Жените в политиката

Държах да го споделя и тук!
Не, не от излишна суета или от пораснало извънмерно его, все още продължавам да съм си аз 🙂
Просто интервюто е станало хубаво и смятам, че то касае не само проявите на жените в политиката, но и на жените в общественият ни живот въобще.

Благодаря много на Гласът на Младите хора  и лично на Веселин Диманов за шанса точно днес на този празничен ден да си дадем сметка колко много могат да постигнат жените в делника ни.

И така, заповядайте :

За жените в политиката

Advertisements

Приказка за щастието 2 или деца, които сме носили в сърцата си!

16910603_10210523943827913_349706922_o

Днес искам да ви разкажа за едни много специални деца … за едни много специални родители … и за едно извънмерно щастие ….

Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, и най-вече децата.

Аз съм Радина. Основател съм на фондация „Искам бебе” – една кауза, на която посветих последните 10 години от живота си. Майка съм на две прекрасни деца. Дъщеря ми Йоанна е на 5 години и половина, а синът ми Симеон е на 1.

Здравейте, аз съм майката на Мария! Коя е Мария ли? Онази с коси черни като абанос и кожа бяла като сняг, която живя в сърцето ми 10 години.

Кога се появи мисълта за дете?

Година след като сключихме брак с Божидар, а това беше преди 20 години, през 96-та, решихме, че ще е прекрасно да си имаме детенце. През първите 4-5 години, до навършването ми на 30 години, преминахме през много изследвания, операции, емоционални сътресения. След това, вече почти на 33 годишна възраст, започнахме с опитите ин витро. Пътят ни към мечтаното дете ни отведе до идеята на „Искам бебе”. Страданието е обсебващо и болката е нечовешка – просто защото страдаш по нещо, което го няма и не знаеш дали ще го има. Но споделянето на тази болка с хора, които имат същия проблем като твоя, е като че ли подадена  навреме ръка при потъващ кораб. Хващахме се една друга, издърпвахме се от този бушуващ океан от емоции и сълзи и продължавахме.

Дълго я чаках, много се надявах. Сънувах я ту кротка и замислена, ту рошава и засмяна, тичаща след вятъра с широка усмивка! Първо се надявах природата да свърши своето, но се оказа, че планът е грешен. Оказа се, че тялото ми е на друго мнение. Много специалисти по репродуктивна медицина се кълняха в дипломите си, че бебето ще дойде скоро. Но, грешаха! Опитах всичко, което се предлага, инсеминации, инвитро, икси, имси…, без успех! Но палавницата от сънищата ми още живееше в сърцето ми.

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – осиновяване?

Няма смисъл да заблуждавам който и да е. Ще бъда честна – решението за осиновяване взехме много трудно и много бавно. Докато правехме опитите ин витро все си казвахме – този път ще стане и продължавахме. Докато в един момент, аз вече бях на 38 години, след поредния опит ин витро, просто ребром си зададох въпроса „Искам ли да бъда майка?”. Ако отговорът ми е твърдо ДА, то пътят не е един. Животът ми наистина беше толкова наситен със съдържание, толкова щастие, благодарност, искрена обич и оптимизъм получавах от хората, с които се срещах, толкова уж невъзможни неща се случиха пред очите ми, че тази радост вече се пренесе и в мисълта за осиновяване на детенце. Да, нещо много странно се случи с емоциите ми. Всъщност, решението за осиновяване взех не в момент на депресия и страдание, а на неизпитвано досега чувство на радост. Оттогава така си „тествам” и много неща, за които ми предстои да взема решение. Ако изпитам точно това необяснимо чувство на радост от предстоящото решение, тогава казвам ДА! Ако съм тъжна и слаба, ако сърцето ми плаче и страда, просто се оставям на молитвата и не бързам с големите решения и тежките думи.

И така решението дойде само! Осиновяване! Всички приятели и роднини се изредиха с истории за малки неблагодарници, които зарязали осиновителите си и станали престъпници и наркомани, а на горката Пешева детето се оказало циганче …….!!!! И разбира се „ Първичната рана” – това е книга позната на всички осиновители. Страховито четиво, което също нямаше ефект. Не се отказах! Тогава разбрах, че решението е съвсем правилно. Не се страхувах от тези истории! В документите написах, че нямам никакви претенции и зачаках.

