Снег се сипе на парцали – начи валИ!

Бесняхте ли днес сутринта, мммм?

Беснейте – беснейте! Няма лошо – отделя се адреналин, кофеин, снегорин …. Оф това беше друго… това беше на другото ниво на играта.

Ама и до там ще стигнем. :mrgreen:

Като дойдат избори пак си стойте в къщи на топло и си гледайте сериалчетата. :mrgreen: :wink: :mrgreen:

Едно не мога от вчера да се начудя – отДЕ се взе тоЯ сняг посред  зима – просто не мога да си го обясня.  :idea:   Все си чакам обещаното глобално затопляне и все оставам измамена, като рускиня чакаща коледен бонус * припомнете ми да ви разкажа вица, ако някой не го знае!

Както каза вчера една приятелка – искам да съм снегорин!!!!

Искам да съм като Лили Павловаааа – ама ей на вместо това съм на диета!

Зарязвайте фитнеса и диетите господа и другари и грабвайте лопатите!

Не бе ….. не е това дето си помислихте – да чистим сняг вместо фитнес – това исках да кажа. :mrgreen:

Ето давам личен пример – години наред сутрин рано-рано ходя на спорт – ама вали, вее, студено е, топло е – нищо не ме спира – бе като едно малко японско багерче съм, ама ей на днес снега ме ЗапрЯ!

Още на излизане от входа се забих в прясната спретната преспичка срещу гаража за радост на част от съседите щото това шофьорите сме едно племе – видим ли руса кака в БМВ и настава веселба ( за редовните ни читатели – Хелга е 20 годишна снажна германка, да не си помислите ся нещо и да вземете да ровите фамилните финанси, щото току виж стигнете и до наследството на чичо от Америка).

Та веселба, веселба, ама като ти седи на пътя слизаш и буташ е и лекинко попържаш и БМВ-то и русата кака – как да е върнаха ме в пътя добрите хорица – разбирай в коловозите и аз доволна предчувствам как ахааааа съм стигнала вече до залата.

Даааааа, ама неееееееееее.

Щото пред мен един друг чичко също се набуха в преспите, пък този между нас незнам защо реши да дава назад и загуби и образ и звук и картина. Е, малко ми подгъна номера с теглича, ама се разбрахме спокойно – колеги сме ся, няма да се занимаваме с глупости. Детето му закъснявало за училище. Казах му, че ще е по-разумно да стигнат до училище спокойни и здрави щото надали днес ще е единственото закъсняло.

Решавам да мина по другата улица и там се виждат спретнати коловози, обаче там вече картинката става съвсем приказна – с дружните усилия на двама юнаци се озовавам в началото на уличката кацнала върху средата на коловоза и ни напред ни назад. Колицата седи върху снега в средата, а колелата весело като в анимационно филмче си се въртят във въздуха. (666)

Връщам се в гаража – взимам две лопати и започваме да рием с чичкото от гаража – фитнес демек и здраве и чист въздух, снежинки, птички пеят …. Оффф пак се отнесох – птички нямаше….

Обаче не съм подозирала колко готини комшии имам – рия, рия с лопатата (666) …… казвам си едни думички …. (666) така подгряващи, ама друг път ще ви ги кажа ….. и пристигат още двама отдолу по улицата с предложение да ме бутнат – бреххххх ! :mrgreen:

Въобще днес ми е един прекрасен ден!

За пореден път се поздравявам за идеята да връча и дребния на половинката, защото не искам да си представям горкото какво щеше да преживее докато стигне до яслата…..от друга страна пък колко думички щеше да научииии….. :roll: :mrgreen: :lol:

И така …има няма 25 минути след като излязох от нас – вече съм на една от по-главните улици в квартала, която минава за почистена ( иначе ако ходя пеша въпросната улица е точно на 5 минути от блока) и направо хващам за работа – така и така фитнеса за днес съм си го изработила, че и отгоре.

Карам си и ми е едно приказноооо, едно веселооооо, едни думички ми се въртят из главата. Минавам покрай спирката на Школата на МВР в Младост 4 – там си седят 4-5 снегорина и една патрулка има с тях – свирвам им така за поздрав! Да са живи и здрави хората дето се казва! :mrgreen:

Тук да отворим една голяма скоба, защото имам много добър приятел работещ в тази сфера и от него знам, че тези хора не са се прибирали в къщи повече от 72 часа. Но, какъв е смисъла?! :?:

Те седят и мръзнат и не са си в домовете, но хаоса и непочистените улици са факт! Ако изобщо някой има късмет да излезе от кварталните улички – то той е голям късметлия…. Защото на кой му пука – нали Цариградско е почистено!

Ама то така е, като единственият снегорин в Републиката е Лили Павлова?! Толкоз може!

Така че господа, другари и вся остальная ….. грабвайте лопатите и рийте днес, ако искате и утре да сте в играта!

Другия вариант е да обявят телефончето на министър Павлова в национален ефир и да направим спретнат график по квартали и махали къде, кога и най-вече за колко ще огрява!

 

*  и обещания виц за рускинята :mrgreen:

Рускиня и българка си говорят покрай Коледните празници.

– На вас дадоха ли ви бонуси? – пита рускинята

– Дадоха …. по един гол *** ни дадоха! – отговаря изнервено българката

– Мдаааа, а на нас само пари ни  дадоха – гадовете! – констатира рускинята :mrgreen:

 

 

И щото не гот само хейт, пуснете си песничката – наистина е много яка! 

