(Not)  for sale

 

2-e1407746375520

Човешкото в днешни дни поне за мен е повод за изненада, затова и днес не мога да не споделя нещо, с вас.

Имах вдъхновяваща макар и кратка среща с един невероятен младеж.

Един младеж, в който просто няма как да не се влюбиш от пръв поглед.

Нямам предвид физическо привличане, не и в този случай, тъй като  младежът спокойно би могъл да ми е син или, ако бях малко по-убедителна навремето можеше да е малкото братче, за което така тормозехме майка си 🙂
Но, това не е важно за случката, която искам да ви разкажа. За пръв път срещнах това момче в един офис и буквално го приех като мое момче, готова бях да го науча на всичко, което знам и мога, защото усещах, че има огромен потенциал.
Оказа се, че съм била права!
Има!

Отделно за мен беше изключително вдъхновение да съм едновременно и учител и ученик, тъй като въпросният младеж притежаваше феноменален талант в сфери, за които аз дотогава знаех малко. Трудно е да предадеш знания на някой, който е доста над твоите години, но той в голяма степен успя. Успя да ме зарази с ентусиазъм, успя да ми даде нови знания, успя да ме научи на много.
Нямам спомен дали съм му благодарила тогава, но силно се надявам, да прочете това и да приеме наистина най-искрената ми благодарност и за уроците и за това, че успя да върне вярата ми в хората!

След кратки срещи, раздели и пак срещи, а на финала и една доста тежка и драматична раздяла в офиса, беше минала повече от година и половина преди вчера да се видим отново и да установя, че ЧОВЕК или се раждаш или не … или може би ставаш такъв в най-ранните си години. Определено бях загубила вяра в една голяма част от хората, точно във връзка с тези отношения. 

С изненада научих, че след като следваше една опасно стръмна и стремглава кариерна пътека, младежа в един момент е решил, че иска да следва мечтата си!

Да, мечта, която го е отвела далеч от корпоративната суетня и далеч от фалша, лъжата и задкулисието.
Там, където талантът става още по-светъл, още по-очевиден и още по-необходим!

Отказал е предложение, за което мнозина от предишните ни общи познати трудно биха могли и да мечтаят, за което биха били готови, да минават през трупове / е хайде нека е преносно, но за някои не съм така сигурна, че не биха се включили и буквално/, за което биха продали душите си, биха обърнали гръб на най-добрият си приятел, биха казали на черното – бяло и на бялото – черно, само и само да се докопат до властта над другите, до върха на една пирамида с куха основа, да се сдобият с илюзията наречена власт.
Илюзия, защото се купува само нещо, което се продава и илюзия, защото изкривената представа на мнозина за тази „власт“от години вече е станала нарицателно. 
Единственият начин да водиш хора към успех е да вървиш рамо до рамо с тях, да им помагаш, да им благодариш, да ги поощряваш. 
Тези страници обаче явно са отдавна откъснати от нашенските учебничета, по които учат овластените в корпоративният свят.

Идеята на тази кратка статийка всъщност е, че е добре да не продаваме душите си, да не продаваме мечтите си, защото уви купувачи винаги се намират и те изтръгват от нас да речем не винаги най-доброто …Не бъдете стока, бъдете собственик!

Следвайте полета на мечтите си!
Бъдете себе си!

Не спирай да мечтаеш Приятелю, вярвам в теб!

 

Advertisements

До Коледа остават … дни

 

a9d4bc7c5c084c5db28012dcf7a9fe2e

 

Днес е първият му учебен ден, но той е далеч, ще си мислиш как ли ще мине, дали ще му е интересно, дали ще е тържествено, дали ще се почувства добре, дали ще са готини състудентите му, дали ще са добри преподавателите …

Вместо това ще трябва да се изправиш и да поздравиш своите студенти!
Трябва да се усмихнеш, може би да сложиш и очилата, не че има силно слънце точно днес, но е по-добре да видят само усмивката ти,  а не очите ти …

А сякаш, вчера го водеше към училище стискайки малката ръчичка и бързайки … 

Бързайки …. защо ли ….

Все бързаме …. бързаме и колко ли сме изпуснали в това вечно тичане ….

През деня някак се издържа, залисваш се покрай емоциите с първокласника, усмихнеш се с някой колега, свършиш малко работа, после пак намериш отдушник в залата, с любимите цветове, с хубава книга и се правиш, че всичко е на 6 и ти си скала.

Да, ама не си ….

Рано или късно идва време за вечеря.

Все още се улавяш, че пазаруваш количества за петима, че готвиш количества за петима …

Все още се чудиш как да съчетаеш капризите на тримата в една вечеря …

Подреждаш масата и слагаш един прибор повече …

Не, не е повече – там си му е мястото, просто тази вечер няма кой да седне там …

Гледаш малките да не поглеждат зачервените ти очи, скришом забърсваш сълзите, слагаш си една голяма усмивка и прибираш обратно приборите.
Малкият пак пита – кога ще се прибере батко от неговото училище, то защо е толкова далече …

Нямаш какво да кажеш …. , но трябва …

Ами защото е голям и неговото училище е далече, но той скоро ще си дойде …

Скоро е Коледа нали?!
Има – няма 2 месеца.
Ще се издържи някак … после пак ….
Мислиш си за стотиците приятели и приятелки, които също я чакат …
Пожелаваш им да са силни …и усмихнати …

 

Уж знаех, знаех какво ме очаква и пак се оказа, че няма как да си готов, но трябва.
Ще стиснеш зъби и ще завъртиш познатия кръг – офиса, залата, ще се хвърлиш с нова сила в страничните занимания и ще чакаш … времето малко след вечеря, когато ще можеш да го чуеш … до другия ден.
Щастлива си за него, той следва мечтата си, разтворил широко криле вече лети над света, който ще покори след някоя и друга година, като много от познатите ти деца в последните години!
Бъдете много щастливи, много успешни и не забравяйте, колко сърца ви очакват тук и събират обич и топлина за Коледа!

За първа година нямам търпение и я чакам!!!
Още от днес …

Моята Коледа!

 

“Я кажи ми облаче ле бяло
от где идеш, где си ми летяло.
Не видя ли бащини ми двори
и не чу ли майка да говори.

Що ли прави мойто чедо мило,
с чужди хора, чужди хляб делило.
Ти кажи и, облаче ле бяло,
жив и здрав, че тук си ме видяло.

И носи и от мене много здраве,
много мина, мъничко остана.
Наближава в село да се върна,
да се върна, майка да прегърна.
Наближава в село да се върна,
да се върна, майка да прегърна.”

 

На добър час, сине!

13138879_1889291301297510_7263239142033626775_n

 

На добър час сине и смел ти бъди!

На добър час сине, честта си пази!
На добър час сине, целта си гони!
На добър час сине, рамене изправи!
На добър час сине, главата вдигни!
Ти можеш, ти знаеш!
Крилете са силни и коренът здрав е!
Света е пред тебе!
Иди, да го смаеш!

