Усмихни им се – изненадай ги!

Трябваха ми няколко дни, за да се върна в действителността и да намеря начин да споделя поне отчасти летните си приключения.

Надали ще изненадам повечето от вас с новината, че гърците са супер готини и че в Гърция е страхотно.

И не, няма да правя сравнения.

Ако ви влече вие си ги правете, аз само ще ви разкажа това, което видях и усетих.

Както четем и слушаме ежедневно Гърция е в криза, във фалит и тн. От преди си знаем, че гърците са мързеливи, че са надменни и ни мразят /последното не е ясно защо битува в пространството, но и то като първото – така се говори/.

Не отиваме за пръв път в южната ни съседка, но отидохме за пръв път в тазгодишната ни дестинация.

Аз да ви кажа криза не видях, мързеливи също, надменни пък съвсем, а до последният мит също ще стигнем.

Та … попаднахме на невероятни хора – нямаше някой, който да не беше усмихнат, нямаше някой който да пропусне да ни поздрави и да не е готов да си говори с нас и да ни отдели време, колкото ни трябва.

Навсякъде бяхме приети като гости, ама не от тези дето са ти дошли ненадейно и се чудиш как да накараш по-бързо да си тръгнат, а като скъпи приятели.

Две неща за пореден път ми се набиха в очите – чистотата и добрината на хората.

Ами чисто е – това е истината. На пуст плаж в средата на заливче има едно единствено барче, с няколко шезлонга и чадъра пред него – останалото е просто диво и безбрежно. Та на този пуст плаж, в това барче има душове със сладка вода, тоалетна с тоалетна хартия, вода, сапун и кърпи за ръце. На тези от вас, които често пътуват сигурно ще им е смешно да прочетат тази част, но я пиша за хората, които по една или друга причина не могат да си го позволят в момента.

Това е! Чистотата я има – дори в това откъснато и пусто място.

И не само там. Нямаше подобни помещения, където и да влязохме в Гърция, та дори и по бензиностанции и в доста посещавани места, където да липсва нещо от гореописаното. Приятно е, удобно е също така … чувстваш се като човек …

Това до тук лесната част и ние можем да го направим, стига да надмогнем малко мързела и негативизма си.

Добрината и отношението към хората обаче са нещото, което прави дадено място за мен желано или не.

И така – добрината, желанието да си полезен, да накараш хората да се чувстват добре, да се опиташ да им помогнеш или просто да се част от тяхното приятно прекарване.

Ето това е нещото, което ме разтапя всеки път навън.

В което и заведение да седнеш първото, което ти предлагат е вода и усмивка. Търпеливи са, обясняват ти, показват ти дори част от менюто, за да си избереш.

Няколко пъти докато бяхме там компанията ни получаваше подаръци от хора от съседни маси – просто така, защото са им направили впечатление чужденците, които се смеят и които очевидно харесват мястото, хората …

Не, че този жест е необходим на нас, за да изкараме добре, не че е необходим и на тях – те просто са също гости на въпросното място, макар и местни хора.

Тоест няма интерес или пък някаква необходимост – просто добра воля и желание да направиш нечий ден още по-усмихнат!

И не, че подаръците са някаква ценност, но те карат да се чувстваш наистина скъп и специален.

Бродихме доста, спирахме да питаме за пътя – хората винаги намираха начин да ни упътят, дори и да нямахме общ език.

Търпеливо ни чакаха в магазините да си избираме, да мерим, да търсим – нищо, че часа на затваряне вече настъпваше. Усмихнато ни предлагаха и още нещо, което може да не сме забелязали, а пък може да ни хареса.

Научиха имената ни и се обръщаха към нас като към приятели.

Нещо повече разделихме се с някои от тях като с приятели.

Чакаме с нетърпение да ги видим пак.

Ми това е!

Не звучи като да е квантова физика нали?!

За някои неща може би ни е още рано, но защо не започнем от лесното – примерно да се усмихваме повече!

Да, на непознати!

Да им помагаме и да се опитаме да бъдем хора с всеки и с познатия и с непознатия и с всички!

Да започнем от простото, да опитваме да видим и чуем хората около нас! Да им покажем, че ни е приятно да сме на едно място с тях сега.
Просто да накараме поне един човек да се усмихне днес и да се почувства добре, от това че ни е срещнал и да поиска да ни види пак след време.