Изпитвахте ли страх, неудобство да коментирате с хората темата за деца, избягвахте ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

Никога не съм изпитвала страх или неудобство от каквито и да е теми, свързани с деца.  А камо ли да позволя на някого да ме нарани, засягайки темата за това, че се борим за дете.  Пътят към детето е житейски тест – накрая си или стожер, или се саморазрушаваш.  Детето не спасява отношенията в двойката, не запълва празнина. Ако самите ние не сме намерили смисъл на живота си, не може да очакваме, че детето ще ни го даде. Не е честно да натоварваме което и да е същество до нас с отговорността за постигане на собственото ни щастие.  Детето идва със своя си свят, то е до нас, за да сме взаимно споделени и хармонични.

Знам колко трудно идват на този свят желаните деца и за мен всяка форма на живот е скъпоценна. Уча се непрекъснато, че няма по-красиво нещо от това да даваш – живот, внимание, обич.

Какво си помислихте, когато ви се обадиха за пръв път, че вече има избрано за вас дете?

Първо дъхът ти спира. То е все едно да видиш на теста за бременност двете мечтани чертички. После е страх – как ще се справя? После започваш да се молиш – Господи, дано да е МОЕТО дете!  После… Детето се ражда от сърцето ти. Преживяването е като да вдишваш пролетта след тежка зима. Всичките ти сетива се обострят – започваш за чуваш, виждаш и усещаш всяка фибра на порастващото с теб същество.

Обратно на твърденията по форумите не чаках дълго, около 8 месеца. Още помня деня! Докато се прибирах от работа получих обаждане от непознат номер – Центъра за асистирана репродукция – одобрение за трети, последен опит финансиран от държавата. Но на мен щеше да ми е седми! Не успях да се зарадвам! Предстоеше пак кошмарът с надеждата и отчаянието, а за физическата болка никой не споменава, някак се забравя когато резултатът е положителен. Пътувах към къщи и плачех за себе си, прибрах се с идеята да си поплача кротко, но животът реши друго. Във входа на блока се търкаляше писмо. Вдигнах го, за да не се загуби, а то … за мен. Отворих го. И в него покана за информационна среща относно детето Мария! Бързо пресметнах по дата на раждане. Беше на 9 месеца. И се казваше Мария, като майка ми!

Когато видяхте за пръв път детето си, какво беше чувството, усещането, емоцията?

И при двете ни деца усещането може да се изрази само с една дума. Любов от пръв поглед! Непреодолимо желание да прегърнеш това мъничко създание, да го погледнеш и да видиш, че е абсолютно съвършено! Ако сте го изпитвали, ще ме разберете. От първия момент знаех, че Йоанна е моята дъщеря, а Симеон е моят син! Без колебание. Разумът може да започне да ти задава въпроси, но сърцето ти казва, че ако си задаваш много въпроси, няма да ти остане време да обичаш!

Знаех, че това е моето дете! Още на другия ден бях при социалните работници. Те ми предложиха среща с детето още същия ден!!! Детето е в София, невероятно!!! Отидох в Дома, И там се запознах с Дъщеря ми – дебело бебче с коси от абанос и кожа бяла като сняг, същото онова което сънувах 10 години!

С какво се сблъсква човек когато осинови дете?

С абсолютно същото, с което се сблъсква всеки родител. Детето влиза в дома ти и преобръща наопаки целия ти свят. И това е прекрасно!

Само след месец, малко преди Коледа беше в къщи! Най-прекрасната Коледа! Разбира се адаптацията не беше лесна. Бях потресена! Детето се смееше без да издава звук, когато плачеше притискаше лицето си към най-близкия предмет, за да приглуши плача. Когато заспиваше се прегръщаше сама. Ласките и целувките я плашеха до смърт. Е, научи се да се смее, да плаче силно, да ходи и говори, да се гушка, но и до днес, когато изпитва болка предпочита да е сама.

Какво е хубавото, кое е трудното?

Колкото е хубавото, толкова е и трудното. 

