Цензура

920-159449-1_wide

 

Днешният пост ще е кратък, но съдържателен!

В последните няколко години тъмната сянка на цензурата все по-осезаемо ляга върху цялото онлайн пространство.

Свинщината вече е навсякъде!
Единици останаха медиите у нас, които не се подчиняват на партийно-олигархичният опит за контрол на съдържанието си.
В този аспект Фейсбук беше една от малкото останали трибуни, в които всеки би могъл да изразява и защитава тезите си, да спори и да се опитва да убеждава съмишленици и опоненти, доколкото му позволяват силите и доколкото те са склонни да мислят и да опитат да осмислят различно мнение.

Досоро …
След поредният опит на властите да запушват усти по какви ли не теми, като пример може да се посочи прословутата ограда на границата, която от зор успяха дори да обявят за стратегически обект, и която сигурно само аз и вие не сме преминавали и то защото нямаме време да се разходим до там ….
Та след опита да се запушат устите на журналистите дойде дългоочакваният ред и на непокорните критици във Фейсбук.

Прави впечатление, че в последните месеци на непрекъснати ограничения в достъпа са подложени всички истински критици на  #КОЙ и на държавата в сянка, в лицето на престъпното управление на клана ББ, ДП и СЦ, облечено услужливо в мундирчета брандирани с ГЕРБ, Патриотични ***, БСП, ДПС и прочие ***!

Сред „номинираните“ са Манол Глишев, отец Рафаил, Теодор Михайлов, Райчо Ангелов, Татяна Кристи, на атаки са подложени дори журналисти от сайта „Афера“ :), би било смешно, но вече всяка граница е премината.
Днес предупреждения за езика си е получил и проф. Велислав Минеков – един от малкото останали наистина честни и стойностни хора, неопетнени и с чист помисъл относно бъдещето на една демократична общност у нас, което е очевидно съвсем достатъчен повод да излезе в челните редици на списъците за саморазправа.
Вчера беше ограничен профила и на Николай Хаджигенов за срок от 30 дни, като в този случай при спирането на правата му да публикува дори не е получил обяснение с кое си действие точно е заслужил забраната ?!
Нещо повече новорегистриран от него профил беше изтрит на втория час!

Може ли да стане по-зле?!
Винаги може, особено у нас!

И така, какво можете да направите вие?!
Та дори и от удобната позиция на диванчето и с бирата в ръка.
Можете да се опитате да противодействате на поредният опит да бъде спусната завесата, като пишете до съпорта на фейсбук, като се опитате поне онлайн да протестирате срещу случващото се, докато още можете …. защото не е ясно дали утре и вие няма да се окажете в нечий списък ….
Силно подозирам, че скоро българските потребители ще могат да публикуват само снимки на котенца, папагалчета и #кой, както и рецепти за пача и трушия!

Можете да прочетете, писаното в сайта на адв. Николай Хаджигенов в линка даден по-долу, както и да разпространявате освен него и обръщението му към ФБ отговорните за този произвол.

Цензурирано

To whomever it may concern,
I am writing to you as for the X time in the past two months my Facebook account has been blocked and my access to it restricted, this time for thirty days. This has happened consistently after I voiced my concerned of the many pollical officials and parties who abuse their power. This time I am by no means an individual case several other human rights advocates like myself have been block out of the system automatically with no fast track to assessing why or to restoring our rights. I have not received any communication notifying me as to why my profile is blocked. The blocking of any profile, which I use as a public platform to express concerns of possible misconduct, any expressed opinion is not only in violation of my national constitutional rights but also by the rights guaranteed to me by the Article 10 of the European Convention on Human rights. I have carefully examined the issue prior to all my publications and they all fall under the set out by the European Court of Human Rights decision in Lingens v Austria. For all my statements facts are provided and I have given the required consideration of the other parties. I would like to point out that I have never been sued for slander. The oppression of my freedom of speech right will not remain undisputed. I therefore must warn you that failure to access resolve quickly the situation and restore my profile access will result in immediate litigation.
Regards Nikolay Hadzhigenov,
Attorney at Law

Advertisements

Приказка за щастието 5 или да живееш два пъти!