Тихо се сипе първият сняг

** публикацията е от 2012 година и за пръв път е публикувана в БлогА на Хаджигенов, както се казва открийте десетте разлики :), ше ги откриете ама друг път 😉

Резултат с изображение за тихо се сипе първият сняг текст

by Lenny

Advertisements

Приказка за щастието 1 или не спирай да следваш мечтите си!

Или един невероятният разказ за красотата, топлината, любовта, нежността и надеждата!

Седмицата започна с един чудесен празник „Денят на християнското семейство“!
Един ден, който някак се неглижира и остава незабелязан напоследък, в ежедневието ни, което все повече се изпълва с омраза, насилие и противопоставяне!

Създавайки Блога си навремето си го представях изпълнен с усмихнати публикации, с полемики между приятелки, в които обсъждаме усмивки, рисунки, пюрета, зъбчета, добрина, красота. Уви застигнало ни е древното заклинание да живеем в интересни времена.

Днес обаче се надявам да върна широките ви усмивки и да ви покажа, колко хубав може да е света!

И тук!

Колко хубави неща могат да се случат с близки на нас хора или пък с нас самите, стига силно да го поискаме и силно да повярваме в чудесата.

Седнете удобно, вземете си чаша горещ шоколад и се потопете в едно своеобразно интервю с две уникални жени, създали своите уникални семейства и радващи се на едни прелестни деца.

Още преди да се роди третият ми син живота някак ме обгради неусетно със семейства и приятели с много деца, постепенно след като ние се сдобихме с мечтаният си трети син около нас изведнъж заваляха бебета.

Ама, казвам ви наистина заваляха!

Приятели, познати, близки – родиха се толкова много и прекрасни човечета, но в тази статия искам да ви срещна с едни много специални две тройки дечица на любими мои другарчета.

 

С Цеци и Лори се познаваме от много, много години те бяха наши приятели много преди да станат родители на Карина, Моника и Стефан и затова съм много щастлива сега да ги видя като едно голямо и усмихнато семейство.

image-0-02-05-6d6ca3a63a17bc9e2cd4dd8a6bd3852d2d6c2407e594f751e9c531a252ba67e6-v

Със Стели и Томи се запознахме покрай сестра ми и зет ми, тъй като те са техни кумове, рядко съм виждала човек с по-запленяваща усмивка от Стели и си представям какво щастие е това за Иво, Ани и Рая.

 _mg_2950

В рамките само на два дни в този месец и Стели и Лори станаха майки за втори път, но на трето дете !

Да, сметката е вярна 🙂

И двете двойки имат първо близнаци, а след това и трето дете.
Но това, далеч не е единственото интересно в историите и на двете прекрасни дами, за които искам да ви разкажа.

И така, стига съм ви занимавала с общи приказки.

Оставям ви компанията Стели и Лори, които ще ви представят прелестта на родителството видяна през техните очи!

Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си,  и  децата си най-вече.

Стели: Казвам се Стелияна Попова или за по-лесно Стела, на 30 г., по професия съм биолог и ако в близките години спра да бременея и да раждам, може и да си защитя дисертацията 🙂 Занимавам се със змии и гущери, имам участие в различни проекти, свързани с оценка и опазване на околната среда… изобщо доста динамична, интересна и разнообразна работа.

Отскоро живота ни стана още по-интересен, тъй като вече съм мама на трима, но нека върнем лентата от начало.

Лори: Привет! Казвам се Лариса и съм на 36 г.  В момента гледам най-сладкия бебешок Стефан, който е на 2 седмици и от време на време каките близначки Карина и Моника, които са на четири и обикновено ходят на градина, ако не са болни 😉 Иначе работя в международна фирма в счетоводен отдел. Тати се казва Цветан и е програмист.

Къде е как срещнахте половинката си и как разбрахте, че това е ТОЙ?

Лори: С Цецо се запознахме на народни танци в квартално читалище преди 6 години. Сближиха ни хората, интереса към народното творчество, купоните, разходки в планините и красивата природа на България, и мечти за деца 🙂 За мен не ми беше много лесно да му кажа, че не мога да имам деца по естествен начин, но тъй като ми предстоеше поредната операция в тази насока, нямаше как да го скрия. Много показателно беше, че не се изплаши и не се отдръпна, а обратно – мобилизира се е и ми оказа цялата си подкрепа от този разговор и за в бъдеще. Преди да имам деца не изпитвах страх или неудобство да коментирам тази тема, по-скоро имах наблюдението, че някои близки и приятели им беше неудобно да обсъждат темата за деца с мен или като споделя, че имам репродуктивни проблеми и че се опитвам да ги реша, казваха ми, че съм още млада и че ще се наредят нещата от само себе си, макар че е невъзможно от медицинска гледна точка. Не се притеснявам и от факта, че трите ни деца са инвитро каки и бебе 🙂 Според мен по този начин се опитвам да помогна на хората, които също имат проблеми и се притесняват да го споделят или не знаят къде да потърсят помощ. Случвало ми се, след като разберат, че сме преминали през инвитро, познати и приятели да искат съвет, мнение или подкрепа от нас. С голяма радост се опитваме да помогнем максимално!