Ако можете да дадете съвет на хората, с какво могат да помогнат на осиновителите като отношение и с какво е по-добре да не пречат.

Осиновителят, както всеки родител, има нужда от адаптация, от време, от търпение. Ако някой има въпроси, предпочитам да ме пита директно, а не през трети човек. Имам чувството, че сякаш ние, като осиновители сме все по-подготвени да споделяме радостта си от осиновяването, но често хората отсреща имат реакции на безпокойство. Например оня ден, в спонтанен разговор, стана въпрос, че Йоанна е осиновена и дамата плахо ме попита – тя знае ли, че не си й майка? Отговорих й, че детето ми знае, че сме се намерили в една вълшебна къщичка, но че аз съм й майка. Другата реакция, с която често се срещам, е някаква нескрита тревожност у хората – не стига, че едно си взела, ами и две? Много си смела, как ще се оправяш? Толкова смела съм, колкото всяка друга жена с повече от едно дете. С кое как да се оправям? Хората с по две и повече деца как се оправят? Майчината любов не задава въпроси… Приема, обича, продължава, раздава. Аз съм просто майка, с тази разлика, че моята „бременност” продължи 15 години.

Помагат ли татковците, в какво и как ги включвате в домашните задължения?

Без тате нещата не са толкова цветни. Всичко, което ни се случва, минава едновременно през умовете и сърцата на двама ни. Просто въпросите, които си задаваме, и отговорите, които намираме са различни, но в същността си – си приличат толкова много. Истината е, че и двамата изпитвахме и продължаваме да усещаме притеснение, страх и безпокойство понякога, спречкваме се, даже кръстосваме шпаги по някои въпроси, но и за двамата ни е важно да сме на едно мнение пред децата. Мисля, че децата се чувстват вътрешно по-стабилни, ако усещат,  че мама и татко са един отбор.

Споделили ли сте с малкото човече, че е осиновено и смятате ли да го споделите с него?

Опитвам се във всяко едно отношение да бъда честна с децата си. Старая се да споделям с тях истината във всяко отношение и спрямо възрастта им. Йоанна знае историята си и я разказва спокойно, защото за нея най-важното е това, че мама и татко много я обичат. Напоследък я чувам да разказва на приятелите ни нещо като приказка, която започва с това: „Вие знаете ли, че мама е имала една голяма мечта? Нейната голяма мечта съм била аз. А после аз си имах мечта – да си имам брат…”

Сега, когато вече гушкате малките слънца смятате ли, че си струваше целият този път?

Бих се молила Бог да благослови дълготърпението ми и отново да ми прати Йоанна и Симеон! Точно такива, каквито са днес!

Сега Мария е на 6 години. Иска да стане вегетарианска балерина – ветеринар! Тази Коледа ме попита, защо за мен Дядо Коледа не е оставил подарък. Хмм, аз получих моя подарък преди 5 години, малко преди Рождество!

Чувствате ли се благословени?

Чувствам се благодарна! Благословена и благодарна.

Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

Да следват сърцето си!

Да не спират да мечтаят и да следват сърцето си!

Преди 5-6 години, когато се запознах с майката на Мария тя току що беше влязла в живота и  …. толкова светлина и топлина рядко бях усещала в излъчването на един човек …..
С Ради пък се знаем вече ….наистина не помня колко години и въпреки, че работехме за едни и същи  каузи все не ни оставаше време да седнем да пием кафе на спокойствие, тя в ролята си на ангел, който помага на хората да сбъдват мечтите си, а аз в ролята на подкрепящ и даващ надежда човек на една общност от жени, които първо раждат децата в мечтите си … чакат ги, сънуват ги …
Забързано си разменяхме по някой ред тук и там, участвахме в разни събития, опитвахме да помогнем за сбъдването на нечия мечта … няма да забравя обаче една наша среща преди около 2 години … Ради изненадващо за доста хора обяви, че напуска управлението на фондация „Искам Бебе“ – бях учудена, съкрушена и натъжена, защото за мен Ради беше икона … чудех се какъв подарък да и измисля – нещо лично за нея, нещо в което да има послание, нещо мило, топло като самата нея. Често в нещата, които рисувам вплитам послания и пожелавам на бъдещият им притежател нещо хубаво, нещо лично, особено, ако знам за някоя тяхна мечта.