           Днешната приказка ще е вълшебна!
           Не, не се шегувам, наистина ви обещавам, че ще е вълшебна.

           И не за друго, а защото с хора, като Жорката не се запознаваш и не ги обикваш, като родни братя и сестри,  с тях се сблъскваш с 200 челно … и те просто намират място в живота ти. В това отношение явно Анна не е имала никакъв избор 🙂 .
          Аз се „запознах“ с Жорката Пеев абсолютно случайно. От време на време гледам записи от предавания на BIT и в този ден бях пуснала да гледам нещо, но ми се отвори работа и докато седна беше тръгнал нов запис. Посегнах да го спра, но нещо в тона на мъжа, който говореше ме заинтригува и загледах минута, после две … после … си го пуснах втори … трети път. 
          Възхитих се на човека, който видях и си казах „Защо няма поне 1000 като него?!“
          И понеже краставите магарета се намират както казваше баба ми, в един момент пак ни се пресекоха пътищата с Жоро онлайн и аз му писах, че се възхищавам на хора с дух като неговия и му предложих да си другаруваме, макар до този момент да не подозирах колко още сходни сме в чисто човешки план.
          Докато подготвях днешната приказка плаках и се смях, като четох отговорите на Жорката.
          И така да не ви занимавам повече с моите приказки – запознавам ви с Жоро, Анна и Калоян и си пожелавам наистина да се намерим повече такива хора и да успеем да обърнем мача един ден!

1273163_10201157519554782_345748644_o

         Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи ни членовете на семейството си.

        Казвам се така, както са решили родителите ми преди 41 години – Георги. Нося трите имена на дядо си (от бащина страна) – Георги Костадинов Пеев. Има една статистика, според която повечето от хората не харесват имената си. Аз съм малцинство – харесвам си името, макар че не съм го избирал аз.

        Съпругата ми се казва Анна. Синът ни е Калоян, вече е на 9 г. И понеже стана дума за имена – той се роди с името си. Когато Ани забременя решихме, че ако е момче – тя избира името. Ако е момиче – аз. Така няма да има сърдити… И до днес, когато ме питат чие име носи Калоян, казвам: моето – хубав човек (Иван).

      Почти 19 години имам трудов стаж в медии. Работил съм на всички нива. Напуснах преди две години, защото отказах да се подчиня на овладелите на всички нива държавата ни самозабравили се партийци. Днес темата със свободата на медиите и свободата на словото е много актуална, защото „натиснаха“ наред и журналистите в националните медии. За мен това е следствие на всичко, което се случи в регионалните. Те масово бяха разстреляни през 2009-2011 г. Тук-там остана някой и друг сайт, или вестник, но аудиторията им е толкова малка, че остават глас в пустиня.

          Кажи нещо повече за жената до теб, за детето ти, за близките си, за нещата от живота, които ти носят радост и които те карат да мечтаеш?

         Жената до мен…? Това съм аз. Толкова близко до себе си я чувствам, че не мога да я опиша. Защото се притеснявам да не сбъркам някъде. Повече от половината си живот съм с нея. И тя е с мен.

       Анна е най-добрият ми приятел. И най-големият ми критик, когато се налага. Всъщност ние сме рядка порода в днешно време. На вечеря, след работа, често се смеем, че сме си самодостатъчни. И Калоян, разбира се, в това число. Тримата сме изградили свой свят. И трудно допускаме в него да припари някой чужд. Сигурно това ви звучи странно, но този наш свят ни прави щастливи. Там са и родителите ни, сестрите ни и братът на Ани. Когато някой ме пита за семейството казвам, че е голямо и шантаво. В добрия смисъл на думата „шантаво“ (да не вземе сега някой от родата да се разсърди 🙂 ) Разбира се и приятелите са в това число.

        Минутите, часовете, дните, годините със семейството, в този малък, но много красив свят, ми носят най-голямата радост в живота. Разбира се и онези прекрасни, но за съжаление много редки, моменти с приятелите, които от години ги няма. Евакуираха се от България. Някои по спешност, други по принуда… Макар че то май е все едно.