Опитайте поне за малко да забравите за интригите, за номерцата и за вечното ни отрицание. Поне една крачка да направим, пък после ще видим!

Изненадайте себе си – изненадайте и непознатите и познатите си днес – усмихнете се – ей така без повод и причина!

Може пък да е заразно!

Advertisements

Инициативата „Здрави в училище“

Една инициатива на вестниците „Труд“ и „24 часа“, с ангажирани сериозно в нея Министерството на Младежта и Спорта, Министерството на Здравеопазването и Министерството на образованието и науката.

Получих нестандартна покана да участвам в среща със заглавие „Здрави в училище“, като анонса беше, че акцента ще се постави върху здравословното детско хранене и спорта в училище.

Не съм мислила повече от 5 минути преди да приема, въпроса беше само дали ще мога да присъствам, тъй като датата и часа бяха доста неумело подбрани според мен – 15 септември сутринта, но при участието на 2-ма действащи министри явно няма друг начин за стиковане на програмите.

Надали ще ви учудя, че срещата започна с дългички речи на двамата министри – Красен Кралев на министерството на Младежта и Спорта  и Петър Москов на министерството на Здравеопазването.

За жалост в голямата си част срещата премина в монолог на министрите, както и на членове на парламентарни комисии. Нещо което донякъде обезсмисли присъствието на част от останалите гости на кръглата маса. Добре би било при организиране на подобни мероприятия в бъдеще да се предвиди време, в което всеки поканен да има възможност да изложи гледната си точка, в противен случай се превръща в обикновен клакьор.

Изнесени бяха противоречиви статистики и доста информация относно това какво е предприето и какво се очаква да се прави.

Като цяло нещата звучат добре, но тъй като родното ни образование отдавна е поле за популистки изяви, реформи и недомислици, с него се спекулира при всяка възможност, докато не видя истински действия и резултати от обещаното за мен то си остава точно това – красиви думи и добри намерения.

Наистина срещата беше на 15-ти септември, но за мен беше притеснително отсъствието на най-важният министър, а именно този на Министерството на образованието и науката, тъй като всъщност всичко, за което стана дума на срещата се случва и дай боже ще се случва в училищата, където са децата ни.

Пресата си избра своите акценти, като обещанието на министър Москов да забрани монетните автомати с джънкфууд. Както и обещанието на министър Кралев да бъдат увеличени часовете по физическо възпитание с още един седмично.

Това можете на прочетете и чуете навсякъде, затова няма да му отделя време.

Единственият важен за мен акцент беше крайно недостатъчният брой часове по физическо възпитание и спорт на фона на тези в редица Европейски страни –  министър Кралев цитира статистика, според която в Исландия, например, се провеждат 216 часа по физическо възпитание годишно, в Полша – 289, във Франция – 144 срещу 62 в България. Както се казва няма нужда от коментар.

Интересни изказвания направиха доц. Байкова – специалист по хранене и диетика, която внесе доста яснота относно спецификата на изискванията за детско хранене, също така представители на БАЗФ и СПОРТЕН КЛУБ ОРИНДЖ ФИТНЕС изнесоха интересни статистически данни за общата физическа активност на българите като цяло, която е крайно незадоволителна и за активността сред подрастващите, която е направо ужасяваща.

Тити Папазов внесе своята доза емоция, както си му е реда, но каза много верни и истински неща, които докосваха и даваха отговори на много незададени въпроси.

Голяма част от гостите или не можаха да вземат думата или се наложи да съкратят изказванията си максимално в края на събитието, когато и журналистите вече бяха напуснали залата в преследване на нови събития, което лично за мен също е доста непрофесионално.

Тъй като поканата ме представяше като представител на една огромна и влиятелна медия, а именно сайта БГ-Мамма смятам, че е важно те да бъдат споменати в тази публикация, като участник.

Наложи се и аз да съкратя доста своето изложение, затова ще го направя тук подробно и с максимално аргументи, за да се избегне неразбирането породено от изваденият от контекста текст, с който журналистите бяха представили мнението ми.