dsc_4200

Стели: С милият ми мъж се запознахме, т.е. ни запознаха съвсем нарочно, през октомври 2006г. След две срещи, на третата му отидох на гости за по чаша вино и така и не си тръгнах. Още с влизането си в къщата му, аз за първи път от много време се почувствах „вкъщи” и така разбрах, че това е ТОЙ. А именно Томислав, 20 години по-голям от мен, с прекрасно чувство за хумор, влюбен в мен и още от самото начало в идеята за голямо семейство. Още на 3-4ти месец от връзката ни той подхвърли въпроса за дете и аз му казах, че не искам дете, преди да се омъжа… Може да съм му поизвила ръцете за брак, но…съм си старомодна, винаги съм искала да се видя булка. 🙂 И така на 8-мия месец ми предложи брак (изключително романтично, на Айфеловата кула 🙂 ), а на 10-ия се оженихме.

b24

Кога се появи мисълта за дете?

Стели: Опитите за дете започнаха още тогава – на нашата сватба – 19.08.2007, но нищо не се случваше… Не се шашкахме особено първите 2 години, аз още студентка, не бързахме, но на третата година нещо почна да се прокрадва. И така започна ходенето по лекари. Къде да отидем първо? Ами Майчин дом, разбира се! Наслушахме се на всякакви глупости… Била съм с обърната матка, била съм правила аборти…правиха ми странни прегледи…отчайващо ми звучаха всички тези неща в 23-годишната ми глава, а никой не се сети да прати Томи за една спермограма, било то и само защото беше вече над 40…

Лесно и бързо ли стигнахте до темата – инвитро?

Стели: Отидохме в частна клиника, където от вратата ни огледаха и казаха: „ Ооо, при вас само ин витро ще стане!”. Това беше първия път когато чухме тази дума. Звучеше ни толкова страшно и невероятно, че повече не стъпихме там. След период на затишие, пак се заоглеждахме къде да отидем и кого да питаме за това „ин витро”. След питане по познати и приятели се озовахме в друга частна клиника. Позволявам си да кажа че това е клиника Щерев, а докторката, която ни пое е д-р Савова. Невероятен специалист, работохолик и човек. Прие ни без час, но ние чакахме пред кабинета й 8 часа за да можем да влезем. Веднага назначи изследвания, както на мен, така и на Томи, което показа отново, че ще се наложи ин витро поради мъжки фактор (малко живи и годни сперматозоиди)… Веднага ни насочи да кандидатстваме към Фонда за асистирана репродукция, за който не бяхме и чули до този момент. Първи опит – 9 оплодени яйцеклетки, два върнати в мен ембриона,  4 замразени за всеки случай. За жалост неуспешен. Не можех да повярвам. Д-р Савова ми каза: „Нищо сега пускаме към Фонда за втори опит, а през това време ще опитаме със замразените ембриони. Ще стане, ще видиш!”. Но не стана. Върнаха в мен и четирите ембриона, но нито един не се хвана… Бях много огорчена. Всичко това се случи за 3 години. 3 години изследвания, чакане за одобрение от фонда, опити ин витро и горчивина от неуспеха… Писнало ми беше, ама много! Докато чаках второто одобрение дойде и 27-ия ми рожден ден. Събудих се, наревах се едно хубаво, защото ако всичко беше ок, щях вече да имам дете в първи клас! Винаги съм искала да бъда млада майка, а вече съм на 27!:)Не бях недоволна от докторката си, напротив! Но два пъти нищо не стана, нещо трябваше коренно да се промени! Вдигнах телефона и се обадих в „Надежда” (моя приятелка, минала през подобен ад, непрекъснато ме убеждаваше да си запазя там час, но мен все ме спираше това, че много се чака там, а и аз си харесвах докторката). Вдигна ми изключително мила телефонистка, обяснявам аз какво, що, тя обяснява, че много ще чакам за час, аз се съгласявам, при което ме пита за записването на час кога съм родена. Моят отговор: „Днес, но 86-та година!” Последва радостно честитене, от нейна страна. 🙂

Дойде време за срещата с новата за мен д-р Персенска. Изключително директна, пряма и обрана в думите си. Ако не я питаш конкретно няма да обяснява. Тогава не разбирах защо е така, но сега си давам сметка, че колкото по-малко ми се обяснява, толкова по-малко се натоварвах. След определени изследвания (Пак!), коментара й беше, че е ок да опитаме с инсеминация. Ние с моя мъж се спогледахме и почти един през друг и заобяснявахме как ще ни е 3-ти опит и искаме ин витро, че сме получили одобрение от Фонда, при което тя се съгласи и започнахме отново. Две върнати ембриончета в коремчето на мама и 5 замразени. И чакане! Най-дългите ми 10 дена!

Какво си помислихте, когато разбрахте за пръв път, че вече чакате бебе?

Стели: Направих си кръвен тест за отчитане на бременността на 10-ти ден и за първи път имах резултат различен от 0. Всъщност доста различен – 699, което е доста или както каза д-р Персенска: „Мирише ми на близнаци!” Бях толкова радостна, че подскачах, а всички във фоайето ме гледаха като НЛО.

Лори:Когато направих тест за бременност и видях, че е положителен, първо изпитах някакво объркване (хем беше най-чаканата втора чертичка на света 😉 ) и страх дали всичко ще е наред. Мъжът ми беше на седмо небе. След трансфера трябваше да лежа и да си почивам две седмици преди да направя тест и тези две седмици ми се сториха адски дълги.