       Имам си философия, че всяка сбъдната мечта прави човек хем щастлив, хем и нещастен. Заради това съм си изградил стратегия да имам малки и постижими мечти. Мечти, които след като се сбъднат, да правят хората около мен и мен самият щастливи. За мое щастие, все още не съм сбъднал мечта, след която да съм останал нещастен. Т.е. – да съм гонил цел и след постигането й да съм се озовал на кръстопът, който има четири пътя без изход. Преди години, в Пловдивския университет, преподавателят ми по дидактика Петьо Кацаров казваше, че хора като мен никога няма да влязат в казино, защото не съм хазартен тип. И е прав – абсолютен реалист съм. За това и тото дори не играя. Макар че и това се промени. От време на време пускам фиш. Уж за спорта. Или поне вярвам, че част от парите отиват там…

      Кога разбра, че шанса да продължиш да живееш минава през необходимостта от трансплантация?

         През октомври 2011 г. Преди това, през лятото на същата година, изкарах на крак някаква вирусна история. По-късно стана ясно, че това нещо е поразило бъбреците ми. Тръгнах да правя бъбречна трансплантация, като донор щеше да е майка ми. На 8 октомври 2012 г. в УМБАЛ „Александровска“, само часове преди бъбречната трансплантация, ми казаха, че операцията е невъзможна заради проблем със сърцето. До преди това и представа си нямах, че сърцето ми не е добре.

       Моята история е банална. Това може да се случи на всеки. На абсолютно всеки. Да, рядко е, но е обичайна житейска история. За съжаление, тези житейски истории в повечето случаи приключват бързо. Моята все още продължава, за радост на онези, които ме обичат. И за моя радост, де. Нямам думи да изразя блягодарността си на всички, заради които днес съм жив. Много са. И всички до един са прекрасни хора.

         Това уплаши ли те, притесни ли те? Как си даваше надежда, как мина времето на чакане? Имал ли си моменти на отчаяние, на примирение.

          Само глупаците не се страхуват. Сигурно съм глупак, защото не ме беше страх, след като научих, че се налага трансплантация на бъбрек. Бях ядосан. Толкова ядосан, че първоначално отказвах хемодиализа. Връщайки се назад във времето не мога да си спомня какво точно съм искал да постигна с този отказ. Но в никакъв случай не съм искал да умра. Защото много обичам живота. Аз съм влюбен в живота си! И точно тази любов ми даваше надежда. Надежда, че не само ще се случи бъбречната трансплантация, но и ще живея нормално след нея.

          Най-тежко ми бе на хемодиализа. Това е ужасно нещо. Буквално усещах как след всяка процедура животът си отива от мен. А процедурите са през ден. Когато ме спряха от бъбречната трансплантация на 8 октомври 2012 г., заради проблем със сърцето,  нещо в мен се счупи. Мисля, че тогава страхът ми (доколкото го е имало някога) умря.

    Месец след това вече бях наясно, че ми трябва и сърдечна трансплантация. В България до този момент нямаше случай на човек с два трансплантирани органа. Записах се в листата на чакащите за сърце и продължих да живея, да работя и да обичам още по-силно хората до себе си. И животът.

      На 23 август 2013 г. бях на о. Тасос. Влязох в магазин за плувни принадлежности (до пристанището на Тасос), за да си купя обувки за гмуркане (с какъв акъл тогава съм се гмуркал, ей Бога ми, не мога да ти обясня). Бях оставил телефона си в колата. Звънна този на Ани. Тя вдигна, смени няколко думи с човека отсреща и ми подаде апарата. Беше д-р Мариана Симеонова от Изпълнителната агенция по трансплантации. Каза ми, че има донорска ситуация и трябва спешно да отида в София, в болница „Св. Екатерина“. Каза още, че трябва да взема решение какво правя до 10 минути. Беше 14:00 ч. Имаше ферибот в 14:15 и 14:30. Казах на глас „Майната му, оставам тук. Планирал съм да се гмуркам.“

          Добре че жена ми ме обича повече от гмуркането. В 14:15 вече бяхме на ферибота за Керамоти. В 20:30 ч. бях в болница „Св. Екатерина“. Сами си направете сметка как съм карал.