Любов във сърцето пази си, да имаш,

и нека се слави твоето име!
Пари се печелят и губят,

предмети и вещи се сменят!
Но името, името сине,

Пази го!

И с гордост носи го!

15_2821_oboi_parit_v_nebesah_1440x900

Учителко лЬобима, поднасям ти аз дар!

img_3662

Днешната история, която искам да ви разкажа се е случила достатъчно отдавна, за да има „давност“ така да се каже и част от участниците в нея може и да са я забравили, но за жалост и достатъчно скоро щото всеки път като се сетя за нея да изпитвам истинско недоумение как е възможно да участвам в подобен водевил и да се питам докога ще позволяваме подобни неща да се случват в родното ни школо и не просто да позволяваме, ми и да участваме в тях с ясното съзнание, че са НЕкрасиви, НЕнормални и НЕпедагогични.

Повода за това писание е една много приятна статия Първият учебен ден у нас и по света  публикувана в невероятният блог на Мама Нинджа, която горещо препоръчвам и от коментарите в кулоарите, след която, се разгоряха много и забавни реплики, а аз се сетих за „моята“ случка и реших да ви я споделя и отделно да се опитам да ви провокирам да се замислите, дали и как и вие да участвате в подобен род забавления.

Краят на първи клас е, и понеже така се прави / друга тема е защо?!/ част от родителките в класа решаваме, че е добре да направим някакъв подарък на учителката ни. Опитваме се да го комуникираме с максимален брой родителки, но част от тях нямат време, друга част не ги вълнува за момента и тн и тн.

На финала 4 – 5 активистки сред които съм и аз / не, не се хваля, никак даже, продължава да ме е срам всеки път, колчем се сетя за тази „забавна случка“/ решаваме, че ще подарим на госпожата колие  „Сваровски“, понеже за 8 март сме подарили обици в подобен стил.
Аз имам една дружка, която често пътува в чужбина и снабдява познати с прилична козметика, бижута и други дреболии на цени доста по хуманни от тези по нашите ширини и оферирам останалите, че ще я питам, ще снимаме 3-4 подходящи според мен неща и ще изберем най-доброто за нашата госпожа.

Речено – сторено! След 2-3 дни избираме най-доброто и аз го поръчвам на моята дружка, пращам пари онлайн за покупката и правим сметка с останалите активистки с един хубав букет от целият клас какво би струвало това. Делим на броя на децата и натоварваме една от другите мами, която е и касиер да събере парите.

До тук перфектно / или почти на фона на разсъжденията, с които ще ви досадя малко  по-надолу/.
Парите така или иначе не са спешни / за другите, защото аз вече съм ги дала/ и събирането им върви бавно и мъчително, но … нямаме бърза работа все пак. До края на първи клас и тържеството, на което планираме да връчим въпросният подарък има още две седмици.
По-времето на този разказ, аз все още съм на работа, а иначе съм бременен, трудно подвижен хипопотам с почти изпарил се мозък и малкият е поверен на една възрастна госпожа, която го прибира от училище и с която учат, докато аз се върна в къщи. Въпросната госпожа е бивша учителка – пенсионерка, една от най-прекрасните жени, с които живота ме е срещал случайно и на която съм супер задължена за безброй неща. Та Мария, нашата си госпожа прибира всеки ден малкия от училище, така и на последният учебен за децата ден …

Вечерта пием с нея чай както си ни беше традиция и си говорим и тя в един момент ми казва :
-Да знаеш Лени, дала съм днес пари за учителката, да си спокойна.

Аз автоматично отивам да си взема парите, за да и ги върна и в един момент се сещам, че всъщност подаръкът е у мен – прилежно опакован и очакващ да го окомплектоваме с букет и да го връчим на тържеството в деня на връчването на свидетелствата. Затова ме заглождва някакво съмнение и питам така за всеки случай за какви пари става дума, защото Мария категорично не е от хората, които ще лъжат или злоупотребят с каквото и да е.

-Ами за подаръка за госпожата –отговаря ми Мария.

Решавам, че е станало някакво объркване и и връчвам парите, но все пак питам за всеки случай кой е събрал парите, за да си оправя моите нещата по-късно.

-Бабата на Мишето – отговаря ми Мария и някак смутено добавя – малко ми се стори прекалено набързо тази работа, но предположих, че ти няма да си против и затова дадох.
Тук вече нещо сериозно ме загложди и реших да поразпитам, защото бабата на Мишето не беше касиерката и не виждам защо трябва да е била натоварена със събирането на парите, а от друга страна това пък би обяснило евентуалното объркване.

Мария малко смутено додава:

-Да ти призная честно, аз малко бих се засегнала от такъв подарък!

Тук вече ми става ясно, че наистина нещо не е наред, защото аз бях споменала на Мария, че ще купуваме подарък на госпожата, отделно и казах, че аз съм ангажирана с това, но не бях се сетила да и го покажа … а откъде на къде тя така изведнъж реши, че би се засегнала?!

-Но, ти дори не си го видяла, защо реши че няма да е подходящ казвам аз все още тотално объркана и бременният ми мозък се мъчи да надвие обзелата ме следобедна размазаност и спокойствие.

-Ами, аз разбирам подарък да речем хубава книга или някаква брошка или пък нещо направено от децата, така просто пари в пликче някак ми звучат като бакшиш на келнерка. Поне аз не бих се зарадвала на подобен подарък – казва Мария и ме поглежда с прекрасните си очи.

-Как така пари в пликче?! – най-накрая мозъкът ми успява насилствено да изскочи от синята мъгла, в която плува и в която всичко е перфектно планирано, изпълнено и съвършено прекрасно и изискано.

Сериозно притеснена, я моля да ми обясни какво точно е станало и Мария започва своето кратко разказче, от което моите очи стават все по-големи и по-изразителни, а тя сериозно се притеснява, че е объркала нещо.

-Като отидохме да взимаме децата днес, бабата на Мишето каза, че днес е последният учебен ден и как така не сме организирали нищо за подарък на госпожата, това съвременните майки били все заети, все бързали и никак не се сещали за дребните жестове, пък госпожата ни била добра и заслужавала поне някакъв подарък за последният учебен ден и тн. Бабата решила въпроса набързо и направила списък с имената на децата от класа, като пресрещала всеки който идва да прибира своето си гардже и искала от него да се включи в подаръка, нямало определена сума –както се казва кой колкото даде от сърце, накрая събраните пари сложила прилежно в едно пликче и със все списъчето връчила на госпожата при получаване на своето златно внуче …. …та госпожата да си купи нещо хубаво за спомен!!!!

Тук вече аз получавам сериозен ступор, сърбеж на тила, някакви бегли опити за контракции и явно не изглеждам особено в кондиция, защото Мария сериозно загрижена ме пита :

-Да не ти стана лошо?

Дали ми е станало лошо?!