Когато разбрахте, че чакате близнаци, какво беше чувството, усещането?

Лари: Първите дни чакаш мечтаните две чертички, после чакаш десетина дена за първи преглед, после още за сърчице, после първа фетална морфология, за втора, после серклаж, после притеснения и желание да постоят още малко в коремчето. Каките се родиха в 32 седмица с тегло 1770 и 1800, което според повечето хора са добри мерки за близнаци.

Стели: И с радостта ми започнаха да изскачат въпроси и страхове – 2 деца наведнъж, как ще ги гледам, кърмя, ама всъщност, как и ще ли ги износя до края…а кувьозите…

Лесно ли се износват, раждат и гледат две бебета наведнъж?

Стели: Имах прекрасна бременност с близнаците! Не ми ставаше лошо, бях много подвижна, пътувах доста, събирах си материал за дисертацията, нито един от страховете ми не се сбъдна. Е, накрая бях и доста огромна. 🙂 Появиха се в последния ден на 38-ма седмица на 05.02.2015г Иво (3170гр/51см) и Анита (2750гр/49см) със секцио, тъй като и двамата бяха застанали изключително неблагоприятно за нормално раждане.

В началото беше адски трудно, после не става по-лесно, но просто свикваш с лудницата!

Лори: Само една майка знае какво е да се притесняваш за своите недоносени дечица и да се цедиш неуморно по 8 пъти на ден и да им носиш кърма в неонатологията и 49 дена да ги гледаш само за по петнайсетина минути през стъклени кутии. Макар че бяха в най-добри ръце и знаех, че в други болници свижданията са само веднъж в седмица без възможност да им се носи кърма беше доста тежко изживяване за мен. Още като станаха на половин година започнахме с малки преходи, пикници и по-дълги разходки в кенгуру. На седем месеца ги качихме на първия им връх Виден, на година и половина ги заведохме на първото им море и оттогава всяка година ходим и радостта няма край. Миналата година купихме селска къща с двор на един час от София и като се затопли времето всеки уикенд сме на село. Много им харесва на децата, чувстват се свободни там, още повече че си имат люлки,  батут и басейн, голяма забава става, а особено когато идват гости! Та почти навсякъде сме заедно: пазаруваме заедно, пътуваме заедно, разхождаме се заедно. Нямам търпение вече да отидем някъде извън София и да заведем малкия на първото му пътуване всички заедно 🙂

Помагат ли татковците, в какво и как ги включвате в домашните задължения?
Какви татковци са?

Лори: Таткото много помага доколкото може особено в гледането на децата: с охота сменя памперси, бърше дупета, гушка бебето, реди пъзели с момичета, води ги на градината, къпе и каките и бебо. Той е сериозен работохолик и весел купонджия. Успява да успокои/тушира моята сантименталност и притеснителност, напоследък и избухливост. Оценявам много готовността му да гледа децата за да разтоваря аз: да отида на козметик, маникюр или среща с приятелки. Понякога гледа някой романтичен филм с мен (заради мен), макар, че гледах много повече фантастики с него 🙂 🙂 🙂 Преди три месеца ми направи предложение и сам ми купи пръстен, беше много мило, романтично и трогателно.

Стели: Нямаше да оцелеем, ако таткото не помагаше. Особено нощем, защото аз ги кърмех, но нощем бях толкова изморена, че не ги чувах… Той ставаше, преобуваше и подаваше за кърмене.

Така станахме четирима, те поотраснаха, навършиха година …

15174407_1339048559439148_59791612_n

Кога и как разбрахте, че в сърцето ви има място за още едно дете?

Сега, когато вече гушкате малките слънца смятате ли, че си струваше целият този път?
Чувствате ли се благословени?

Стели: ….. и след низ от различни приятни и не до там събития, към края на март тази година разбрах, че чакаме още едно бебче… Не ин витро. И така на 11.11.2016 дойде нашият Божи дар – Рая (3570/52см).

Толкова са чакани и искани и тримата! Винаги съм искала 3 деца! Е, не си представях, че ще са в рамките на две години, нооо … така да е!

Лори: Винаги съм искала да имам голямо семейство и с възхищение гледах многодетни родители и продължавам да ги гледам с възхищение и благоговение. Често си мисля каква късметлийка съм, че срещнах точно този мъж в жизнения си път защото без него нямаше да има и чудните ни дечица. Чувствам се благословена, горда и безкрайно богата с моето семейство. За сега бебе Стефан е сравнително спокойно бебе и усещам огромна разлика в гледането на близнаци и едно бебе. Момичетата плачеха много, едната сучеше за другата се изцеждах и ядеше от шише до 6 месец. Първите месеци нямаше ден и нощ за мен, а имаше само един час кърмене, един час цедене и един час къде сън къде успокояване на плачещи бебета с колики и така всеки 3 часа повторение. Плачеха и навън в количката и препусках лудо по неравностите и тесни тротоари ( с двойната количка разходките бяха цяло предизвикателство ). Предизвикателство беше и да излезеш от къщи, защото асансьора ни е между етажите, а и количката не се събираше в него; да влезеш и да излезеш от някои магазини (повечето 😉 ) да не говорим за прагове и стълби, разбити бордюри и тротоари. Сега с новото бебе се чувствам  много по-опитна и съответно спокойна: той си хапва добре, наддава добре, за сега и спи добре и аз около него пу- пу дано да продължаваме в същия дух 😉

Изпитвахте ли страх, неудобство да коментирате с хората темата за деца, избягвахте ли приятелски семейства с деца, някой наранявал ли ви е с нетактичността си на тази тема?

