Една инициатива на вестниците „Труд“ и „24 часа“, с ангажирани сериозно в нея Министерството на Младежта и Спорта, Министерството на Здравеопазването и Министерството на образованието и науката.
Получих нестандартна покана да участвам в среща със заглавие „Здрави в училище“, като анонса беше, че акцента ще се постави върху здравословното детско хранене и спорта в училище.
Не съм мислила повече от 5 минути преди да приема, въпроса беше само дали ще мога да присъствам, тъй като датата и часа бяха доста неумело подбрани според мен – 15 септември сутринта, но при участието на 2-ма действащи министри явно няма друг начин за стиковане на програмите.
Надали ще ви учудя, че срещата започна с дългички речи на двамата министри – Красен Кралев на министерството на Младежта и Спорта и Петър Москов на министерството на Здравеопазването.
За жалост в голямата си част срещата премина в монолог на министрите, както и на членове на парламентарни комисии. Нещо което донякъде обезсмисли присъствието на част от останалите гости на кръглата маса. Добре би било при организиране на подобни мероприятия в бъдеще да се предвиди време, в което всеки поканен да има възможност да изложи гледната си точка, в противен случай се превръща в обикновен клакьор.
Изнесени бяха противоречиви статистики и доста информация относно това какво е предприето и какво се очаква да се прави.
Като цяло нещата звучат добре, но тъй като родното ни образование отдавна е поле за популистки изяви, реформи и недомислици, с него се спекулира при всяка възможност, докато не видя истински действия и резултати от обещаното за мен то си остава точно това – красиви думи и добри намерения.
Наистина срещата беше на 15-ти септември, но за мен беше притеснително отсъствието на най-важният министър, а именно този на Министерството на образованието и науката, тъй като всъщност всичко, за което стана дума на срещата се случва и дай боже ще се случва в училищата, където са децата ни.
Пресата си избра своите акценти, като обещанието на министър Москов да забрани монетните автомати с джънкфууд. Както и обещанието на министър Кралев да бъдат увеличени часовете по физическо възпитание с още един седмично.
Това можете на прочетете и чуете навсякъде, затова няма да му отделя време.
Единственият важен за мен акцент беше крайно недостатъчният брой часове по физическо възпитание и спорт на фона на тези в редица Европейски страни – министър Кралев цитира статистика, според която в Исландия, например, се провеждат 216 часа по физическо възпитание годишно, в Полша – 289, във Франция – 144 срещу 62 в България. Както се казва няма нужда от коментар.
Интересни изказвания направиха доц. Байкова – специалист по хранене и диетика, която внесе доста яснота относно спецификата на изискванията за детско хранене, също така представители на БАЗФ и СПОРТЕН КЛУБ ОРИНДЖ ФИТНЕС изнесоха интересни статистически данни за общата физическа активност на българите като цяло, която е крайно незадоволителна и за активността сред подрастващите, която е направо ужасяваща.
Тити Папазов внесе своята доза емоция, както си му е реда, но каза много верни и истински неща, които докосваха и даваха отговори на много незададени въпроси.
Голяма част от гостите или не можаха да вземат думата или се наложи да съкратят изказванията си максимално в края на събитието, когато и журналистите вече бяха напуснали залата в преследване на нови събития, което лично за мен също е доста непрофесионално.
Тъй като поканата ме представяше като представител на една огромна и влиятелна медия, а именно сайта БГ-Мамма смятам, че е важно те да бъдат споменати в тази публикация, като участник.
Наложи се и аз да съкратя доста своето изложение, затова ще го направя тук подробно и с максимално аргументи, за да се избегне неразбирането породено от изваденият от контекста текст, с който журналистите бяха представили мнението ми.
И така, за да превърнеш малкото вързопче, с което се прибираш един ден в къщи, и за което никой никога не може да те подготви напълно в истински ЧОВЕК за мен са необходими минимум 5 важни точки.