         В 7:00 ч., на 24 август 2013 г., бях на операционната маса. Преди да ми сложи анестезиолога маската за упойка, я помолих само едно: „Днес синът ми навършва 5 години. Моля ви да направите така, че на шестия му рожден ден той да е с биологичния си баща.“

         Тази година Калоян навърши 9. Да го видя как духа свещите на рождения си ден, е най-големият ми подарък.

       Съдбата е странно нещо. Сърдечната ми трансплантация бе на петия рожден ден на Калоян. В болница „Св. Екатерина“. На 24 ноември 1995 г., на празника на Св. Екатерина, се запознах с майка му.

         Св. Екатерина явно има нещо наум за мен.

     След сърдечната трансплантация, влизах три пъти за трансплантация на бъбрек. Но все нещо се случваше и отлагаха операцията. В крайна сметка тя стана на 19 февруари 2015 г. в „Александровска“ болница. И така влязох в историята с нещо, което не пожелавам на никого – станах първият българин с трансплантирано сърце, на когото му правят трансплантация на бъбрек.

         Бъбрекът ми е от мама.

      В мен функционират органи на трима човека. Дето се вика, вече съм съвършен.

         Как го понесе съпругата ти, споменавал си, че тя е голяма опора за теб?

        По-тежко от мен. Години след това ми каза, че много е плакала. И се е молила да оцелея. Когато идваше при мен в болниците, винаги беше усмихната. И никога не говорихме за болести. Говорихме за приятелите, за това къде ще ходим, когато ме изпишат…

         Тя е минала през по-голям ад и от мен. Защото от една страна е криела да не усетя как се чувства, от друга е криела от Калоян кофти настроенията си, ходила е на работа и не е спирала да е до мен в болницата. Мисля, че някак си се е клонирала, за да смогне. Хасково е на 200 и кусур км от София. Ставала е в 3:00, в 6:00 ч. е била при мен в болницата, а в 9:00 ч. е била в офиса в Хасково. И така дни наред…

     Когато първото премеждие с трансплантацията мина как се чувстваше, за какво мислеше тогава, какви бяха надеждите ти?

        След сърдечната трансплантация се учих отново да ходя. Случих и на лекари. Д-р Нези Чилингирова от „Св. Екатерина“ като че ли ме зареди отново с живот. Какви надежди съм имал? Тогава – да проходя отново. И да плувам отново. От 5-годишен плувам и щеше много да ме е яд ако бях спрял.

       Колко време след като беше трансплантиран продължи да се занимаваш със спорт, разкажи малко повече за това какво е да си трансплантиран у нас, да спортуваш, да се явяваш на големи състезания за трансплантирани?

         Никога не съм спирал да бъда активен човек. В това число и спорта. Преди трансплантациите се бях занемарил, но при пролежаванията ми из болниците имах време да помисля и да си дам сметка кое ми зарежда батериите най-добре. Умея да плувам, имам добра техника. Умея и да бягам добре на средни и дълги разстояния, лек съм. От кортикостероидите ме боляха костите. И така влязох след доста години отново в басейна, за да гоня време. Което за човек в моето положение си е проблем. Не, нямам предвид здравословно положение. В Хасково няма нормален плувен басейн. И до днес ходя да плувам във Велинград, където съм роден и израснал. Успявам поне веднъж на месец-два да ходя по за два-три дни. Но и с толкова съм най-добър в Европа (ахахахаха). С трансплантирано сърце и трансплантиран бъбрек, на 41 години, плувам 50 метра кроул за 38 секунди. А само преди 4 години по същото време не можех да мина 50 петра пеша за 38 секунди. Животът е вълшебно нещо, да знаеш!