Стели: Никога не ми е било неудобно да споделям за ин витрото. Даже съм карала приятелки да говорим. Смятам, че е много важно, защото ако имах с кого повече да говоря, нямаше да загубя толкова време в лутане и маене какви изследвания, къде да отида и кого да питам… Трябва да се говори за това. Много повече, отколкото в момента се споделя, защото този проблем съществува и процента хора, които стигат до ин витро расте.

Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

Стели: Всичко си струваше и нищо не бих променила, защото това, което съм преживяла за да ги имам, ме е направила по- благодарна, по-осъзната като родител.

Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

Лори: Искам да им пожелая да имат вяра и да не се отказват от мечтите си, защото има ли желание има и начин.

И така след невероятният разказ на Лори и Стели не виждам какво бих могла да добавя, освен едно – обичайте, не губете надежда и бъдете смели в следването на мечтите си!

by Lenny

Урок по благотворителност

655-402-syrce

Що е то благотворителност?

Според определението, което можете да намерите в интернет, БЛАГОТВОРИТЕЛНОСТ е процес на събиране на средства или други материални блага, за да се помогне на човек или група от хора, изпаднали по една или друга причина в лошо материално състояние.

Това е сухото определение, но какво се крие зад него?
Задаваме ли си в днешно време въпроса как можем да помогнем на някого, който в момента може да се нуждае от нещо малко, дребно, за да оцелее, за да оздравее, за да живее, за да бъде създаден дори.

Малко – за нас, особено когато сме мнозина, но непосилно за него – човека в беда, човека в нужда, човека висящ на ръба!
За днешните деца, с които говорихме по време на „уроците“ понятията – бедност и нищета не са познати понятия и слава богу.
Хубавото обаче е, че все пак децата от висините на чистите си души се замислят за това, готови са да откликнат.
Радващо е, колко много от тях осъзнават, че е важно да подадеш ръка, да помогнеш, да застанеш до някой в момент на нужда.
В последните години нашумяха много Благотворителни каузи: „Българската Коледа“, Инициативите на „Спаси, Дари на …“, в помощ на деца, страдащи от тежки заболявания, инициативата на Гала, както и каузите на фондация „Искам бебе“ и фондация „Майки за донорство“, които помагат на семейства с репродуктивни проблеми да се сдобият с дълго чакани рожби, инициативите на сдружение „Кауза“, които по особено креативен начин и с много усилия набират средства за закупуване на скъпа медицинска апаратура – кувьози, детски реанимобили, техника за спешни детски центрове. 

Хубаво е, всички наши малки приятели да разберат и да допуснат в сърцата си мисълта, че няма нищо по-хубаво от това, днес да положиш усилия в полза на някой друг, без да очакваш ползи за себе си. Да бъдеш просто човек, заради човечността, заради добрината в сърцето си, заради топлината в душата си, да бъдеш състрадателен, да бъдеш съпричастен …

А, иначе поводът на днешната ми публикация е и радостен, и тъжен.

Тъжен защото проведох нелек разговор, с човек на чиято благотворителност се възхищавам и следя от години и който отказа да бъде включен дори в анонса за благотворителна изява, като получаващ средства по воля на дарители, ако не участва в подготовката на събитието и няма контрол при придобиването и разпределянето на средствата. Отказа, защото каза, че с името им е злоупотребявано нееднократно и че държи на имиджа си. Признавам, че ми стана неприятно, но от друга страна от доста години се включвам в различни подобни инициативи и съм била свидетел на безброй неясноти и неточности, тоест макар и с неудоволствие разбрах притесненията му.

Другото, което ме натъжи е, че за разлика от децата мнозина от познатите и приятелите ми, към които се обърнах, за да ги поканя да участват отказаха поради …липса на време, липса на възможност, липса на … винаги има някаква липса ….

Ако бъдем докрай честни, дори не ме натъжиха толкова много тези, които отказаха, защото срока е малък, периода е такъв, не са във форма …, но имаше и хора, които дори не счетоха за нужно да ми отговорят и с една дума?!

Как очакваме да възпитаме децата си в дух на добрина, на човещина, на добротворство, след като самите ние трудно откликваме на тези призиви.

Не на последно място искахме да ползваме пространство в някой от многобройните столични МОЛ-ове, които видиш ли се оказаха препълнени по празниците и нямат грам свободна площ за 1-2 масички …. по простата причина, че няма да имат материален интерес. От всички на които писах, а това са може би всички подобни търговски центрове откликна само една дама, с която имам среща в понеделник и тогава ще дам отзив дали са реагирали докрай положително или не.

А, кое ме зарадва ли?
Зарадва ме заряда, с който децата приемат тези инициативи.
Зарадва ме ентусиазма им, зарадва ме наистина чистата им и истинска добрина. Зарадваха ме хора, към които се обърнах с покана да се включат, които откликнаха с радост и ме свързаха и със свои приятели и познати. Нови контакти със истински ценни и хора, с широки сърца.