Смаяна я попитах как е възможно наистина да има такава простотия?! Казах и за подаръка, който бяхме подготвили и дори го разопаковах, за да го види, и на финала все още шашардисана я попитах дали не и се е сторило ужасно глупаво и грозно всичко това и защо се е съгласила да участва.

Мария съвсем оклюма и аз я уверих, че нищо фатално няма, но просто цялата случка е изумителна и съм съкрушена от тоталната профанщина на ситуацията, в която по никакъв начин не бих участвала, ако трябваше аз да реша. Тя сериозно се притесни дори направи опит да ми върне парите, но я уверих, че не мога да постъпя така и за мен въпроса не е в парите, а в жеста и в посланието.
Чак сега схванах нейното учудване и неодобрение, но все още бях дълбоко потресена, за да коментирам. Явно и тя като останалите е смятала, че ще се купува някакъв подарък със сигурност човек като нея още повече бивш учител не би допуснал, че „подаръкът“ може да се окаже пликче с банкноти и със списък на децата, като от списъка ясно да се види кой колко обич изпитва?! 

На финала, на тържеството помолих сина си да връчи все пак подаръка на учителката, като и каже, че той е от целия клас / защото такава беше идеята/, а той като един типичен малък Стрелец ме „застреля“ с въпроса си :

-А, защо да казвам, че е от всички като всъщност е само от няколко човека.

Ха сега де, обясних му че хората не са знаели явно, че вече има готов подарък и затова са дали пари на бабата на Мишето, а пък на мен не ми е удобно да искам от тях повторно някаква сума.

Обясних му и каква е идеята на един подарък и че стойността не е така важна, както жеста и както начина на поднасяне и посланията, тогава надали ме разбра, но бях длъжна да му кажа нещата такива каквито ги виждаме ние, защото явно не винаги те изглеждат еднакво от всяка камбанария.

Та на фона на тази вече отдавна отминала, но все така ужасно отвратителна за мен случка неизбежно онзи ден случихме голяма и доста приятна поне за мен дискусия с група майки и установих, колко много хора всъщност са против статуквото, но не правят нищо да го променят.

Вие бихте ли се радвали на подарък „Пари в пликче“?!

Струва ли ви се в реда на нещата учители да получават в знак на благодарност – „Екскурзия в чужбина“, „Ваучер за Манго“, „Пари в плик“, „Спа процедури“ ?!

Ако ви се струва в реда на нещата, то напразно сте загубили 20-тина минути в четене на горното, но ако отговора ви е НЕ! То помислете и направете нещо, не се поддавайте на общата профанизация и отказвайте да участвате в нея, дори да ви мислят за странен, стиснат, необщителен, неблагодарен  и тн.

Познавам прекрасни учители и естествено желанието да поднесеш един жест на внимание в последният учебен ден е разбираем, но този жест трябва да е премерен, да е личен, да е дълбоко затрогващ и едновременно с това адекватен.

Вие не си купувате учителите!

Вие им благодарите!

Благодарността за мен е хубава книга, нежен шал, меки ръкавици, диск с любима музика, книжка написана и нарисувана от децата от класа или албум със техните снимки, та дори и някакво бижу / но не златни бижута на стойност стотици лева/.

Благодарността може да се облече по много начини, не я унижавайте и не я карайте да изглежда като евтина уличница, защото тогава унижението е двустранно и засяга и поднасящия и този, който би трябвало да направи щастлив!

По другата тема, която пък започнахме пак по повод на статията при Мама Нинджа за т.н празнуване на края на учебните години в скъпи ресторанти, с куверти, с диджеи и аниматори и с куп излишни показности и разходи, обещавам също да ви провокирам по-натам да помислите.
Дали не е по-добре да заведете децата да потичат и поиграят в парка и да отпразнуват края на учебната си година, дали не е по-разумно да направите семпла почерпка в класната стая украсена от вас и от децата и озвучена с техните песни, а вие да си говорите спокойно с другите родители около вас?

Колкото и да ми се иска да кажа нещо друго горната случка е съвсем истинска и за жалост, както вече казах лично взех дейно участие в нея …

Последният първи или за корените и крилете

14292494_1215576608462440_4557333588723464180_n

 

Най-малкият ми син е вкопчил топлата си ръчичка в мен, стиска огромният красив букет и на гърба му се мята все още празната раничка.

Поглежда ме през минута и пита – стигнахме ли вече в училището?!
Сърцето ми се е качило в гърлото, дали ще успея да спра сълзите …

Сълзите на гордост, че най-малкият ми син тръгва на училище един трънлив, дълъг и тежък път, който изминахме и двамата, всъщност и петимата!
Сълзи на радост, защото и това момче порасна и стана едно добро човече.
Сълзи на … майка ….
Майка като всички останали …

Първият учебен ден на най-малкият, само пет дни преди най-големият да замине в далечни земи в своят Университет, за да докаже на света, че мястото му може да е навсякъде, защото се е борил упорито за това!

И в денят, в който сълзите се стичат по бузите ти и защото средният син, е застанал мъжки срещу теб и ти е казал – „Естествено, че ще отидеш на неговият първи учебен ден!“ и типично за бунтарската си възраст е добавил „И без това ние сме големи и няма да има никакви родители“….
Че ще има е ясно, както и е ясно, че няма как да си на две места, както е ясно и че не е възможно да имаш три сърца, но аз имам … или поне така се чувствам.
Защото момчетата са най-прекрасното нещо, което сме създали, с най-доброто момче до мен!
Припомням си с какво беше облечен най-големият и сладката му любопитна усмивка, какъв дъжд ни валя на първият учебен ден на средният и как той също като малкият си брат, се гушеше в мен и не искаше да остане в първата си учебна стая без мен.
Обръщам се назад, за да скрия сълзите си, и да погледна най-големият – дошъл да изпрати най-малкият в неговият първи учебен ден!

Още една причина да съм горда, защото след невероятната борба това лято, той спази и обещанието дадено на малкия, да го придружи на първият му учебен ден. Придружи го!
След като само преди месец все още му беше забранено да става! Но мъжката дума и братската дума са затова!
Братята са за да се подкрепят, да вървят по пътя си само напред и само нагоре и не мога да кажа, че изпитвам нещо друго освен гордост, обич и топлина ….

В един момент слънцето попада в очите ми, гали косата ми и се питам,   възможно ли е наистина това да е същото слънце … и виждам в далечината едно момиченце с непокорни опашки и с огромен букет, ококорило любопитните си очи и стискащо ръката на мама и татко …
Нима това момиче бях аз …
Виждам баща ми, разпънал на пода бял и зелен картон как старателно и търпеливо подвързва тетрадка след, тетрадка, виждам го как съди смълчан привикан от Директора на Техникума, за да чуе каква невъзможна дъщеря отглежда, виждам го с насълзени очи в деня на абитуриентският си бал, когато си мисли че не го гледам …

Та това беше едва вчера …

Благодаря за крилете, благодаря за това, че успях да полетя, да създам свое гнездо и днес да пусна и най-малкото птиче да полети по света!
Благодаря и за корените помогнали ми да устоя на бурите и ветровете житейски.