И така, за да превърнеш малкото вързопче, с което се прибираш един ден в къщи, и за което никой никога не може да те подготви напълно в истински ЧОВЕК за мен са необходими минимум 5 важни точки.

Да го обичаш безусловно и безрезервно!

Да го уважаваш и да му показваш, че за теб то е личност и ти уважаваш мнението, позициите и желанията му в максимална степен! Като по този начин го караш и то да уважава всички около себе си и особено – по-слабите, тези които имат нужда да бъдат подкрепяни и подпомагани.

Да го научиш да чете /книги/ и да запалиш в него жаждата за нови знания!

Да го запалиш по спорта!

Да го храниш правилно!

Естествено този списък е много семпъл и схематичен, но за мен без това е абсолютно невъзможно да постигнеш тази хомогенна смес, която ще даде качествен и истински човек в бъдеще време.

Ще се спра само на точките касаещи дискусията, а именно спорта, тъй като за тях е думата в тази инициатива.

Предложението, което внесох е да бъдат премахнати нормативите и оценките по физическо възпитание и спорт. Поне така беше представено в пресата

24 часа

, като естествено част от коментарите по темата бяха крайно негативни тъй като така поднесено извън контекста се губи логиката на идеята ми.

Другата част от  предложението ми е да има поне още 2 допълнителни часа спорт в седмицата /към досегашните 2/, като тези 2 бъдат включвани в някакъв спорт по избор на детето – плуване, тенис, атлетика, джудо, волейбол, баскетбол, футбол …., но да имат задължителен характер за децата, както са зачотите и колоквиумите при студентите. Тези занятия е добре да се водят от специалисти и изявени треньори, състезатели, настоящи и бивши спортни легенди или поне студенти от НСА, като стажанти, особено ако не достигат учители в училището по физическо възпитание.

Защо да бъдат премахнати нормативите и оценките и с какво това ще помогне?

Аргументите ми за това са и прости и сложни.

Тези предмети според мен са възлови за формирането на личността, на общата и култура, на естетически вкусове и за възприемането и търсенето на красивото и на истински ценното в живота им като възрастни.

Ако успеем да ги възпитаме в ученическа възраст да ценят хубавата музика, изящното изкуство и спорта, те ще живеят с това цял живот и ще го търсят, както и ще го възпитат на свой ред в своите деца, ако не успеем – цял живот ще могат да минат и без тях и това би било истинска загуба и за тях и за нас.

Тези предмети дават на човек тази част от сплавта, без която е немислимо да израсне и да има пълноценен живот, дори да е гений в някоя академична сфера.

От един випуск деца добри спортисти, художници или музиканти от световна величина ще има 10 – 30 – хайде нека са 100.
А останалите?! Защо да не ги развиваме – толкова, колкото е възможно!

Просто е и същевременно сложно.

Ниската оценка не е и не би могла да бъде мотиватор, тя би могла да бъде само демотиватор.

Точно затова смятам, че предметите, които съм посочила не трябва да се оценяват с цифри, за да не се създава бележкарско и неглижиращо отношение у децата, като към запълващи и безмислени предмети.

Именно липсата на оценка би придало на тази предмети силата, която в момента те така и така нямат.

Би ги направила малките оазиси в натовареният им делник, които да търсят и на които да посвещават част от времето си с удоволствие.

Децата, които са надарени в някоя от тези области, имат трайни интереси и се занимават с тях нямат нужда от шестицата в бележника си, за да бъдат поощрявани – мога да дам стотици примери с приятелски деца, които се увлякоха по музиката или изобразителното изкуство без някой в семейството им да е музикант или художник и да ги е карал да се занимават с такава дейност. Но за сметка на това, едно дете което не е музикално, не рисува добре или пък не е роден атлет ще се потисне и ще се дистанцира още повече от предмета, ако получи двойка или тройка. Също така трайно ще засили желанието му да избягва всякакъв досег с предмета и материята без значение от начина, по който може да стане това, както и дали е в училище или извън него.

Аналогично едно неатлетично дете няма да се почувства мотивирано, защото е финиширало последно, особено ако има и подигравки от съучениците му и/или коментар от учителя – то ще помоли родителите да го освободят по медицински причини и ще приключи завинаги с „мъчението“- физическо. Ако вместо това бъде включено в отбора по баскетбол, хандбал, плуване, тенис на маса дори – то ще се чувства част от колектива, ще иска да помага за победите и ще се старае, като ще дава максимум, на който е способно.