        Първото ми голямо състезание бе през 2016 г. във Вантаа, Финдалндия. Тогава бе Европейското първенство за трансплантирани. Плувах четири дисциплини във възрастова група 35-44 г. – 50 м свободен стил, 100 метра свободен стил, 50 метра бруст и 100 метра бруст. Три пъти станах втори, а на 100 бруст първи. И трите пъти ме надплува един грък – Димитрис. Бивш републикански шампион на Гърция. Строхотен плувец. И приятел.

       След като се прибрахме от Вантаа, гръцкото издание на сп. „People“ посвети един свой брой на Димитрис. За страната си той е герой. За българската държава трансплантирани атлети не съществуват. И с това отговарям на въпроса ти „Какво е да си трансплантиран в България“.

         Има нещо, което обаче не мога да не споделя. След голяма битка, години наред, трансплантираните минахме на финансиране директно от бюджета. Средствата за лечение профилактика са осигурени. Поне за това проблеми нямаме. Което на общия фон е голям успех за нас. Но по всичко останало не се различаваме от нито един човек със здравословни проблеми  у нас. Като започнете от лекарствата и свършите до общодостъпната градска среда, която е само на хартия.

         С какво се сблъсква един трансплантиран човек у нас решил да спортува активно и да се наслаждава на живота до дупка?

          Човек, като мен, се блъска челно в стената с 200. Всеки ден. Има и друг вариант. Да легна и да се оплаквам. Е, избрах да се блъскам челно. Всичко си е до човек. Има хора всякакви. Аз съм такъв – не се отказвам. Не хората, които ще прочетат това интервю също не им е лесно.

           Без да мрънкам се наслаждавам на живота до тупка. Това е.

         Как преодоляваш препятствията? Кое ти дава сила да го правиш, кое те мотивира?

       Най-силната ми мотивация е любовта към живота. Казах ти вече – много силно обичам живота (си). Това е нещото, което ме изстрелва ежедневно над препядствията. Не ги преодолявам. Прелитам ги.

        В ежедневните си ангажименти водиш доста битки, сподели нещо от тях?

      Смяташ ли, че обикновени хора като нас биха могли да променят статуквото и да обърнат мача, ако се обединят?

       О, да! Само една забележка – няма обикновени хора. Всички хора са необикновени. Я им сравни пръстовите отпечатъци! Видя ли?! Различни са. Необикновени. И хората са такива.

       На българските хора им липсва вярата, че са човеци. Всеки ден им набиват в главите, че са гласоподаватели, електорат, народ… Народ? Всеки ден ги лъжат, заливат ги с информационен брак. С политически брак. С икономически брак. И тези хора отказват да са народ. „Какъв народ сме ние? Каква държава е това? Това не е държава! Това не е народ!“ Познати ли са ти тези думи? Когато българските хора осъзнаят, че са необикновени, че са човеци, че въпросителните изречения трябва да са възможност, а не оправдание, тогава мачът ще е в полза на същите тези български хора.

      Влязох в редакция на вестник, когато бях на 20 г. И останах там 19 години. Минал съм през всички нива на работа в една медия. Последно бях главен редактор. Напуснах през есента на 2015 г., когато трябваше да избирам – или да се подчиня на местния партиен вожд, или да се покрия, докато оня забрави, че не му харесват моите публикации. Избрах третото – напуснах работа и се хвърлих с главата напред в калта. Когато се бориш с прасета, няма начин да не се окаляш. Така се озовах в Общинския съвет на Хасково, избран с преференции от листата на местна коалиция. Сега си давам сметка, че си е струвало. Защото няма как да се пребориш със злото, ако не излезеш на неговия терен. Пък аз от битки не се плаша. Защото знам, че ако съм достатъчно търпелив и положа необходимите усилия, и това ще мине.

          Какво би искал да постигнеш, кое би те направило щастлив в следващите стъпки от живота ти?

       В личен план не желая нещо, което да си струва да се знае от хората. Моите желания не са интересни за другите, защото са обикновени. Понякога кутия шоколадови бонбони са ми достатъчни.