 
Ради вече беше майка на слънцето – Йоанна, но знаех, че тя в мечтите си иска да е майка отново. Не знам откъде го знаех … но докато рисувах пожелах на Ради да прегърне едно сладко … синеоко бебе … Не знам защо синеоко, може би подсъзнателно го оприличавах на най-малкият си дълго чакан син … Бях забравила за подаръка и за пожеланието … докато преди няколко месеца Ради не обяви „раждането“ на Симо!

Толкова много радост вероятно съм изпитвала само при раждането на своите и на сестра ми деца ….

Много обичани да растат Йоанна, Симо и Мария ….

А вие не забравяйте, че любовта не се побира в граници, тя не се описва с думи и че всъщност най-важното за едно дете е да се роди в сърцето ти!

И една статия на родител, който също е намерил своето щастие  ….
Историята на едно осиновяване

И така … следвайте полета на мечтите си …

17121320_10210577634570148_636003517_o

*автор на снимките е Калина Арсова

Да, България е на всички ни, помислете за това.

Снимка на ДЕОС \ DEOS.

 

Първи ден на улицата сред хората ….отново … защото и преди съм била като чужд застъпник и помощник. И, да тогава беше много по-лесно, защото вярвах, че човека за когото агитирам е достоен, честен и стойностен.

А, сега?!

Сега се оказа много по-тежко за преглъщане.

Мнозина въобще не обръщат поглед към теб, мнозина откровено се опитват да избегнат контакта, някои спират …

Хубавата част с тези, които искрено ни симпатизират и ни окуражават само ще я спомена!
Благодарна съм за всяка една добра дума, която чух този ден, за всяка усмивка, за всеки вдигнат палец.

Другите ….

Спираха хора с тежки думи „Всички сте еднакви!“, „Сещате се за хората, само когато идват избори“, „Вашата партия е измислена“, „Нищо не можете да направите“, „И вие ще станете като тях“, „Ще ми вдигнете ли пенсията, защото сега взимам 130 лв“, „Како, дай 2 лева … да си купя кифла“

Болезнено …. и толкова вярно, че не мога да им се сърдя.
С някои успяваме да продължим разговора. Представям им хората, с които сме заедно – водача на листата в нашият район Стефан Тафров, който мисля не се нуждае от представяне и Даниел Неделчев – целеустремен, млад професионалист, усмихнат, възпитан човек.
Изненадани са, че ние самите сме на улицата. Любопитни са. Разпитват ни – ние защо сме се включили, ако ни изберат как ще променим нещата, като сме малко, колко сме сигурни, че ще успеем да спазим обещанията си, защото те вече обещания са слушали достатъчно.
Разказвам им – каква съм, откъде съм, защо съм тук на улицата, че имам общо взето всичко – дом, прекрасно семейство, работа … но е необходимо още много, за да живеем нормално, като хора тук!

Да имаме време, желание и възможност да си купим книга, да отидем на концерт, на театър, да спортуваме, да посадим дърво, да се усмихваме на децата си …. а не просто да оцеляваме, като затворени в кошара скотове.
За да останат при нас синовете ни, а не да ги изпращаме с разплакани очи по далечни земи, и разкъсвайки сърцата си да си пожелаваме тайно да намерят там своето място и да не се връщат …
Затова сме на улицата, днес пак ще бъдем там с Мария Ангелова – млад, усмихнат, невероятен учител и Антонина Душева – адвокат със сериозна практика и авторитет.
Спрете при нас! Елате да поговорим – вижте, чуйте, помислете!

 
Ако не го направим ние, естествено с ваша помощ ще го направят пак тези, които много добре познавате! Ще продължим да тънем в корупция, мизерия и безпросветност и само да отброяваме тъжните дни на родителите си и да изпращаме заминаващите ни деца.
И, да ние не сме професионални политици, но сме хора със сърца и сме хора като вас!
Затова бихме работили за вас!

Със сърце!

Елена Хаджигенова

Кандидат за народен представител в 24 МИР, № 14 в преференциалната бюлетина от Коалиция Да, България, представител на ПП ДЕОС!