Днес може да направи една лицева опора, утре – 4, вдруги ден – 8, по-добрите могат да помагат на тези, които изостават и хиляди още техники за сплотяване и тиймбилдване биха свършили работа на един печен учител по физическо възпитание, така че да накара детето да започне да иска да се движи – та дори да е туризъм в събота, вместо циклене пред компютъра и обяд в МакДоналс, дори да е простичкото тичане в междучасието при хубаво време на открито, при лошо някъде вътре. Една активност, която мнозина учители сега забраняват с неясни и неприемливи аргументи, като някои дори наказват децата на чинчетата им в междучасието, защото говорели в час?!
Чистият въздух е също възлов, в немските училища и детски градини децата излизат дори в студ и дъжд всеки ден поне по половин час …дали са чак толкова по-различни от нашите?!

Така полека лека биха могли да бъдат увлечени дори и неатлетите в игри и спорт, вместо да седят отегчено на пейките с мобилен телефон в ръка.

Ако няма оценка – детето с удоволствие ще слуша музиката и ще научи интересни факти от нейната история, също така ще научи нещо за изобразителното изкуство – техниките на рисуване, велики художници, ще открие нещо, което го увлича и един ден може просто да има усет към красивото.

Спорта – за мен това е просто абсолютно задължително за една хармонична личност. И точно затова този спорт трябва да е личен избор. Защо да пращам едно дете в баскетболният отбор, ако е едва 150 см – виж ако то го иска е друга тема. Защо да го карам да играе волейбол, ако то иска да плува или пък да играе борба или футбол.

Ако спорта е твой избор, ти ще му се посветиш изцяло и напълно! 

В редица страни има спортове, които са задължителна част от подготовката на цели нации – Холандците са прочути с обучението си по плуване, през която задължително преминава всяко дете в начална училищна възраст, като изпита на финала на обучението е истинска атракция, но със сигурност коства много спасени животи, във Франция – джудото е задължителен спорт в началният етап на обучение, в САЩ са заложили на борбата, баскетбола и футбола. Наскоро в една друга публикация ви писах за наблюденията си за това, как част от чужденците по нашето черноморие занимават децата си със спорт. 

Децата – инструкции за ползване не по нашенски

Малко нескромно, на финала, за да разсея всяко съмнение ще дам пример със своите деца, които попаднаха в залите – официално на 5-6 години, а неофициално много по-рано.

Навремето, когато ги заведохме в залата единствената идея беше да спортуват, да се движат и да имат повече контакти.

Отличията, медалите и всичко останало бяха непредвиден бонус.

В залите и на стадионите децата се научават да надвиват страховете си, научават се да степенуват задачите си, да подреждат приоритетите си и да разпределят времето си. Учат се на труд, постоянство и дори лишения, когато е необходимо. Научават се да планират, да се концентрират и да дават максимума от себе си, когато е необходимо.

Научават се да станат след като са паднали, и научават се, че борбата не свършва със загубата, а тогава започва!

Стават самостоятелни, мотивирани, целенасочени.

Със сигурност част от успехите на големият ми син в училище се дължат именно на уменията, които получи в спортната зала и които после приложи и в академичната си работа.

На последно място, но не и по значение, когато едно дете е в залата не е на улицата, не се вълнува от алкохола, наркотиците и други подобни „изкушения“ и няма излишно време за безсмислено висене пред компютъра или по заведенията с неприемливи компании.

11953196_994706270549476_3126835794484130391_n

11745401_976876352332468_7795207455115806336_n

11059787_970175513002552_2382987995467301448_n

пс Най-доброто отразяване в пресата на събитието, без да се спести нищо и без да се променят акцентите

в.Труд – също с много добре изнесена стенографска информация по събитието

Back to the Orkland

Тези дни бяха запомнящи се с много неща, но както винаги новото се преплита със спомени, случки от миналото и с различни надежди за бъдещето …

Незнайно как и кога може би покрай част от прекрасните ми приятели се върнах далеч назад във времената, в които за пръв път се сформираха нет обществата и от тях произтекоха няколко за мен поне знаменателни приятелства.