Да го обичаш безусловно и безрезервно!
Да го уважаваш и да му показваш, че за теб то е личност и ти уважаваш мнението, позициите и желанията му в максимална степен! Като по този начин го караш и то да уважава всички около себе си и особено – по-слабите, тези които имат нужда да бъдат подкрепяни и подпомагани.
Да го научиш да чете /книги/ и да запалиш в него жаждата за нови знания!
Да го запалиш по спорта!
Да го храниш правилно!
Естествено този списък е много семпъл и схематичен, но за мен без това е абсолютно невъзможно да постигнеш тази хомогенна смес, която ще даде качествен и истински човек в бъдеще време.
Ще се спра само на точките касаещи дискусията, а именно спорта, тъй като за тях е думата в тази инициатива.
Предложението, което внесох е да бъдат премахнати нормативите и оценките по физическо възпитание и спорт. Поне така беше представено в пресата
24 часа
, като естествено част от коментарите по темата бяха крайно негативни тъй като така поднесено извън контекста се губи логиката на идеята ми.
Другата част от предложението ми е да има поне още 2 допълнителни часа спорт в седмицата /към досегашните 2/, като тези 2 бъдат включвани в някакъв спорт по избор на детето – плуване, тенис, атлетика, джудо, волейбол, баскетбол, футбол …., но да имат задължителен характер за децата, както са зачотите и колоквиумите при студентите. Тези занятия е добре да се водят от специалисти и изявени треньори, състезатели, настоящи и бивши спортни легенди или поне студенти от НСА, като стажанти, особено ако не достигат учители в училището по физическо възпитание.
Защо да бъдат премахнати нормативите и оценките и с какво това ще помогне?
Аргументите ми за това са и прости и сложни.
Тези предмети според мен са възлови за формирането на личността, на общата и култура, на естетически вкусове и за възприемането и търсенето на красивото и на истински ценното в живота им като възрастни.
Ако успеем да ги възпитаме в ученическа възраст да ценят хубавата музика, изящното изкуство и спорта, те ще живеят с това цял живот и ще го търсят, както и ще го възпитат на свой ред в своите деца, ако не успеем – цял живот ще могат да минат и без тях и това би било истинска загуба и за тях и за нас.
Тези предмети дават на човек тази част от сплавта, без която е немислимо да израсне и да има пълноценен живот, дори да е гений в някоя академична сфера.
От един випуск деца добри спортисти, художници или музиканти от световна величина ще има 10 – 30 – хайде нека са 100.
А останалите?! Защо да не ги развиваме – толкова, колкото е възможно!
Просто е и същевременно сложно.
Ниската оценка не е и не би могла да бъде мотиватор, тя би могла да бъде само демотиватор.
Точно затова смятам, че предметите, които съм посочила не трябва да се оценяват с цифри, за да не се създава бележкарско и неглижиращо отношение у децата, като към запълващи и безмислени предмети.
Именно липсата на оценка би придало на тази предмети силата, която в момента те така и така нямат.
Би ги направила малките оазиси в натовареният им делник, които да търсят и на които да посвещават част от времето си с удоволствие.
Децата, които са надарени в някоя от тези области, имат трайни интереси и се занимават с тях нямат нужда от шестицата в бележника си, за да бъдат поощрявани – мога да дам стотици примери с приятелски деца, които се увлякоха по музиката или изобразителното изкуство без някой в семейството им да е музикант или художник и да ги е карал да се занимават с такава дейност. Но за сметка на това, едно дете което не е музикално, не рисува добре или пък не е роден атлет ще се потисне и ще се дистанцира още повече от предмета, ако получи двойка или тройка. Също така трайно ще засили желанието му да избягва всякакъв досег с предмета и материята без значение от начина, по който може да стане това, както и дали е в училище или извън него.