И така, седнете с децата си този уикенд, поговорете с тях, обяснете им с простички думи, що е то благотворителност, защо е добре да помагат, помогнете им да направят жест някому та дори да е дребен …. помогнете на душите им да запазят чистотата си.

И разбира се, ако сте свободни заповядайте на нашият 

Първи коледен урок по Благотворителност

А вече можете да ни намерите и постоянно онлайн на нашата страничка 

ДОБРОТВОРИТЕЛНИЦА

 

by Lenny

Синовете ни  … българските …

Неизбежно ми попадна днес в потока от информация писмото на Румен Данговски, в което той подкрепя майка си.

Писмото на Румен Данговски в подкрепа на майка му като кандидат за президент

Благодаря ти за това писмо Румен, благодаря ти като майка на син!

Благодаря ти за това, че показа поне едно важно нещо на хората днес.

В каквито и други кривини да обвиняват твоята майка, то в една няма да могат да я обвинят. Добра майка е! Възпитала е добър син, дала му е шанса да се развива и да поеме по пътя, който е избрал.
Това е най-важното за нас майките, Румен!  Да знаем, че сме възпитали достойни синове – български синове!

Поне за едно нещо ще мога от днес да уважавам майка ти и да се чувствам съпричастна с нея.
Моят син също като теб учи в чужбина Румен … буквално преди минута се чухме по скайпа … познато ти е нали?! Чакам тези часове всеки ден, както и майка ти ги чака – сигурна съм.

И сега искам аз като майка да ти кажа, каква е нашата болка сине – майчината ни болка.
Далече сте от нас!
Не, не сте далеч от сърцата ни, защото винаги ще бъдете там!
Ти си единствен, аз имам още двама, но точно този първородният, ми липсва сине – липсва ми всеки ден, всяка вечер, всяка минута …. И ти липсваш така на своята майка ….
Радвам се, че сте избрали пътя си и сте поели по него, радвам се че жънете вече успехи, трупате нови приятели и кръгозора ви вече е много по-широк от нашият, радвам се, че ще дойде ден, в който ти и моят син може би ще направите държавата ни едно по-добро място за живеене, искам да вярвам в това, но сега ми е тежко …. И на твоята майка също и е тежко …и дори да стане майка на нацията пак ще и бъде, защото синовете винаги ще имат място в сърцата ни. И защото дори цяла нация не може да ги замени, сине!

Задавал ли си си понякога въпроса, защо пое  на далечен път сине?
Защо, не остана да се развиваш тук?

Не, не те упреквам … питам те … моят син не съм го питала, но за него знам.

Замина, защото и той като теб има амбиции, има знания, има дарби, които иска да развие, иска да бъде един модерен млад човек, който със знанията и уменията си да направи живота си добър.
Нормално е, нали сине?
А, защо заминахте, и ти, и той?

Защото тук вече не остана място, на което да задържат умовете и сърцата ви!
Това е грозната истина сине!
Тъжната … истина ….

Преди няколко години, когато големият ми син трябваше да мисли за гимназия го отказахме от едното от училищата, които беше избрал, защото отиването му там щеше да лиши по-малките му братя от шанса за каквито и да е извънучилищни дейности. Сумата, която искаха за година обучение в него, сигурно се равняваше на нечия годишна заплата … или на пенсиите на 2-3 пенсионери …И той макар и малък разбра и дума не каза. Една дума, дори … не ни упрекна никога, не ни обвини – защото ни обича, и защото знае, че ние го обичаме … Но точно, защото не ни упрекна болката става още по-силна и ти се чувстваш яростен, защото знаеш, че си искал, че си могъл да дадеш нещо на детето си, но … не си го направил, защото живееш в държава, в която това се случва трудно или не се случва, ако работиш честно и си изкарваш прехраната с вдигната глава.
Тази година и той като теб беше приет в 6 американски университета, които бяха първото му желание, но не можа да замине зад океана, защото нямаше как да си позволим този разход …
Е, пак замина в друга държава … и сега като гледам как учат там и като сравнявам с това как учат тук … ми става тъжно … много тъжно.
Защото децата български и тук, и далеч зад граница са /сте/ прекрасни, умни, устремени …, но и защото мъдростта ми ми казва, че малцина от вас ще се върнат тук … и това е тъжно, сине. Много тъжно!

Стискам ти ръката и ти благодаря като майка, за писмото, което си написал, за силата да бъдеш достоен син, да застанеш до майка си дори в момента, в който е хулена и клеймена.
Така постъпват истинките синове – достойните синове!
А, ти си един достоен син! Чест и почитания за това.

Защо няма да подкрепя майка ти е друга една тема и не знам редно ли е вие синовете да отговаряте за това … май не е, но ще кажа само, че 2009 година, когато дойдоха на власт ГЕРБ, ние работехме здраво, бяхме добре обезпечени и  имахме вяра, че най-накрая нещата ще тръгнат във вярната посока. Не случайно в тази година се роди и третият ни син – беше желан, чакан и планиран! Защото вярвахме във това, че доброто предстои сине!