Случките, за които ще ви разкажа обаче нямат нищо общо с това, а връзката между двете е една стара реплика точно от времето на първите организирани наживо срещи на хора, с които общувахме първо в нета.

Знаменателните приятелства още не съществуваха, имаше само симпатии, общи гледни точки и схващания по някои теми и непримирими противоположности по други.

Някъде в края на 19 век започнахме и плахо да решаваме да излезем от прикритието на никове, аватари и прочие и да седнем на маса, с хората с които имахме общи интереси.

Спомням си още първите организирани срещи и неизменният въпрос

– Как ще се познаем ?!

Сега ми е смешно, но тогава преминавайки от един вид общуване към друг си давам сметка, че това е бил възлов момент за много от днешните ми приятелства.

Та точно този въпрос днес отново се появи у мен, но далеч не по толкова приятни поводи.

А именно се запитах как можем да разпознаем Орките!?
Как можем да предвидим какво ще се случи на следващата крачка от общуването ни и за мен вече важният въпрос, как бихме могли да го избегнем?!

Ще ви обрисувам няколко безпогрешни начина да разпознаете, гордият представител на Орките застанал срещу вас.

Орката, винаги ще ви изпревари, избута, измести – във което и да е превозно средство, в заведение, на пътя, в магазина … в чужбина са особено нагли разчитайки на относителната си анонимност, особено, когато се движат на стада.

Орките са силни физически или поне те така си мислят – отнемайки ви предимство на пътя или пък спирайки на средата на улицата, те се мисля за безсмъртни и в известен смисъл са. Уви на мястото на един изчезнал се появяват неизменно поне 2-3 нови.

Днешната ми емблематична среща с група Орки се състоя в едно гръцко селце, на 50-тина километра от границата.

В ранни зори – някъде около 6 часа попадаме на прекрасна работеща пекарна, пълна с ароматни току що изпечени хлябове, всякакви закуски, бисквити и кафе.

Спираме да попитаме наистина ли мързеливите иначе гърци работят в този ранен час?!

О, да!

Работим и имаме кафе, с усмивка на уста обявяват двете дами работещи в заведението.

Връщаме се да паркираме на място, на което няма да пречим на движението, тъй като пекарната се намира на самата уличка в малкото селце и точно пред работещ дори в този ранен час светофар.

Влизаме, общо 5 човека, от които 3 деца – като на 2 видимо им личи че са такива.

Секунда след това в самото кръстовище спират 3 коли с номера от Оркланд – едната спира като втора кола и почти блокира уличката.

Изсипват се 10-тина горди представители на Орките и с весел смях застават на тезгяха, като започват да поръчват един през друг – и хляб и кифли и от онези кроасани, и ….

Ние ли?

Ние седим и слисано гледаме нашествието.

Едното от децата с нас на около 5 години мрънка за кифла и сочи някакъв шоколадов десерт, но се налага да изчака …. Защото е влязло първо, а това за Орките автоматично значи, че се налага да бъде обслужено последно … май така е в тяхната религия.

Един от мъжете ни поглежда за момент с известно неудобство и прави кратък коментар, към красива представителка от неговият вид – „Тоо, май опашката е от другата страна, ама ….“

Ама така и така сме взели властта, давай да поръчаме, пък хората ще почакат.

Със сигурност знаеха, че сме сънародници, но дори не им стана грам неудобно от това. Напазаруваха си, използваха тоалетната и се метнаха като горди джигити на возилата си на път за обетованата земя.

Не казаха :

-„Благодаря“, „Довиждане“ или нещо друго на жените от пекарната, в края на краищата те са там, за да обслужват – не да си любезен с тях.

Срещата е съвсем обичайна за Оркланд, но тъй като имахме щастието да прекараме около седмица в Рая ни впечатли.

