Извинявай, прости ми, обичам те, държа на теб …

kitarata

Събота е, обикновена и не съвсем.
Топла, уморителна … в самия край на дългото лято …

За мнозина летните приключения са вече зад гърба им, за мен тепърва предстоят … или поне така се надявам.

В кратката почивка между работата ми, за която няма уикенд поглеждам небрежно ФБ … обичайните неща, тъкмо да затворя и виждам смехотворна снимка на един приятел, с който ме е срам да си спомня точно от колко години се познавам 😊 – за подсказка от началното училище … и с който сме имали всякакви преживявания и емоции от всички спектри на дъгата …

Обичах го много още от едно време, после дълги години пътищата ни бяха разделени – различни интереси, различни занимания, различни професии, различни държави, континенти, семейства … с две думи живота си течеше.
Един ден се намерихме отново – точно така внезапно както и се бяхме загубили и каква беше изненадата, че все едно не сме се разделяли – споделяхме нови постижения, нови емоции, нови виждания за живота, впечатления.
Общуването вече беше между възрастни, но винаги с нотката шега и смях, която могат да си позволят само хора, които са седели заедно на пейка без краката им да достигат асфалта.

Един ден направих опит за точно такава шега и закачка свързани с работата на този мой обичан приятел, а неговата работа не е каква да е работа … неговата работа е страст, огън, тя е живота му …

Той влага в нея цялото си сърце, всичко което е научил през живота си, целият си огромен опит и най-вече влага любов!

Изненадата ми беше огромна, защото той реагира крайно негативно и рязко, беше засегнат, обиден, наранен …
Извиних му се разбира се, опитах да му обясня, че ако моето мнение не беше шега, а наистина смятах така за работата му, то вероятно той изобщо нямаше да го научи, нямаше да се шегувам с това, или пък щях да му го кажа направо и нетактично, както правя с всичките си истински приятели….
Напразно … той си остана афектиран, наранен и дистанциран, а на мен ми стана тъжно и много тъпо, че съм го наранила …
Минаваха си месеци, та дали и година не мина … мярках някакви неща от него, но си мълчах, защото просто не знаех дали и как да реагирам и дали и как той би приел хапливия ми стил, който уж би трябвало да му е добре познат и както казваше да има антидот към него.

Беше тъпо, но понеже се чувствах виновна, че съм го засегнала си мълчах.
Бях му се извинила веднъж, бях готова да му се извиня още 100 пъти, но все нещо ме спираше …

Е, та днес, не се сдържах да изкоментирам смехотворната снимка, чийто герой беше самият той.  Първо защото общо взето тъжното и лошото имат функцията да избледняват и второ защото надали можеше да ми се обиди повече от това.
Каква беше изненадата ми, когато след половин час видях, че ми е писал …

Дълго и много мило извинение …

Но не извинението като факт е важно и не то ми стегна и гърлото и сърцето …

Стегнаха го думите – толкова простичките думички, които всяко дете дори знае:

Извинявай, прости ми, обичам те / тук слагам веднага уговорката, че любовта между приятели е нещо свещено и няма общо с другата /.

-Не бях прав тогава и ми беше много криво, че спряхме да си говорим. Моля те да ми простиш!

Камък ми падна от сърцето … все пак неслучайно сме седяли на онези пейки и краката ни не достигаха земята … е поне моите де, той и преди си беше дългуч.

Е, какъв избор имаш при такава ситуация, освен наистина от цялото си сърце да простиш?!

Не че отдавна не му бях простила, както казах беше ми от любимите съученици и доста верен другар в белите и главоболията за педагогическия стаф около нас.

Та защо ли ви занимавам драги ми другарчета с тази леко сълзлива на пръв поглед историйка ли?

Ами много просто, за да ви кажа, че има огромен смисъл понякога, да ги казвате тези прости думички, които всички знаем, но които малцина имаме мъдростта да ползваме. В това число и аз!