Днес 2016 година – 90% от приятелите ни едва държат глава над водата, мнозина фалираха, съвсем буквално …, след 15 години високоекспертна работа бях съкратена и на едно от безкрайните интервюта за работа / на неособено атрактивна държавна служба/ чиновничето срещу мен си позволи да ми зададе финален въпрос „Вие, вярвате ли, че с вашата фамилия имате шанс за тази работа“ ….
Възрастните ни родители буквално тънат в нищета, и вече са обезверени и безгласни, гаврят се с тях навсякъде.
Здравеопазването е пред закриване, образованието също …
Това постигна партия ГЕРБ!
Ръководителят на тази партия се скри зад полата на твоята майка сине, защото не му достигна смелост да поеме сам вината си!
Той не намери доблест да застане като кандидат и да заложи своето име срещу своите дела, вместо това постави майка ти пред себе си, за да го пази като жив щит.
Това е недостойно, неморално … и други работи не е, но това не касае теб, касае него.
Силно се надявам един ден, когато се наложи в живота си да реагираш като мъж, да реагираш като сега!
Да застанеш зад и до хората, които са значели нещо за теб, да можеш сам да поемаш на плещите си отговорността, за да може майка ти да бъде горда с теб, сине, така както е горда сега!

Тези хора убиха мечтите ни сине, няма как да ги оставим да убият и умовете на децата ни …
За да съм докрай обективна мога да им благодаря за частта от магистрала Струма …, и за метрото, ама те не дават хляб  …. не лекуват и не учат.
Заради това сине, не мога да дам гласа си за твоята майка!
Защото хората от нейната партия затънаха в корупция, в тънки и не чак толкова тънки сметки, в безкрайни задкулисни игри и мръсно кадруване, докараха в страната ни бедност, каквато бяхме забравили, че съществува, но дори и това бихме изтърпяли, ако можеше поне синовете си да прегръщаме всеки ден ….

Вие самите избрахте света сине!
И може би така е по-добре …

От все сърце желая да сте здрави, все така да сте умни и устремени и дано един ден вие поне успеете мъдро да седнете заедно на една маса, без да се мразите и без да делите БЪЛГАРИЯ на моя и чужда, защото тя е една, сине и има нужда от вас СИНОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ!

Сила и смелост ви желая от цялото си сърце!

 

by Lenny

The country of origin  оr the country of the odium?

Чета ли, чета, тези дни в пространството интернет  … скролирам бясно от страница на страница, търся трескаво в  Гугъл и се чудя щом аз не се оправям в този хаос, защо съдя бай Иван и стрина Миче, че пак са гласували, не за който аз си мисля, че е редно  ….

Чета, гледам клипове, гледам предизборни студия, гледам прогнозни резултати, дебати …. Наши, американски … чета за събитията в Турция, в Сирия, в Европа  …
В един момент ми искристализират едни въпроси, които не ми дават мира, не мога да не ги задам.

Трябва да ги задам!
На себе си, на вас!

Питам се, кога станахме такива?
Даваме  ли си сметка, в какво сме се превърнали?
Знаем ли накъде отиваме, защото ако цитирам една моя любима млада авторка, „Добре е да знаете накъде сте тръгнали, защото като пристигнете може и да не ви хареса!“

За нас винаги е виновен някой друг – съседа, циганите, турците, комунистите, геьовете, чалгарите, блусарите, Доган, Местан, Бойко Борисов, бежанците, мигрантите, руснаците, американците, германците, англичаните  ….

А, ние ?!
Къде сме самите ние?
В какво се превърнахме?
Задаваме ли си този въпрос?

Удобно сме се превърнали в едни аватари, които онлайн определят съдби, попържат, решават от висината на удобното си столче и наличният интернет кой има право да „живее“ и кой може да бъде върнат в държавата си за да бъде насилван, убит, унижаван ….

Разприятеляват, зачеркват, блокират – но най-силно и най-вече мразят!
МРАЗЯТ,  всеки, който не е като тях!
Всеки, чието мнение не е тяхното?!

Всички други са глупави, само ние сме целите в бяло, красиви, умни, извисени … онлайн …
Четем Куельо, Бегбеде, Милн, но мнозина тези дни за пръв път чуха името на Юлия Спиридонова, а за Зорница Христова вероятно не са и чували, ахкаме по Ленард Коен и Съли Ерна, но се срамим от Слави, защото е чалгар, от Васко Кръпката, защото е нечистоплътен или пък от Веско Маринов, защото …
Имаме картини на Климт и Кандински, но не сме чували за Александрина Караджова ….
Ние станахме страната на омразата – бавно и полека омразата ни погълна изцяло, попи във всяка наша фибра, вече можем само това!
Дори да се появи ново лице, то бива потопено веднага и бързо в някоя от познатите колбички с различен цвят омраза – все ще се намери къде да го потопим, важното е да намерим за какво да го мразим.
В омразата се раждат и тези, които я употребяват …. такива като Динко, такива като хората, които безнаказано посягат на жена си, на кучето на улицата, на безпризорното дете, на слабия днес защото те са силните и могат да го смажат, да го унижат! Сега! Тук!

