 
„Не е възможно човек да е нормален и да има и троха от положително отношение към българския тъй наречен „футбол“, към който и да е български тъй наречен „отбор“, както и към агитките от люлински австралопитеци. Тези хора за нищо не стават. Вие сте левскар, цесекар или нещо друго? Спрете да бъдете. Футболът е приятна игра, нищо повече. А особено не е религия. Не е страст. Не е любов. Не и българският футбол. Особено в сегашното си състояние. Ако пък е, то вие сте идиот.“

Съгласна съм голяма част от горното!
За мен спорта Е религия, спорта Е магия, спорта Е велико човешко постижение!
Спорта!
Но в горната категория ми е трудно да поставя днешният български футбол … съжалявам, за което … тъй като съм от поколението, което наистина пя по улиците през 1994-та!

Забранете този цирк, господа управляващи!
Забранете го преди да се дадат жертва нови невинни животи!
Спорта изгражда личности, а не отнема живот или здраве!

Welcome to South Korea

И така добре дошли в Северна Корея!
Територията, на която всичко е възможно!
Вчера всички медии гръмнаха с новината на публичният арест на кмета на община Младост г-жа Десислава Иванчева!

Нека се замислим над някои факти:

Десислава Иванчева и нейният заместник Биляна Петрова са заловени на едно от най-оживените кръстовища в столицата посред бял ден от маскирани с качулки!

Едно от многото видеа, илюстрирали случая

Едни от първите медии, които съобщават възторжено новината с подобаващи гръмки заглавия са с розовка украска – интересното е, че те буквално са чакали заедно със другарчетата си с качулките на гюме дето има една дума. Тоест говорим, че са били едва ли не сигурни, че ще има зрелище достойно за документиране.
Как и защо се е озовал там и бившият вече герберски депутат г-н Тодоров също можем да гадаем.

Според говорителят на община Младост Петър Кържилов по ръцете на г-жа Десислава Иванчева не са открити следи от мастило, въпреки че се твърди че парите са били белязани?!
Що така?!

Десислава Иванчева тръгва със служебният автомобил на общината,/ който се ползва не само от нея/ на среща с Кмета на София г-жа Фандъкова, за да коментират развитието на проекта за изграждане на парк на територията на общината. В автомобила напомняме, че пътуват още заместника и г-жа Биляна Петрова и още една жена, чието име засега не се споменава.  Пътьом г-жа Иванчева, понеже е практична решава да мине да си вземе подкупчето за днес, за да може вероятно да си напазари на връщане. Какво по-логично от това, нали?! Какво да се прави кмет, не кмет битовизма си ни чака! Пък и в МОЛ-а има намаления!

Бившият заместник кмет на Младост Никола Вапцаров днес заяви пред Нова Телевизия,че г-жа Иванчева многократно е бавила изрядни проекти на различни инвеститори, като ги е принуждавала да правят инвестиции в общината – да правят ремонти на градинки, да допринасят с нещо за общината, според думите му обаче той не знае да е взимала подкупи лично. Това изтъкна той е една от причините той да подаде оставка и да откаже да работи с нея.

Не че одобрявам и тази практика, но едно е незряло да опитваш да се правиш на управленец и да подобряваш условията в общината, съвсем друго е да си слагаш в джобчето, пардон … в багажничето на служебното возило.

Иначе двете жени не са били допускани да ползват тоалетна, припомням само, че те са седяли на оживено кръстовище в центъра повече от 4-5 часа!, Не им е давана вода – това твърди в интервю пред вестник „Дневник“ адвоката на Биляна Петрова  Адвоката на самата Десислава

Иванчева пък е бил допуснат до нея 4 часа по-късно, което оставям на вас дали и доколко е редно. В този ред на мисли днес пуснах кратки практични съвети от днес нататък излизайки от вкъщи да си носите непременно памперс, шише вода и слънцезащитен крем, защото не се знае, чия мотика сте настъпили и какво ще намерят у вас при необходимост!

На финала най-гнусното поне за мен в тази история е реакцията на голяма част от обществото, което вместо да се обезпокои за явното нарушение на човешките права на един български гражданин посред бял ден и пред милиони /благодарение на журналистите/ свидетели, започнаха да валят обвинения срещу г-жа Иванчева, че била тъпа, грозна, не ставала за кмет, не можела да управлява и нямала капацитет.