       Ако говорим за общи постижение – искам България да надмине Хърватия по брой трансплантации. Ето за това си мечтая. А ако може и да имаме училищна спортна база поне като Словения. За това си струва не само да се мечтае, но и да се работи. Де така да мислеха и управниците в тази клета територия, наричана все още България…

       Тази година щях да съм с една идея по-щастлив, ако поне един български трансплантиран атлет бе отишъл на Световното първество, което се проведе в Малага, Испания. Не отидохме, защото не намерихме пари. Ние си плащаме всичко – от подготовка, до екипировка, такса участие, пътни и т.н. Понякога не успяваме. Тази година не успяхме.

      Догодина има Европейско в Лигнано Сабиадоро, Италия. Вече са ясни и датите 11-16 юни. За щастие, таксите ще са по-ниски и ще можем да си позволим да участваме. Отидем ли 3-4 човека, ще е успех, ако сме живи и здрави до тогава. На тези състезания медалите и класиранията не са важни. Там всички са победители. Това се спортни форуми, на които тържествува животът.

         Какво би искал да постигне сина ти, какъв път би се радвал да избере?

       Важното е какво той иска да постигне. Веднъж, преди две години може би, ми каза, че иска да стане олимпийски шампион и за това тренира скокове батут (от 5-годишен е в залата). Така че той вече има свой път. Остава да го следва. Нали?

13087723_10207459700705372_8420049155853611497_n

            Ако сега трябваше да поемете отново по същият път на сбъдване на мечтите си би ли се колебал, отлагал и уплашил?

      Ако мога да избирам, не бих се разболял отново (Ахахахахахахаха). Много грешки съм правил. Но пък те много често са били оня шут отзад, който ме е изстрелвал напред. Не зная дали бих поел по същия път, тъй като аз все още не съм извървял този. И не съм сбъднал всичките си мечти.

          Чувстваш ли се благословен?

         Нали ти разказах за св. Екатерина ?!

         Какво би пожелал на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

        Не пожелавам на никого да тръгне по моя път. На онези, които съдбата все пак им е отредила да се борят за живота си, искам да кажа – вярвайте, че няма да е все така! Вярвайте, че и това ще мине. И то ще мине.

         В твоите очи аз може да съм герой, европейски шампион, бунтар и т.н., но истината е, че няма болест, която да бъде оправдана и да си струва. Единственото нещо на този свят, което си струва, е животът! И колкото повече го обичаме, толкова по-хубаво ще го живеем.

           И така …. надявам се днешната ни приказка да ви е харесала, да ви е дала поне един повод да се замислите, да установите колко щастливи сме всъщност в делника си, ако сме здрави и ако хората, които обичаме са до нас!
Също така бих се радвала, ако приказката на Жоро е накарала някои от вас да помислят и за това, че на даден етап бихте могли да дадете шанс и на друг да продължи да живее!

Приказка за щастието 4 или любовта побеждава! Истинската любов!

      Приказката, която днес ще ви разкажем с Крем е различна, нестандартна и това, което няма да видите и прочетете на пръв поглед в нея е болката, несигурността и  предшестваща тънка нишка надежда, че любов има, че тя живее … някъде там и че винаги имате шанса да я срещнете!

 

      В подготовката на тази приказка се обърнах към много мои обичани другарчета, които имат съдбата на Кремена, но те след кратко колебание отказаха да „застанат на светло“, защото както каза една от много обичаните ми дружки … „много болка ми костваше това щастие и сега ревниво го пазя от чужди очи“!

        Затова от все сърце благодаря на Креми, Стефан и техните прекрасни деца, че се съгласиха да бъдат част от поредната ни приказка, за да дадат надеждата на мнозината от вас, които се намират в началният ѝ абзац и се чувстват обезкуражени, объркани и обезверени!

            Прочетете я!

    Прочетете приказката и се усмихнете!

    Надеждата винаги я има! Любовта съществува! Истинската и голямата! 
 

 

           

          Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, възраст ваша и на децата .

       -Казвам се Кремена, на 42 съм. Занимавам се с фотография, блогове и други разнообразни занимания 🙂 Половинката ми се казва Стефан, на 36, работи в IT сферата. Децата у дома са три – Александър и Виктория на 15 и Константин на 5 и половина.