Дано съдбата бъде милостива с нас и ни даде шанс един ден да дойдем с вас да видим, как вие стискате малките ръчички на своите синове и дъщери на първият учебен ден!
Това е пълното щастие!

 

Бъдете смели момчета и нека силата бъде с вас!

Частен случай

 

 

142082056461663

 

Частен, частен колко да е частен?!
Като прочетете малко току виж се сетите, че познавате такива частни случаи, но вече ще знаете, че те имат и друга страна.

Някои семейства са си нормални, други не толкова.
Такова едно семейство, което  изглеждало нормално – две поотраснали деца, родители образовани хора, работещи, кой знае защо решили да си причинят неудобството да си родят и трето дете. То хубаво, си го причиняват, ама за държавата не мислят! Още едно дете да им отглежда / детски надбавки не им се полагат, защото взимат „големи пари“, за данъчни облекчения от нашата страна на земното кълбо някои не са и чували/ но това е една дългаааа и широка тема, която няма да засягаме тук….
И така тези уж нормални хора, след известни перипетии на финала се сдобиват с трето дете, което за да следим по-лесно събитията ще наречем Виктор /идва от победител/.
Виктор е прекрасно бебе, майка му е щастлива, гледат се с огромно удоволствие, растат, радват се един на друг, радват татко, братчетата си, радват приятелите си /поне 3-4 семейни приятели ненадейно се сдобиват малко след раждането на Виктор кой с 2-ро, кой с 3-то непланирани уж деца, а и те доскоро са били в графата „нормални семейства“.
Но отпуснатата от държавата година за отглеждане на дете изтича и мама се връща на работа. Малкият Виктор без проблем се класира в яслата / защото получава точки като 3-то дете и изпреварва конкуренцията/. Ясла като ясла – сутрин мрънкане или откровен рев, памперси, биберони, сестрите са що годе усмихнати и благоразположени, което не е случайно, просто една добра приятелка на мама работи в тази Детска градини и така Виктор от малък е връзкарче.
Идва време да се атакува Детската градина и Виктор попада отново безпроблемно /или почти/ в желаната детска градина, точно до блока, в който живее.
Всички отново са щастливи и доволни.

Омръзна ли ви ?!
Е, спокойно, екшъна предстои.
Ново място, нови хора, нови порядки – Виктор вече не е връзкар, родителите са щастливи, защото новата детска градина е буквално на 2 минути от блока им. Госпожите изглеждат свестни, обещават да научат децата на много неща. Виктор обаче продължава месеци наред да плаче сутрин и да не иска да се разделя с мама /нещо, което в яслата било изчезнало/. На всичко отгоре все още е „бебе“, не му се разбира много какво говори и все още не се справил съвсем с памперса. Абе той и не е много послушен, и като излязат в двора на детската градина тича!!!, скача, катери се …
Госпожата уведомява мама /батко, татко, който се яви да го вземе/, че Виктор е доста палав и трудно се работи с него.
Мама всеки ден пита как е било днес момчето, слушало ли е, как се справя?! Отговорите са уклончиви – палав е, не се съсредоточава, не работи, на двора не се спира…..
Мама всеки път заглежда с малко тъга рисунките на останали деца, но все пак рано или късно и Виктор ще започне да рисува, нали?!
Отделно рано или късно и от памперса ще се откаже, поне с големите е станало, и логиката сочи, че и тук нещата следват нормалния си ход.
Оплакванията на госпожата стават все повече, може би мама трябва да го заведе на лекар това дете ?!
Защо ?!
Ами защото трудно се справя може би има някакъв проблем. Мама учтиво благодари за съвета и започва полека – лека да се опитва да се занимава с Виктор у дома.  Гледа картинките, които другите деца са правили в Детската градина и се опитва да ги повтаря в къщи с детето.
Отказа е малко стресиращ – категоричен, твърд и отчайващо последователен.
Малкото любвеобилно иначе човече се прибира като кълбо от нерви всеки ден, един ден мама вади лист с рисунка за оцветяване и наръч моливи и ….. остава потресена … Виктор изпада в истерия, реве бута листа и моливите, моли я

– „Не … бебе … не може рисува, не е хубаво … недей …“
Понякога Виктор се прибира спокоен и иска само да се гуши във всеки, който е свободен в къщи, понякога сяда на пода и дълго седи с някоя играчка, понякога е нервен и плаче … нещата са трудни … и непонятни.
Е, все пак на някои деца им трябва повечко време, мама намира добър логопед и започват да работят за проблемите с говора на Виктор. Идва лятото, сборни групи, различни градини / така е като нямате баба и дядо!, ама наистина ли нямате кой да го гледа?! И т.н. и т.н. /.
В края на лятото Виктор заминава на морето, след това отново тръгва на градина – няма и седмица по-късно е обявена родителска среща.
Родителите на Виктор я пропускат / това сигурно защото не се интересуват от детето си, е „диагнозата“, която безпощадно са им поставили останалите родители, а всъщност никой не знае, че при наличието на още две деца и още две родителски срещи просто се налага да не посетят едната/.
Тук вече грешката си е тяхна.
Възмутен баща взима думата и поставя ребром въпроса :
– „Какво правим?!“, защо децата не научават нови стихчета и песнички, защо при хубаво време не са на двора, защо …. защо, защо ….
Вие, не сте ли си задавали тези въпроси?! Ако не сте значи сте щастливци.
Учителките са малко притеснени,те са професионалистки, с опит, със стаж, разбират си от работата, естествено веднага могат да обяснят.
Проблемите идват от …. Виктор!
Той е непослушен, по време на занятията не стои мирен, вдига шум, хвърля играчки …., чупи столчета и играчки. И на двора не извеждат децата пак заради него, защото учителката не може да гледа и него и още 35 деца, а той не стои на едно място!!!
Проблема вече е изяснен, сформира се родителски актив, който иска среща с директорката на детската градина с молба, проблема /Виктор/ да бъде разрешен.
Директорката звъни на родителите за среща, дискутиране и решение на „проблема“!
Майката е меко казано шокирана?!
Какво значи среща с родителски актив, какво значи решение на проблема /напомням пак – проблема е Виктор/!?
Как така предмет на дискусия би могъл да бъде един 3-4 годишен палавник и то с хора, които не са част от семейството му?!
Родителите отиват на среща с директорката на детската градина, като подчертават, че те са едни любезни и възпитани хора, но трудно биха допуснали да се дискутират предполагаеми проблеми на детето им с външни хора.