А, те са наистина вълшебни!
Връщайки се назад в годините се сещам колко много съм загубила, като не съм имала силата да ги използвам … понякога окончателно и необратимо.

Та затова си позволих да ви разкажа тази историйка, защото смелостта и искреността на моят приятел бяха толкова силни и истински, че биха победили всяко недоразумение! А знаем добре, колко често се случват те в живота ни …

Обичайте приятелите си и не се притеснявайте да им го показвате!
Прощавайте им и искайте прошката им, ако наистина са ви важни!
Със сигурност това би ви донесло само още усмивки и красота в делника.

Поне един, ако го направи, значи е имало защо да напиша една страничка тук вместо на другото място 😊

Advertisements

Blaze of glory

17457690_1131056637022364_3335330842923334700_n

*заглавието е и случайно и не съвсем
„Случайно“ точно тази песен тръгна на път към летището …
„Случайно“ и се сетихме колко е важна тя за нас … 
Неслучайно, точно тя се надявам да бележи пътя на този така различен наш син, чието име избрахме да бъде именно Лъч от Светлината!

Не можах дори да заплача на летището … 
И, не!
Не е защото го обичам по-малко от първия …, а защото вече съм напълно наясно, че всеки има право на своя път и че ние сме само тези, които даваме крилете и първите уроци по летене!
След това, ако сме се справили добре можем да следим с очи полета им и да им се радваме!

Не знам дали днес му е времето, но наред със сълзите, които така и останаха вътре в душата ми, просто нямаше как да не напиша едно писъмце, на онези … „загрижените“ дето искат да ни връщат децата тук!
Ние не искаме, така ли?!

Искаме …, но знаем, че това не е добра идея, не и сега, не и тук, не и в този момент.

И така … щом с писъмца ще се замеряме ето и моето към вас, господа управляващи!

„НЕуважаеми управляващи таз клета държавица!

Ще ви пиша бавно, защото знам че четете трудно!

И не, няма да повтарям!
Защо ли?!
Ами, защото така съм си решила (по №3)!

Днес изпратих и второто си дете да учи извън България!

Защо ли?!
Ами защото синовете, които ми се паднаха имат желание да се развиват, искат да се научат да отстояват себе си, искат и могат да си позволят да имат свое мнение!
Искат и могат да си позволят да го защитават и да го отстояват това мнение!
Искат да се научат да мислят и добре се справят!

Защото ги учим да не се ограничават само в това да учат наизуст нечии недоказани постулати! И да приемат на доверие нечии натрапени авторитети!
Искат да могат да задават въпроси и държат да получават отговорите!
Искат да бъдат уважавани, така както са научени да уважават и те!
Да зачитат чуждото достойнство, чуждите постижения, чуждите успехи, очаквайки логично някой да зачита по същият начин техните!
Искат учителите им да им показват, а не да им разказват и/или да ги наказват за опитие им да бъдат различни!
Искат да се обръщат към тях като към колеги и единомишленици, а не като към подчинени и роби!
Искат и могат да си позволят да гледат хората в очите!
Искат да изберат сами пътя си!

За бъдещият си живот естествено те ще бъдат точно същите като нас!
Няма да се подчиняват на тъпи и безмислени правила, измислени за да охраняват нечии стандарти и комфорт!
Ще питат, ще пробват, ще работят, ще вървят нагоре по пътя си, ще падат, ще стават, ще грешат, ще поправят грешките си, ще губят, ще побеждават!
Затова моля ви …. пропуснете ги в писмата си, които пращате до сънародниците ни зад граница с горещи уверения колко е прекрасно тук и колко добре биха се реализирали … спестете някой и друг клет лист хартия и мастило!
Няма смисъл!

С неуважение ваша Неподчинена и Неподчинима Гражданка!“

пп. само оставям това тук за малко … Капка Тодорова, както винаги е забила ножа до дръжката в масата!

Blaze of Glory