          Когато останахте в един момент сами с децата си имахте ли надежда, мечтаехте ли за нов човек до себе си или по-скоро се опитвахте да търсите баланса и да избягвате дори идеята за ново съжителство?

        -Близнаците бяха почти на две, когато открих, че връзката ми няма никакво бъдеще. Година по-късно срещнах настоящата си половинка, а още една година след това заживяхме заедно. Не съм мислила за ново съжителство, докато бях сама, всичко стана някак внезапно и изненадващо. Бях концентрирана в грижите покрай децата и нямах време, а и желание да се сближавам отново. Бях натрупала доста разочарования и огорчения, така че въобще не бях на вълна нова връзка.

         Как се появи новият човек до вас? Той ли ви намери, вие ли го намерихте, търсихте ли го, приятели ли ви свързаха?

       -Запознахме се онлайн, с месеци си чатехме съвсем приятелски, свързваха ни общи интереси и нищо повече, нямаше дори намек за флирт. Докато една вечер не се видяхме наживо в едно заведение…и всичко се промени …

 

       Как стигнахте до идеята да заживеете заедно и най-вече притеснявахте ли се дали той би могъл да е истински родител за децата ви?

              -Идеята да заживеем заедно дойде от него, аз не смеех да го въвличам в подобно приключение. Имах притеснения, разбира се, но децата го харесваха достатъчно, за да повярвам, че имаме шанс и с времето опровергахме дори и скептиците, които в началото се опитваха да го откажат от нас, точно защото не е биологичен баща на децата. Но истината е, че той е техният татко, без значение какво пише в актовете за раждане.

             Кога за пръв път усетихте сигурността и спокойствието, че децата ви ще бъдат обичани, независимо от факта, че не са негови родни деца?

     -Честно казано не мога да дам конкретен пример … много дребни моментчета са. Когато за първи път чух да му казват татко, когато оперираха очите на Вика, а той плака в коридора, докато чакахме лекарите, когато ги носеше на ръце полузаспали на прибиране от поредната разходка. Всеки път, когато казваше на някой, че е късметлия, че ни има.

21100896_10214454727906091_364799173_n

         Кога се появи мисълта за ваше дете?

        -Около 5 години след като се запознахме решихме да търсим по-голямо и собствено жилище. Децата тръгваха на училище, искахме да имат по-добри условия и удобства. И някак между другото се прокрадна идеята, че е добре да имаме повече място, ако случайно се увеличим. Аз имам медицинска история, която ни спираше от мечти, но все пак се надявахме. Най-малкият член на семейството дойде на бял свят 7 години след запознанството ни и 3 след като започнахме да си говорим, че искаме още едно детенце.

        Лесно ли взехте това решение?

  -Решението беше лесно, чакането беше трудно, но резултата си заслужаваше 🙂

 

        Притеснявахте ли се как децата ще приемат новото братче/сестриче/?

    -Като всеки родител, се притеснявах как ще се отрази промяната на големите. Да не ревнуват, да не се чувстват пренебрегнати. За радост голямата разлика между тях ни помогна. Децата много се обичат, големите много помагат, никога не е имало разделение между тях от моят страна или от страна на баща им.

 

            Сега, в голямото си вече семейство чувствате ли се пълни и щастливи и смятате ли, че си струваше целият този път?
           Чувствате ли се благословени?
           Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

       -Винаги съм искала голямо семейство. Щастлива съм, да! Получих повече, отколкото съм се надявала. Вярвам, че рано или късно на добрите хора им се случват хубави неща. Само не трябва да спираш да вървиш напред и да живееш без да изневеряваш на принципите си.

          Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

       -Нищо от това, което съм преживяла до момента няма общо с мечтите ми на 17-18 години. Не знам дали бих взела същите решения, от позицията на годините знам, къде съм допуснала грешки, но пък резултатите в дългосрочен план са в моя полза, така че грешки ли са били наистина? Или просто изпитания по пътя към това, което съм търсила?

      Приказката оставам без финал, защото пожелавам на мнозина от вас да я дописват, допълват и доукрасяват!