Среща с госпожите и директорката, да! Но, с други родители?!
Родителският актив има вече сериозен набор от диагнози за Виктор, той вероятно е аутист и освен това е хиперактивен, както и определено страда от дефицит на внимание. Със сигурност е агресивен и опасен, чупи играчките, които после родителите на другите деца се налага да купуват ?!
При всяко обявяване на събиране на средства в групата родителите на Виктор участват, носят в детската градина играчки, книжки …. Любезно предлагат и други материали. Никой досега не е споменал за този така сериозен „проблем“. Родителите са поставени на място, така де най-накрая и те да научат, що за чудовище отглеждат!
Как така не знаете?! Как така е обикновено дете?!
Директорката установява, че нещата не са само черни и бели и намира соломоновско решение – в детската градина вече ще има психолог в групата на Виктор, който ще следи как се развива детето, какво се случва в групата и ще се опита да помогне за адаптацията на това така „проблемно“ дете.
Присъствието на психолога дава отговори на много въпроси, най-вече на тези на същисаните родители на Виктор.
Виктор на практика просто излежава дните си в детската градина подобно на затворник – закусва, играе си малко, обядва, спи и си го взимат ….
Занимания ли?!
Ами той не желае да се включва!
Когато госпожата събере децата за работа, Виктор си намира играчка и отива в някой далечен ъгъл да се занимава понякога шумно, понякога тихо …
Госпожите понякога /най-вече когато психолога е там/ правят опит да привлекат Виктор за каузата и той да участва в обучението, но той вече си има модел, който му позволява да се чувства поне малко по-комфортно в този объркан и недотам приятен за него „втори дом“.
Вечер е нервен, мрънкащ и некомуникативен.

Родителите му все по-притеснени започват надпревара с времето – всяка свободна минута и доста от недотам свободните средства отиват в занимания с логопеди, монтесори педагози, психолози и всякакви практики даващи макар и минимален шанс за развитие. Притеснението на майката расте, започва да чете и да търси прилики и разлики в изброените от останалите „родители-специалисти“ диагнози.
Вярата им в детето е голяма, но все пак са родители, и допускат, че може би не успяват да видят истината в пристрастието си .
Същевременно, почти на всяко „извънкласно“ занимание Виктор реагира с познатия вече модел – тотален отказ да работи и опит да бъде оставен на мира. Според настоятелността на водещия заниманието – реакциите му варират от игнориране, до отявлена проба да се отърве ….
Защото вече е наясно, че няма да се справи и няма нужда да опитва.
Защото е чувал, че рисунките му са грозни драсканици, че влакчето от пластилин не прилича на нищо, че не може да говори добре и е бебе.

Иначе когато забрави за тези неща Виктор строи невероятни кули от кубчета, с удоволствие и завидно умение реди всякакви пъзели, обожава да играе с влакчетата и количките си, цитира наизуст цели сцени от любимите си анимационни филмчета, катери се, тича, скача, обича батковците и топките, обича торта и сладолед, научава се да плува и да кара колело, смее се и прегръща мама и татко, иска да свири на барабани и да плува в морето, лесно се сприятелява с по-големи деца, и е много грижлив и внимателен към по-малките от него, но към тези на неговата възраст е подозрителен.

Слава богу психолозите се заемат за работа и след 2 месеца от престоя им в детската градина съобщават на вече сериозно притеснените родители, че детето вече се е аклиматизирало в групата, вече е прието от останалите деца /но не и от родителите, защото те са наясно, че детето не е съвсем обикновено/ …. колко е хубаво понякога да имаш работа с деца, защото те наистина са светли и чисти души. Психолозите смятат, че е време вече да се оттеглят и че нещата в групата вече ще вървят по-гладко. Виктор все по-често се прибира усмихнат в къщи, почти всеки ден носи рисунки или апликации.
Родителите отдъхват и продължават да работят с изоставащата реч на сина си.
Облаците като, че ли се вдигат.
Е, понякога без да иска като отиде да го вземе майката дочува коментари на госпожата с други родители относно нейното дете … но тъй като прага на толерантност е леко снижен обръща внимание на директора, че меко казано подобно поведение е неприемливо.
Междувременно преди оттеглянето си психолога сочи редица пропуски и проблеми в педагогическите похвати на учителите и спрямо Виктор и спрямо обучението на децата в групата като цяло.
Родителите настояват да бъдат взети някакви мерки, поне временно да бъде преместен или Виктор в друга група или поне с педагозите да се работи, за да могат и те да се справят с подобни „предизвикателства“.
Да, разбира се – ще видим какво може да се направи …
Нищо обаче не се прави ….
Няма и да се направи.
Да не забравяме,че иде реч за „нормална“ квартална градина …, на която приоритета и е „отглеждането“ на деца, а не тяхното възпитание или развитие, което може се развива, което не ..

Психолозите са си тръгнали идват празниците по Нова година, отминават и Виктор се връща отново в детската градина. След няма и месец родителите установяват, че детето демонстрира много и явни признаци на стрес – гризане на нокти и пръсти – огромни рани покриват пръстчетата му, върнало се е напикаването!, дребният напредък в говора му отново бива стопиран, сутрин пак започва мрънкането, плача и молбите да не ходи на детска градина, отново спират да се виждат негови работи от дневните занимания в градината, все по-често отказва да работи и с логопеда и с останалите педагози в извънкласните си занимания. Оплакването на педагозите се подновява, отново полека лека се споменават някои диагнози, но пък от друга страна Виктор вече е много послушен в детската градина, просто явно му е трудничко да учи на миличкия, може би има някакъв по-сериозен проблем.
Родителите решават да направят консултация със светилата по психология и записват часове за консултация във водещи клиники и при най-добрите налични специалисти – чака се с месеци … от октомври …. часът им е за април.  Някъде в началото на май на финала получават заключението на професионалистите ….. месеци, в които те самите за една бройка не са повярвали на „заключенията“ валящи отвсякъде върху детето им…
Заключенията са, че детето има известно изоставане в говора, но интелектуалните му възможности са напълно в нормите за възрастта му. Никоя от останалите диагнози така щедро поставяни доскоро не са потвърдени. Констатиран е обаче проблем в поведението на детето, който е следствие от липсата на педагогически подход и последователност при работата с него. Поведенческият модел естествено би могъл да бъде преодолян, особено, ако се вложи макар и дребен опит за индивидуална работа с детето, истинска работа от педагози можещи, знаещи как и искащи да го направят.
Препоръките на специалистите са детето да продължи да работи с логопед и при нужда да бъде подпомагано от психолог при адаптацията си на място. ….

Безсънните нощи и изхабените нерви на родителите няма ще се върнат обратно.
Педагозите, надали ще се променят с вълшебна пръчица, рефрена че видите ли в групата има 35 деца и няма начин да се работи на индивидуално ниво с „особените“ е подет отново. Иначе отзивчивата директорка, гледа да седи настрани от проблема с тайната надежда той да се саморезреши без намеса отвън или отгоре.