Питам се, защото няма смисъл да питам вас :
– От кога да си тъп е престъпление?!
Щото ако е така се сещам и за други, които можем да поарестуваме! Част от тях ежедневно са в НС, МС и Президенството на територията!
– Престъпление ли е да си грозен?!
Щото и от този вид пак могат да минат част от същите, пък и други може да се намерят, и на финала кой смята, че има право да дава тези квалификации?!
И на финала, компетентността на г-жа Иванчева като кмет може да бъде обсъдена, може да и бъде поискана оставката и като кмет, може да бъде направен нов избор и тн.
Аз изобщо не обсъждам този въпрос, определено сред кандидатурите за кмет на район Младост имаше много по-добри. На балотажа аз дадох като компромис гласа си за г-жа Иванчева, но тя така и не стана кмета, за който мечтаех. Въпреки това бих защитила всякак правата на всеки един човек, независимо от това дали той е красив или грозен, дали е умен или глупав, та дори и дали е компетентен или не!
Всеки български гражданин би било редно да има определени права!
И те трябва да са обвързани с нормалността, а не с цирка и зрелищата, които ни навират в очите, за да не питаме какво става с Инерком, какво става с пенсиите, какво става с тези, които по цял ден са в сградите около ЦУМ?!

Няколкото разумни въпроса кратко и ясно задава вестник Капитал!

И едно много добро интервю на Георги Кадиев!

Вероятно всички знаем техните отговори, но … пак ще си замълчим, защото този път не сме ние пред камерите!

#Save TUES

php6d4glp_800x_

 

Борбата на МОН с остатъците от родното ни образование е в разгара си!
След като успешно се справиха със сриването на имиджа и с подкопаване на традициите на изявени училища, които години наред са давали невероятни кадри сега е наред ново жертвено агне.

Нека напомним, че в последните години благодарение на неадекватни управленски решения и неясни ходове бяха дискредитирани средни училища с невероятен рейтинг – сред тях са Класическата Гимназия или НГДЕК, НПМГ.
Епизодично се правят опити да бъде замразен приемът на деца след 5-ти клас в паралелките на СМГ и на други МГ в страната, които традиционно подготвят силни и успешни ученици.

Новата цел на МОН е да превърне ТУЕС или Технологично училище „Електронни системи“ към Техническия университет в София в обикновена квартална гимназийка.

Не че има лошо в това да има такива гимназии, но те и без друго са твърде много и твърде безполезни.
Статута на ТУЕС е уникален не случайно и учениците обучавани в него не са случайни деца.
За небивалата конкуренция в кандидатстване след матурите в 7-ми клас, това е училището, което заема 4-то място по рейтинг на приеманите деца за 2017 година. Веднага след вечните фаворити – Немската Гимназия, СМГ, Английската Гимназия.
В ТУЕС се записват деца с изявен интерес и с изявени дадености да се развиват като ИТ специалисти. Възпитаниците на училището са желани буквално от прага на Гимназията в големи наши и международни фирми, като получават шанс за незабавна и при това много добра реализация в областта си.
Естествено зад този рейтинг и зад тези качества, които фирмите ценят и търсят седят и преподавателите в ТУЕС, които са всъщност университетски преподаватели.
Не мога да повярвам, че някой би оспорил качествата и компетенциите на един защитил името си доцент или професор и би го приравнил с лека ръка на завършил ПУЦ учител по програмиране, който меко казано не е наясно с тънкостите в тази област.

Наистина не е все едно да бъде преподаван един предмет като суха теория от човек, който го е назубрил и от човек, който с това си изкарва не само хляба, но и черният хайвер към него, ако ми позволите тази алегория, защото другата част от хората, които водят часове там са представители на живия бизнес и всъщност работят и то на високо ниво, това, което преподават на децата!
В динамична област като ИТ, където нещата се сменят за месеци, непрекъснато излизат нови версии, ъпдейти и тн.е нелепо да се смята, че обучението може да бъде водено по стандартите на МОН – тоест по учебник, който е бил издаден преди 4-5 години /поне/…

Разбираем е интереса на МОН да сложи ръка върху това реномирано училище, но е недопустим!
В ТУЕС цари уникален академичен дух, децата имат шанса да се докоснат до наистина най-новите и най-горещи тенденции в развитието на динамичната ИТ сфера, не бива да бъде позволено на чиновниците от МОН да превърнат тази атмосфера в редова и безпереспективна като цялото ни друго образование безрадостна гимназия от квартално-посредствен тип, в която да се води УПК по програмиране, вместо да се създават млади и амбициозни истински ИТ специалисти.

Пресконференция на представители на ТУЕС пред медиите.

Петиция за спасяване статута на ТУЕС.

Отворено писмо до МОН.

Моля Ви, подкрепете това уникално училище!

Подпишете петицията и помогнете с каквото е възможно да бъде запазен статута му!

phpblhufm_559x_

 

*** Какво правят децата в ТУЕС! Любопитно е да се види!