Изборите за президент буквално взривиха пространството, нажежени до червено и от проведеният с тях референдум на „чалгаря Слави“ и защото ние сме извисени няма да му гласуваме, защото той … той … ще направи партия, ще спечели следващите избори и ще е поредният, който ще ни яха.
Няма да гласуваме за генерал Румен Радев, защото е „червен“, въпреки че не е бил никога член на една партия, за разлика от опонентите си, които са били, но вече са се отметнали от нея. Но ще гласуваме за тях с отвращение само да не се върнат комунистите – НЕ, не защото ги харесваме, а за да прецакаме червените. Или пък обратното няма да гласуваме за Цецка Цачева, защото ни е несимпатична, защото е жена, защото е грозна, дебела, защото е имала лошият късмет да я посочи патрона и …. А дали има или няма други качества няма значение?!
Подиграваме него, че е обещал да въведе в училищата вероучение, а не се сещаме, да се възхитим на умението му да пилотира, подиграваме нея за физиката и, а не се сещаме да видим дали има интелектуален потенциал, за да стигне до тук.
В същото време допускаме депутати да срамят народа ни всячески, да връхлитат пияни, да нападат, да остават безнаказани, да въртят мръсни корупционни сделки, които са видни за всички само не и за съда, попържаме под мустак от поста си пред екрана, но няма да се вдигнем като един на площада – защото едните не са достатъчно умни, другите не са достатъчно красиви, третите пък не се интересуват …

Няма да гласуваме за млад, кадърен и професионално грамотен човек за кмет на един столичен квартал, а ще гласуваме за познатите кандидати на партийни структури разсипали и инфраструктура, и природа, и всичко в него…..

Сега нямаме избор, но всъщност когато имахме ние го пропиляхме с лека ръка.

В случая изобщо не ме вълнуват точно тези избори – дадох ги просто илюстративно, за да може поне един човек да се замисли и да промени поне на стотна начина си на мислене.
Да се опита да вижда нещата под друг ъгъл, да се опита да търси и намира различното ….

Сега се питаме „Как я докарахме до там“?
А, отговора е толкова прост – с омразата!
С безразличието, с тоталното безхаберие и безцеремонна надменност, което сме готови да дадем на всеки и по всяко време … за разлика от човещината си.

Ще се оправим ли някога?!
Можем ли?

Да, можем!
Но, трябва да го поискаме!
Най-напред, трябва всички като един да се вдигнем и да защитим върховенството на закона, трябва да извоюваме за себе си и за всеки българин шанса да има справедлива съдебна система, всички да са равни пред закона независимо от етноса си, цвета на кожата си, произхода си, местоработата и настоящият си пост!

След това, започваме на чисто!
Откъде да започнем?
Ще перефразирам по памет думи на непозната за мен жена, които ме впечатлиха страхотно днес:

Първо трябва да започнем от простото и от себе си!
Да се усмихнем на един непознат утре, да му кажем добър ден, благодаря ви, моля ви!
Да помогнем на възрастен човек да пресече, да му купим хляб, да му пренесем багажа, да помогнем на майката с детето да качи количката си в автобуса, да и подадем изпуснатата играчка, да спрем на знака стоп, да изхвърлим боклука си в кошчето, да дарим книги на училище, в което се обучават деца от малцинствата, да подадем ръка на колегата, който мразим, когато трябва да свършим нещо заедно, да си свършим работата днес добре и докрай независимо дали някой ни гледа, да подадеш ръка на противника си след като един от двамата е победил,  да се опитаме да намерим общ език с опонента си, да търсим допирните точки и ценности, а не различията!

Прослушайте цялата музика на Слави и ще откриете с изненада, че тя не е само чалга, така както и Васко Кръпката не е непременно некадърник, който не се къпе и не може да пее, вероятно и Анелия може да пее, но аз извисена в своя снобизъм не го знам ….
Седнете с децата си прочетете им книжка – на Юлка, на Зори …. Седнете със съседа, който подминавате защото няма вишУ и „ нямате общи теми за разговор“ и може да ги откриете, спрете на пътя и помогнете на закъсал колега шофьор, обадете се на 112 дори когато помощта е нужна на друг ….

Все още има един тъничък лед, по който вероятно можем да се върнем … опитайте да го направите сега …. Замислете се преди да натиснете бутона „ънфренд“ за човек, който днес ви дразни с призивите си да се гласува за един или друг, сетете се защо всъщност сте станали приятели, с какво ви впечатлява този човек, какво ви е дал, какво сте му дали вие и бихте ли могли да му дадете още!

Да, да дадете, не да вземете!

Лесно е да се вайкаме сега, но истината е, че можеше да е много по-страшно и все още може да стане.
Защото така разединени, насъскани един срещу друг и обезверени не сме били никога и така сме лесна мишена!
Трябва да намерим единството си, трябва отново да станем нация, да си припомним кои сме, откъде идваме и къде искаме да стигнем!
Трябва да спрем да допускаме възрастните ни родители да тънат в нищета, самота и да гаснат бавно с ужас виждайки сриването на всичко, което са постигнали и за което са мечтали.
Трябва да се опитаме да направим живота тук привлекателен и сигурен за децата си, които сега изпращаме в чужбина с тайната надежда да спасим поне тях!

Спрете!
Опитайте да бъдете преди всичко хора ….

Преди малко прочетох поредната весела статийка на любимата ми вече блогърка Мими Пеева, с която споделяме общи интереси стопанисвайки къщи пълни с мъже – настоящи и бъдещи, и с общата ни надежда да ги видим пораснали и най-вече добри ЧОВЕЦИ! В ръката си държа поредният брой на едно позабравено от мен списание …. Гледам статия за двама познати мои многодетни татковци и установявам, че се усмихвам,п ървото което виждам днес е, че мои приятели са станали вече многодетни родители с дошлият в семейството им нов член сърцето ми се усмихва с тях, със малкият Стефан … доброто също е заразно – просто опитайте да заразите хората до вас!

by Lenny