Пред родителите на Виктор няма много пътища.
Вариант 1 – частна детска градина – вариант, които не е по силите на всяко средностатистическо семейство, особено на такова с повече от едно дете.
Вариант 2 – намиране на място, на което на педагозите ще им се занимава с проблема /Виктор/ и той най-накрая ще бъде приобщен към тази общност, в която пребивава вече 2 години без никаква полза.
Със сигурност има още много факти, които не знаем нито ние, нито родителите на Виктор, нито директорката на детската градина. Със сигурност голяма част от родителите на децата в групата не са лоши или безсърдечни хора, все пак когато на вас някой ви обясни как вашето дете страда заради някое друго, вие естествено ще защитите своето…
Съвсем друга тема е как родителите на Кати, Ваньо, Еми научават какво прави Виктор?! Родителите на Виктор никога не са се интересували от това какво правят в детската градина останалите деца. Никога не са обвинили друго дете, за това, че на тяхното не е обърнато достатъчно внимание, никога не са изисквали някакво специално отношение или пък нещо по-различно от това, което получават другите деца. Просто само толкова и тяхното дете да работи и то да се чувства прието и обичано като останалите.
А, ако и във вашата група в детската градина има един Виктор, опитайте поне малко да го поопознаете, да видите дали наистина е толкова черен, дали наистина е толкова палав и невъзможен, дали пък не можете да поговорите с родителите му, дали не можете да се спрете и да оставите децата да поиграят на площадката след като ги вземете от детската градина, дали не можете да обясните на своето дете, че могат да бъдат приятели с Виктор, нищо че той понякога е палав, а не да му обяснявате, че Виктор не е много добре и по-добре да не играе с него, както често се случваше на самият Виктор и неговите родители при вечерните им разходки.
Малчугана с радост се хвърля към „другарчетата си от групата“ видяни на площадката, докато техните родители бързат с ужас да ги повлекат нанякъде, за да не би „различието“ да се окаже заразно!

А, ако Виктор наистина не беше добре?!
Ако, наистина беше се оказал аутист, или дете със синдром на Даун, или пък заекваше или беше кривоглед или беше с ДЦП?!

А, АКО ТОВА БЕШЕ ВАШЕТО ДЕТЕ?!

Тогава приказката би била съвсем неподходяща за вечерно време, затова оставам на вашето въображение края и.

Приликите с ваши познати и недотам са напълно случайни – Виктор би могъл да се казва Мина, Светозар или Мишо. Родителите му биха могли да са простички хора, работещи в някой цех за безалкохолни или да са просто вашите съседи или приятели.
Детската градина би могла да е тази до вашият блок ….

Всеки, който е имал нервите да го прочете може да задава и въпроси, чиито отговори може да знам по случайност … Всеки имащ съвет или пък мнение по темата може да ги сподели. Бих помогнала, с каквото мога да има поне един „проблемен Виктор“ по-малко във вашата детска градина или вашето училище.

Търсенето на сърцати учители, които не биха се поколебали да работят с Виктор продължава почти година, накрая той попада в нова Детска градина в началото на януари.
В група, в която госпожите и леличката го приехмат като свое дете 🙂
В група, в която има приятелчета, с които играе всеки ден и след Детската градина.
В групата, в която родителите не просто не дърпат ужасено децата си, а напротив Виктор е канен на рождени дни / нещо, което дотогава не му се е случвало/, в група, в която като се видят с децата след година време в паркчето се прегръщат тичайки едно към друго, като стари приятели и си говорят надълго и нашироко за новите си места и приятели.
В края на годината децата от групата на Виктор / които са с година по-големи/ отиват на училище, но някои от тях и до ден днешен продължават да поддържат връзка с него и родителите му.
В новата група на следващата година резултатите отново са добри, не са блестящи, но на фона на пропуснаните 2 години …
След броени дни Виктор тръгва на училище …. Той може да се окаже приятел на вашият син или на вашата дъщеря … помогнете им, дайте им шанс да бъдат приятели!
Нищо друго не е така важно за Виктор, от това да е обичан и да се чувства приет! 🙂

 

images

 

Под чертата : Не исках да наблягам на махленското в случката, а именно това да коментираш чужди недостатъци и/или качества и липсата им. Не исках да наблягам дори в грубият опит някой да влезе образно в дома ти и да ти обясни, че стените ти не са красиво сини, че салатата ти не е по вкуса му, че виното ти не е хубаво …
Дори това е преживимо и можеш да го игнорираш, но как бихте понесли съдбата, на което и да е дете да се разбива, защото така е удобно, и защото смятате, че това би донесло полза на вашето.
От въпросните родители се е очаквала само една реакция да си вземат „дефектното отроче“ и да се оправят, като оставят „нормалните“ да станат още по-нормални  ….
При напускането на групата от психолозите, когато изведнъж детето стана добро /просто защото стана ясно, че няма да се предадат хората ей така/ изведнъж се намекна, че видите ли сега друго дете създавало проблеми. Сигурна съм, че напускането на Виктор, просто ще произведе нов „непослушник на сцената“ в тази група, защото там това е модела ….
Е, ако майката на този точно непослушник е близка с госпожата някак ще се намери начин да се позамажат нещата ;), но ако пак е случайна персона … системата е отработена.
Всъщност в цялата история потресаващото е, че поне половината участници в нея / родители имащи също деца/ твърдо вярват, че проблема наистина е едно дете на 4 години!
Та така остава открит въпроса как и къде да ги търсим тези педагози, които имат сърца да работят с всички деца?!
На Виктор е отказан прием в едно частно училище и то не просто отказан, а не са им върнали никакъв отговор … все едно не е бил там, все едно не съществува …
Защо?!
Защото ще „развали“ имиджа на училището като „Елитно“
„Елитно“ в какво?! Във възпроизвеждането на самовлюбени и самодостатъчни егоисти, за които в света има място само за собствената им съвършеност!

Споделеното от родителите на Виктор има за цел да ви накара да помислите, да поговорите с децата си!
Защото това, което изтърпя Виктор и неговото семейство  е нечовешко и никое дете не може и не бива да понася подобно отношние към себе си!
Лоши педагози е имало винаги и по наше време ги имаше, но най-много зависи от родителите в една общност. А истината е, че в последно време родителите озверяхме и сме готови на чудеса от храброст само и само да изличим от земята „различния“, „черния“, „този с другата вяра“, „този с дислексията“, но най-вече „този който не е като нас“.
Винаги съм търсила начин да приобщавам детето си към другите, но това е защото винаги съм приемала, че децата макар и различни от моето също са добри, също са чисти и светли души, на които просто трябва да покажеш как да се държат, как да приемат.
Позицията на повече от половината родители в старата групата е като към дете с чума или хайде да не преекспонираме, поне като със сериозен стомашен вирус, който е силно заразен.
Затова и дадох контрапункта с развитието му в следващата година и половина на място и с хора, които повярваха в него, които го обикнаха и които се бориха за него или поне опитаха да направят всичко възможно.
Изнасям тези данни, които най-много искам просто да изтрия от паметта си завинаги, камо ли да ги коментирам и да ги правя достояние на една широка аудитория само с едничката цел .
Дори един случаен човек да се замисли, да го разбере, да промени нещо малко в себе си и да го коментира по подходящ начин с детето си …. за мен ще е награда и някое малко човече ще живее усмихнато.