В рая от време на време пак попадахме на Орки – познават се дори и да не говорят. По това, че те единствени хвърлят фасовете си в морето, ползвайки големите лодки. По това, че на пътя винаги биха ти отнели предимство, биха тръгнали абсолютно безотговорно да маневрират, очаквайки ти да ги пазиш и да предвиждаш безумните им ходове, понякога граничещи с камикадзе мисии. По това, че винаги могат да те изтикат с лакът, особено ако си с дете или пък с възрастен човек. По това, че с абсолютна безпогрешност отриват и се възползват от всички предимства, които се полагат на другите. По това, че викат много и естествено имат богат речник, по това, че са безпардонни и рядко се усмихват и поздравяват. По това, че са склонни да те премерят веднага по дрешките и дебелината на портфейла ти …, а не по съдържанието на мозъчната ти кутия, по дебелашкият им хумор и високомерност, неизменно свързани с подигравката, с опита да омаловажиш и унижиш тези, които не са на нивото ти …

Добре, че все пак все още имаме и приятели и те имат свои приятели и има известна надежда, че дори в Оркланд може да попаднеш на оазис …

Сбогувахме се с усмихнатите жени и продължихме към обетованите земи, с надеждата да срещаме по-малко Орки … затова и си позволихме този кратък очерк.

Те ни пожелаха лек път и хубав ден, ние на тях също … какво по-хубаво би могло да се случи в един топъл есенен понеделник ….

Отлично представяне на младежите

На провелото се от 22 до 30 август Европейско първенство по кикбокс за Кадети в град Сан Себастиян Испания българските младежи извоюваха 28 медала – 4 златни, 11 сребърни и 13 бронзови.

Първенството беше организирано от най – голямата Световна асоциация по кикбокс WAKO.

В надпреварата участваха състезатели от над 35 държави, като числеността на някои от отборите беше над 100 човека.

Това е официалната суха статистика, за която не очаквам да бъде във фокуса на медиите, затова бих искала да я прочетете тук.

Успеха е огромен и децата заслужават признание за това, че ежегодно носят слава на България!

Заслужават го треньорите им, клубовете, които стоят зад тях, както и родителите им и всички, които направиха възможното това да се случи!

През тази година Европейското първенство се проведе в град Сан Себастиян – Испания. Българските младежи пътуваха до там с автобус, като пътуването отне два дни със спирания за тренировки по пътя и с едно преспиване.

В прекрасната спортна арена децата ни премериха сили с наистина най-добрите, показаха невероятен дух и положиха много усилия.


Резултатите и сами говорят за значимостта на нашето представяне за пореден път. Една голяма част от тези деца израснаха пред очите ни и затова се радваме на успехите им като на свои!

Това, което остава скрито за публиката освен усилията на състезатели и огромният и отговорен труд на треньорите, са безсънните нощи на родителите очакващи информация и тръпнещи за децата си, притесненията по набавянето на средства, за да можеш да изпратиш детето си на такъв турнир, тъй като голяма част от финансирането е за сметка на родителите.

Лятната  ваканция на тези деца от няколко години включва ежедневни двуразови тренировки, строг хранителен режим за мнозина от тях, тъй като трябва да спазват категориите си. Включва уви и неизбежните травми и възстановяването от тях. Но най-вече включва най-голямата победа над себе си и над страховете си!

Дисциплината е основното и много важно качество, което децата неизбежно развиват. Дисциплина, която впоследствие им помага и в училище, и в живота и им дава едно много важно предимство – те знаят, че всеки успех има цена! Знаят, че няма как да постигнат нещо без да положат труд и знаят, че дори полагайки големи усилия понякога резултата може да не е очакваният или пък може да закъснее, но усилията никога не остават напразни и рано или късно ще бъдат възнаградени.

Естествено лятото на шампионите включва и много смях, много нови приятелства и интересни пътувания.

Шампионата беше белязан и с още един огромен български успех и страхотно признание за нас – за най-добър съдия на турнира беше обявена българката Деница Миленкова!

Огромен успех и за Деница и признание за качеството на работа на българските съдии на турнира.

11953196_994706270549476_3126835794484130391_n   11951121_994742497212520_4670243821323845641_n11951238_994704097216360_546668291944622772_n 11828796_994704210549682_3737447137677541526_n11951898_868119523276004_4329532856517774804_n

*Снимка 1 – личният ни принос към статистиката!

Снимка 2 – Златната Криси Николова!

Снимки 3 и 4 – най-младите ни надежди Мишо и Ани заслужено на стълбичката!

Снимка 5 – признанието на Дени Миленкова!

**Повече снимков материал можете да видите тук

European Championship 2015 Cadets/Juniors San Sebastian