Аналогично едно неатлетично дете няма да се почувства мотивирано, защото е финиширало последно, особено ако има и подигравки от съучениците му и/или коментар от учителя – то ще помоли родителите да го освободят по медицински причини и ще приключи завинаги с „мъчението“- физическо. Ако вместо това бъде включено в отбора по баскетбол, хандбал, плуване, тенис на маса дори – то ще се чувства част от колектива, ще иска да помага за победите и ще се старае, като ще дава максимум, на който е способно.
Днес може да направи една лицева опора, утре – 4, вдруги ден – 8, по-добрите могат да помагат на тези, които изостават и хиляди още техники за сплотяване и тиймбилдване биха свършили работа на един печен учител по физическо възпитание, така че да накара детето да започне да иска да се движи – та дори да е туризъм в събота, вместо циклене пред компютъра и обяд в МакДоналс, дори да е простичкото тичане в междучасието при хубаво време на открито, при лошо някъде вътре. Една активност, която мнозина учители сега забраняват с неясни и неприемливи аргументи, като някои дори наказват децата на чинчетата им в междучасието, защото говорели в час?!
Чистият въздух е също възлов, в немските училища и детски градини децата излизат дори в студ и дъжд всеки ден поне по половин час …дали са чак толкова по-различни от нашите?!
Така полека лека биха могли да бъдат увлечени дори и неатлетите в игри и спорт, вместо да седят отегчено на пейките с мобилен телефон в ръка.
Ако няма оценка – детето с удоволствие ще слуша музиката и ще научи интересни факти от нейната история, също така ще научи нещо за изобразителното изкуство – техниките на рисуване, велики художници, ще открие нещо, което го увлича и един ден може просто да има усет към красивото.
Спорта – за мен това е просто абсолютно задължително за една хармонична личност. И точно затова този спорт трябва да е личен избор. Защо да пращам едно дете в баскетболният отбор, ако е едва 150 см – виж ако то го иска е друга тема. Защо да го карам да играе волейбол, ако то иска да плува или пък да играе борба или футбол.
Ако спорта е твой избор, ти ще му се посветиш изцяло и напълно!
В редица страни има спортове, които са задължителна част от подготовката на цели нации – Холандците са прочути с обучението си по плуване, през която задължително преминава всяко дете в начална училищна възраст, като изпита на финала на обучението е истинска атракция, но със сигурност коства много спасени животи, във Франция – джудото е задължителен спорт в началният етап на обучение, в САЩ са заложили на борбата, баскетбола и футбола. Наскоро в една друга публикация ви писах за наблюденията си за това, как част от чужденците по нашето черноморие занимават децата си със спорт.
Децата – инструкции за ползване не по нашенски
Малко нескромно, на финала, за да разсея всяко съмнение ще дам пример със своите деца, които попаднаха в залите – официално на 5-6 години, а неофициално много по-рано.
Навремето, когато ги заведохме в залата единствената идея беше да спортуват, да се движат и да имат повече контакти.
Отличията, медалите и всичко останало бяха непредвиден бонус.
В залите и на стадионите децата се научават да надвиват страховете си, научават се да степенуват задачите си, да подреждат приоритетите си и да разпределят времето си. Учат се на труд, постоянство и дори лишения, когато е необходимо. Научават се да планират, да се концентрират и да дават максимума от себе си, когато е необходимо.
Научават се да станат след като са паднали, и научават се, че борбата не свършва със загубата, а тогава започва!
Стават самостоятелни, мотивирани, целенасочени.
Със сигурност част от успехите на големият ми син в училище се дължат именно на уменията, които получи в спортната зала и които после приложи и в академичната си работа.
На последно място, но не и по значение, когато едно дете е в залата не е на улицата, не се вълнува от алкохола, наркотиците и други подобни „изкушения“ и няма излишно време за безсмислено висене пред компютъра или по заведенията с неприемливи компании.
пс Най-доброто отразяване в пресата на събитието, без да се спести нищо и без да се променят акцентите
в.Труд – също с много добре изнесена стенографска информация по събитието