За кожата на една умрЕла лисица или корпоративна култура по български

66-01-27504-632x358

 

– Пичове –  влетя в стаята Веско ….

– Чухте ли – и рухна съкрушен на стола си, приглаждайки с ръка зализаната си с гел косица, като гледаше към вратата с изцъклен поглед все едно там стоеше призрак.
Останалите млади мениджъри в стаята бяха с къде, къде по-лустросани обноски защото все пак бяха завършили сериозни учебни заведения като СА, ВИНС и УНСС, а не като Веско математика и стъкмистика в СУ и само вдигнаха уморени погледи от мониторите, където течеше сериозен работен процес – Майн Крафт, Гейм ъф Тронс, последния мач на Мъри срещу Вавринка, промоциите в Спорт Директ и Букинг.ком …

– Ще сменят СЕО-то, …пак … да го … е** ,тъкмо му свикнАхме на тоя, сега пък нов!
– Споко бе, ти пък какво си се затръшкал, колко минАхА и този ще мине по реда си-мъдро и с нужната доза спокойствие отбеляза Божката и го погледна с честните си сини очи.
– КАжИ сега какво разучи ?

Веско беше шубе и все треска го тресеше как да се оправя в тоз пусти корпоративен свят дето нищо не отбираше, добре че беше Божката, ако не беше той …
Ама на виж сега как се завърта живота те си бяха от едно село с Божката, израстнаха заедно и навремето му беше писАл домашните …
А, Божката може да беше всекакъв, но си имаше свои хора и си ги пазеше като пръстите на ръката, щото то повече не му трябваха – Веско, Савчето /жена му/, Борето и Галка, те като са на верните места и всичко е ток и жици, а няма как да не са нали той лично ги е сложил там и си ги крЕпИ.

Божката винаги имаше план!
Винаги ….
При един от предните босове, се наложи спешно да се научи да кара ски и да разучи най-яките писти из Европата и у нас, пусто все така се стичаха ангажиментите / много натоварена година се случи за мидълмениЖмънта/, че все не можеха да се напаснат заедно с шефа да отидат да покарат, ама здраве да е!
Божката все му пращаше снимки от различни ски курорти и му обясняваше компетентно къде снега става за каране и къде лифтовете работят добре и тн и тн и тн.

От цялата работа ползата беше, че малкия се понаучи да кара в ски училището, докато Савчето милата търчеше и  го снимаше на старта, на финала, на влека, в чайната. Той така и не можа, много да вдене къде е точно великия кеф от тез смотани ски и мръзненето по пистите, ама слава богу не се задържа дълго тоз любител на зимните спортове.

После дойде ония шахматиста, там малко браха зор, щото никой не отбираше от шах, та гледаха цели дни записи на разни шахматни мачове и записваха като луди термини и после Божката караше Савчето вечер да го изпитва докато си пие ракийката с доматите от тате, та да имат какво да си хортуват със СЕО-то като отиде да прави презентация на търговците.
Божката си беше сложил тогава като скринсейвър на лаптопа шахматна дъска с някаква знаменита комбинация, поръча си от „Али експрес“ килимче за мишката на шахматни карета и отделно и калъфче за телефона в този мотив, за една бройка да купи и на Савчето шлиферче от Бърбъри щото реши, че е тематично, ама пусто не му стигнаха командировъчните тия западняци големи пустиняци нали …, а като типична рожба на северозапада Божката не беше научен да разхищава.
Роден си беше търговец той и много се гордееше с това – ей но под негово ръководство стигнаха такива висини в продажбите, ама тия некадърници от маркетинга пак прецакаха работата, щото една хубава промоция нямаше от половин година .

– Та кажи сега- обърна се той към Веско … какво научи за новия?
– Търговец е!-съкрушено продума Веско – спукана ни е работата шефе … ще ни шкарти и ще си докара негови хора … навсякъде така правел, голям гадняр бил.
– Айде сега, давай да мислим, стига паника – скастри го Божката и хвърли едно бързо око на записките от последното ейчар обучение за това как да мотивира хората под него.
Ама то това не бяха хора, това беше Веско, пък надолу на кой му пукаше мотивирани ли са или не. Те бяха млади меринжейчета и това не ги вълнуваше – пушваха пипъла и решаваха крушъл ишуси на поразия после раздаваха нови задачи, а те самите на обучения за нови скилс и така година след година водата си течеше дето викаше баща му.
– Отивам да слухтя -само дето не козирува Веско, ама той си беше такъв, изпълнителен -с умиление си помисли Божката.

-Еххх, един ден като стана СЕО ще го направя поне СФО Веско-мислеше си той зареял поглед в екрана пред себе си, където течеше поредният мач на Арсенал.

-Или не по-добре да направя Савчето – помисли си той, пък Веско ще го направим нещо друго – СМО да речем – там С да има отпред и някоя С класа да има да си търкаля служебна и това е.
Колко му трябва на човек, Божката не беше алчен – каквото ти дават взимай …
Веско се върна след час и седна като вдигна уморените си очи към Божката.
– Шефе, ловец бил тоя новия- смутолеви той и забърса потния си врат …
– Сега кво праИм?

– Е, как кво праим бе Веско- сопна се Божката – действаме, както винаги!

И веднага вдигна телефона да звънне на тате.
След кратки любезности го поразпита как вървят нещата, как е със здравето, както е редно за един добър син и накрая включи резачката – все пак той е боса на търговците и нямаше много време за губене.

– Тате, има тука една работа, мноо важна- каза Божката.

– Казвай- отвърна баща му, свикнал с какви ли не задачи от години наред.

– Значи, мислим да си дойдем за малко в петък вечер и да останем да ви видим в събота и в неделя със Савчето и детето изстреля Божката. – старите много обичаха внука и дУшА даваха за него дето има една дума.
– Ама трябва с тебе да подготвим много бърже една работа!

– Каквото трябва ще приготвим- каза стария- казвай ся да записвам.
– Значи тате, трябва ми ловджийска екипировка,ама пълна и да е скъпа. Виж там питай чичо Боре той нали е ловджия – пушки, ботуши, там жилетки, шапки, каквото трябва всичко и най-вече трябва ми като дойдем някое убито животно за снимка – там елен ли ше е, вълк ли, лисица ли …. Каквото има…
Баща му се същиса, ама беше и той гърмян заек и каза само:

– Ще го уредим. Чакаме ви!

И така в петък в 2 часа Божката звънна на Савчето да слиза на паркинга / щото и тя беше шефче на едно отделче, няма да се излагат/  минаха да вземат малкия от детска и хванаха пътя на Северозапад.
Стигнаха даже още по светло и баща му го посрещна още на прага с проби от новата ракийка и с  новината за пълното ловджийско оборудване струпано под асмата.

