Judo! my heart, my love, my inspiration

Основни за Кано Джигоро при създаването на джудо са принципите сейрьоку дзеньо (精力善用, „максимална ефективност, минимално усилие“) и джита кьоей (自他共栄, „взаимно благополучие и полза“). Той илюстрира приложението на сейрьоку дзеньо с концепцията за джу йоку го о сейсу(柔よく剛を制す, „мекотата контролира твърдостта“)

Българският спорт по принцип е със затихващи функции.
Дотук нямаме новина.

Българското Джудо, въпреки феноменалните състезатели, с които разполагаме в момента на практика е на път да остане в траен партер.

Защо ли?!

Този въпрос ме занимава и по повод другият ми любим спорт – Кик бокса от години, като там уви и най-мрачните ми прогнози се сбъднаха до една … от спорта бяха „отказани“ най-добрите в най-продуктивната им и обещаваща възраст, бяха погребани години труд и усилия и зачеркнати уникални таланти.
В момента там се отчита дейност и се замитат под килима едни следи … но да се върнем на Джудото.

Заради скандали, неразбории и лични дразги, но най-вече заради парите или още по-конкретно заради кражбата на парите, които би трябвало да подпомагат развитието на спорта, БФД вече получи един голям международен шамар, след като Международната федерация прекрати финансирането за иначе феноменалният проект – „Джудо в училище“. За отмяната на финансирането председателя на федерацията беше информиран с Писмо, което стана публично достояние. 

За сравнение мога да посоча, че в някои европейски държави, като Франция примерно Джудото е задължителен спорт в училище до 7-ми клас.
Вероятно и там някъде се крие отговора защо на току-що приключилото Световно първенство в Баку масово нашите джудоки бяха елиминирани от френски състезатели, както и разбира се третото място за Франция в общото класиране по медали.

Както и липсата на България във въпросната класация … 

42639706_10216214330144943_7576941910716055552_n

Преди броени дни / на 26-ти септември/ беше направен поредният опит за подмяна и за замитане на бакиите в БФД с провеждаето на едно безумно Общо Събрание на БФД

Не е ясно докога Международната Федерация по Джудо ще може да се прави, че не вижда и кога ще се наложи да отнеме лиценза на родната ни такава за смях на кокошките!
Целият акт по свикването, провеждането и взетите решение на ОС на БФД си беше един долнопробен цирк, който помага на всичко и на всички други само не и на състезателите и треньорите да имат качествена и пълноценна подготовка, както и силно и достойно представяне.

 
И пак ще повторя – жалко!
Защото точно в момента в лицето на Ивелина Илиева, Янислав Герчев, Ивайло Иванов и Даниел Дичев имаме наистина злато!
Злато, което за пореден път ще изтече между пръстите ни …

Предлагам Ви и мнението на Сабина Христов –  един обикновен юрист, Национален съдия по джудо на Германия и Кралство Нидерландия, с лиценз за съдийство и в Белгия. Родител на двама състезатели и дългогодишни шампиони в категориите си в Германия.
Мнението до голяма степен покрива и моето, затова ще се задоволя да кажа само две думи!

Спорта е важен!
Децата са важни!
Намерете си друга мандра!
Оставете Джудото на Джудоките!
Рей

 

Advertisements

Извинявай, прости ми, обичам те, държа на теб …

kitarata

Събота е, обикновена и не съвсем.
Топла, уморителна … в самия край на дългото лято …

За мнозина летните приключения са вече зад гърба им, за мен тепърва предстоят … или поне така се надявам.

В кратката почивка между работата ми, за която няма уикенд поглеждам небрежно ФБ … обичайните неща, тъкмо да затворя и виждам смехотворна снимка на един приятел, с който ме е срам да си спомня точно от колко години се познавам 😊 – за подсказка от началното училище … и с който сме имали всякакви преживявания и емоции от всички спектри на дъгата …

Обичах го много още от едно време, после дълги години пътищата ни бяха разделени – различни интереси, различни занимания, различни професии, различни държави, континенти, семейства … с две думи живота си течеше.
Един ден се намерихме отново – точно така внезапно както и се бяхме загубили и каква беше изненадата, че все едно не сме се разделяли – споделяхме нови постижения, нови емоции, нови виждания за живота, впечатления.
Общуването вече беше между възрастни, но винаги с нотката шега и смях, която могат да си позволят само хора, които са седели заедно на пейка без краката им да достигат асфалта.

Един ден направих опит за точно такава шега и закачка свързани с работата на този мой обичан приятел, а неговата работа не е каква да е работа … неговата работа е страст, огън, тя е живота му …

Той влага в нея цялото си сърце, всичко което е научил през живота си, целият си огромен опит и най-вече влага любов!

Изненадата ми беше огромна, защото той реагира крайно негативно и рязко, беше засегнат, обиден, наранен …
Извиних му се разбира се, опитах да му обясня, че ако моето мнение не беше шега, а наистина смятах така за работата му, то вероятно той изобщо нямаше да го научи, нямаше да се шегувам с това, или пък щях да му го кажа направо и нетактично, както правя с всичките си истински приятели….
Напразно … той си остана афектиран, наранен и дистанциран, а на мен ми стана тъжно и много тъпо, че съм го наранила …
Минаваха си месеци, та дали и година не мина … мярках някакви неща от него, но си мълчах, защото просто не знаех дали и как да реагирам и дали и как той би приел хапливия ми стил, който уж би трябвало да му е добре познат и както казваше да има антидот към него.