– Чакам утре да донесат и някакъв дивеч, щото сега било забранено, ама чичо ти Боре мноо те уважава, знаеш и кАзА, че щом е за тебе – ще убие и глиган, ако види! – гордо се изпъчи баща му, той много се гордееше със сина и снахата и двамата станаха хора … шефове в голяма фирма! Хората ги уважаваха … и него също …

Ядоха, пиха, старите се порадваха на внука и на другия ден по обяд чичо Боре се отби да донесе обещания улов – една лисица.
Божката я попобутна с крак, малко мършава му се видя, и такава една като по-едро куче, ама … на харизан кон …
Набързо събраха дружинката и направиха куп снимки с мобилния му телефон – Божката с пушката, Божката с цялата дружинка, Божката стъпил на убитата лисица, Божката преметнал лисицата на рамо.

И така по живо по здраво се прибраха късно в неделя в София заредени с нови буркани, картофи, две пилета, пресни яйчица, домати, буркани с лютеничка и кьопало  и баница, а малкия беше затрупан с нови и нови играчки, които Божката предвидливо прибра, за да му ги дава малко по-малко. Така де, не е нужно да се разглезва чак толкова детето, едно време той да не е имал толкоз играчки пък ей на пак човек е станал … шеф …!

Още на другия ден обнови профила си във ФБ с новите фотоси и на екрана на лаптопа му грейна снимката на дружинката изправена за фотос със свирепия звяр, който Божката държеше триумфално.

След два дни новото СЕО извика Божката да се запознаят и с идеята да му намери някое смотано местенце, за да може да си докара едни аверчета от старата работа …
– Давай момко, че нямаме много време.  Показвай сега какво правите тука, каква е структурата, какви са ви таргетите и колко кост сейвинг може да направите?

Божката с разтреперани ръце отвори първите няколко графики, които беше направила Бени и от които той не беше много наясно кое е най-важното …. Ейййй не се научи тая Бени беееее. Сто пъти и беше казАл да пише най-важното с червено, а не всичко с червено, ама нали беше градска на майка му ….

Но целта на Божката беше друга.

-Ето тука- сочеше той на графиката някакво стълбче дето му се видя подходящо, това е -… и хооооппп изведнъж мишката се плъзна встрани и изскочи на десктопа, а там снимката на дружинката.

-Извинявайте – смутено промълви  Божката ….

– Та ето тука, това са последните продажби, а тук на другата графика са и сумите от последните – …. хоооп и мишката пак се плъзна встрани ….

И пак на екрана цъфна снимката на гордата дружинка с трофея в ръцете на Божката в целият и блясък.

-Я, ти да не си ловец!?- рече бащински СЕО-то .. и го потупа по рамото … – ейййй я, я да видя, ти ли я уби тая лисица?
– Аз – скромно свел очи отвърна Божката

– Браво бе, ти знаеш ли че и аз съм ловец?!
– Верно ли ?!– възкликна Божката и ококори големите си сини очи … виж ти какво съвпадение, а какво ловите …. И се започна една приказка …
Секретарката звънна веднъж да каже, че е дошъл следващият презентатор, но СЕО-то я натири и каза

– Да чака!

И така след 2-3 кафенца, последното с коняче от специалната колекция на Божката, което Веско донесе услужливо в едно служебно пликче … Божката си тръгна от СЕО-то с нова длъжност.
От другата седмица щеше да е шеф на нещо си там …. Нищо не му разбираше, даже и не успя да го запомни.

– Веско, бързо сядай да четеш за …. ъъъ кво беше това … айде, че от другата седмица сме там!

Веско поклати глава невярващо и после с блеснал поглед каза :

-Еййййй, голЕм си шефе!

– Голем!

 

Та така …. Да не си мислите вие, че лесно се живее в корпоративните среди, човек за залъка на какво ли не е готов …..

Веско също за пореден път подхвана да се занимава с нещо дето не разбираше, но все щеше да се намери некой будала да им върши работата …. Само от едно се притесняваше ….
И тоя СЕО ще го преживеят, ама утре ако вземе да дойде някой гей …..?!

 

Първи клас ще бъда аз, мама плаче с пълен глас

school-backpack

 

Родители залагат бижута и телевизори, за да изпратят първолаците си

Значи, като видях това заглавие преди 2 дни го прескочих, защото първо ми се видя тъпо, второ клати социалния мир … пък ние не сме такива хора …

Дет се вика звездите говорят едни неща …. средната заплата е 900 лв, пенсиите скачат на поразия, безработицата стремглаво намалява, въобще цъфтими прЕ(о)цъфтяваме по всички параметри и тва естествено са пълни измишльотини.
Днес обаче подтикната от типичната за родителите на първолаци лиготия се спрях и аз пред една книжарничка с едничката идея да закупя за последния си първолак някоя готина раница с поредния грозен анимационен герой.

Питам продавачката за ориентир в цените …

И, о миг поспри :)))


– Ами, зависи от марката и от качеството госпожо – между 30 и 100 лв са …


– !!!!!????? – т’ва съм аз гледам изразително 🙂 ,щото нали не може да ме видите …


– Естествено тези скъпите са по-качествени на Кабол са, но поне със сигурност няма да се наложи да купувате нова през годината …..


– !!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!????????????????????- т’ва пак съм аз и сега и преглъщам нервно, все пак набирам смелост и с гласче, което не е точно моето се чувам да казвам – Е все пак аз го взимам за малко дете, не е нужно да е от най-скъпите?! Налииии – това последното го изкрещява вътрешният ми глас!


– Е, все пак това пък ти е последният първокласник / пак този досадник вътрешният ми глас/ – не се стискай!!!!


– Млъквай – сопвам му се аз …


– То всъщност за малките ви трябват най-големите ранички, защото носят най-много неща … продължава да каканиже продавачката, но явно не и вдъхвам много доверие, защото смъква гарда и казва – „Е, винаги можете да вземете и от по-евтините, ама то като купите още една за втория срок и пак същото ще ви излезе“…


– Благодаря ви, много ми помогнахте с насоките – чувам се да казвам и излизам отнесено от книжарничката, сигурно е от слънчевото затъмнение или от ретроградния Меркурий.


Значи съвсем нормално в МОЛ-чето раничките може и по 140 лева да са :))))

Та, така … прибрах се поживо по здраво и сега се чудя да вадя ли верно бабините пендари или да пера раницата на студента и да караме с нея докато се скъса 🙂

Като финал, както казваше баба не е луд, който изяжда баницата ….
Всички сме си виновни!
Пораснала викате средната заплата и колко раници можете да си купите с нея – 9!!!!, само за справка в Англия можете да си купите вероятно 40! , е не че ви трябва повече от 1 де, те са здрави 🙂 сЕПак

Отделно като се замисля, „марковите“ по спортните сайтове са на тези цени, ма къде ти ще се мерят те по здравина с Кабол ….
#По раниците посрещат по акъла изпращат!

 

#айдеглейтесиработата
#студентизлизапоевтинотпърволак
#хубаваработаманашенска