Беше тъпо, но понеже се чувствах виновна, че съм го засегнала си мълчах.
Бях му се извинила веднъж, бях готова да му се извиня още 100 пъти, но все нещо ме спираше …

Е, та днес, не се сдържах да изкоментирам смехотворната снимка, чийто герой беше самият той.  Първо защото общо взето тъжното и лошото имат функцията да избледняват и второ защото надали можеше да ми се обиди повече от това.
Каква беше изненадата ми, когато след половин час видях, че ми е писал …

Дълго и много мило извинение …

Но не извинението като факт е важно и не то ми стегна и гърлото и сърцето …

Стегнаха го думите – толкова простичките думички, които всяко дете дори знае:

Извинявай, прости ми, обичам те / тук слагам веднага уговорката, че любовта между приятели е нещо свещено и няма общо с другата /.

-Не бях прав тогава и ми беше много криво, че спряхме да си говорим. Моля те да ми простиш!

Камък ми падна от сърцето … все пак неслучайно сме седяли на онези пейки и краката ни не достигаха земята … е поне моите де, той и преди си беше дългуч.

Е, какъв избор имаш при такава ситуация, освен наистина от цялото си сърце да простиш?!

Не че отдавна не му бях простила, както казах беше ми от любимите съученици и доста верен другар в белите и главоболията за педагогическия стаф около нас.

Та защо ли ви занимавам драги ми другарчета с тази леко сълзлива на пръв поглед историйка ли?

Ами много просто, за да ви кажа, че има огромен смисъл понякога, да ги казвате тези прости думички, които всички знаем, но които малцина имаме мъдростта да ползваме. В това число и аз!

А, те са наистина вълшебни!
Връщайки се назад в годините се сещам колко много съм загубила, като не съм имала силата да ги използвам … понякога окончателно и необратимо.

Та затова си позволих да ви разкажа тази историйка, защото смелостта и искреността на моят приятел бяха толкова силни и истински, че биха победили всяко недоразумение! А знаем добре, колко често се случват те в живота ни …

Обичайте приятелите си и не се притеснявайте да им го показвате!
Прощавайте им и искайте прошката им, ако наистина са ви важни!
Със сигурност това би ви донесло само още усмивки и красота в делника.

Поне един, ако го направи, значи е имало защо да напиша една страничка тук вместо на другото място 😊

Blaze of glory

17457690_1131056637022364_3335330842923334700_n

*заглавието е и случайно и не съвсем
„Случайно“ точно тази песен тръгна на път към летището …
„Случайно“ и се сетихме колко е важна тя за нас … 
Неслучайно, точно тя се надявам да бележи пътя на този така различен наш син, чието име избрахме да бъде именно Лъч от Светлината!

Не можах дори да заплача на летището … 
И, не!
Не е защото го обичам по-малко от първия …, а защото вече съм напълно наясно, че всеки има право на своя път и че ние сме само тези, които даваме крилете и първите уроци по летене!
След това, ако сме се справили добре можем да следим с очи полета им и да им се радваме!

Не знам дали днес му е времето, но наред със сълзите, които така и останаха вътре в душата ми, просто нямаше как да не напиша едно писъмце, на онези … „загрижените“ дето искат да ни връщат децата тук!
Ние не искаме, така ли?!

Искаме …, но знаем, че това не е добра идея, не и сега, не и тук, не и в този момент.

И така … щом с писъмца ще се замеряме ето и моето към вас, господа управляващи!

„НЕуважаеми управляващи таз клета държавица!

Ще ви пиша бавно, защото знам че четете трудно!

И не, няма да повтарям!
Защо ли?!
Ами, защото така съм си решила (по №3)!

Днес изпратих и второто си дете да учи извън България!

Защо ли?!
Ами защото синовете, които ми се паднаха имат желание да се развиват, искат да се научат да отстояват себе си, искат и могат да си позволят да имат свое мнение!
Искат и могат да си позволят да го защитават и да го отстояват това мнение!
Искат да се научат да мислят и добре се справят!

Защото ги учим да не се ограничават само в това да учат наизуст нечии недоказани постулати! И да приемат на доверие нечии натрапени авторитети!
Искат да могат да задават въпроси и държат да получават отговорите!
Искат да бъдат уважавани, така както са научени да уважават и те!
Да зачитат чуждото достойнство, чуждите постижения, чуждите успехи, очаквайки логично някой да зачита по същият начин техните!
Искат учителите им да им показват, а не да им разказват и/или да ги наказват за опитие им да бъдат различни!
Искат да се обръщат към тях като към колеги и единомишленици, а не като към подчинени и роби!
Искат и могат да си позволят да гледат хората в очите!
Искат да изберат сами пътя си!

За бъдещият си живот естествено те ще бъдат точно същите като нас!
Няма да се подчиняват на тъпи и безмислени правила, измислени за да охраняват нечии стандарти и комфорт!
Ще питат, ще пробват, ще работят, ще вървят нагоре по пътя си, ще падат, ще стават, ще грешат, ще поправят грешките си, ще губят, ще побеждават!
Затова моля ви …. пропуснете ги в писмата си, които пращате до сънародниците ни зад граница с горещи уверения колко е прекрасно тук и колко добре биха се реализирали … спестете някой и друг клет лист хартия и мастило!
Няма смисъл!

С неуважение ваша Неподчинена и Неподчинима Гражданка!“

пп. само оставям това тук за малко … Капка Тодорова, както винаги е забила ножа до дръжката в масата!

Blaze of Glory

Лелка на 40?! Ми не, Благодаря!

Когато се опитам да накарам малкият ми син да направи нещо, което не иска или да му пробутам храна, която той гледа с подозрение получавам неизменният любезен, но бетонен отказ завършващ с фразата „Не, Благодаря!“
И с това се приключва всеки спор …
Замислих се, защо по дяволите губим детското в себе си и даваме ли си сметка колко много ни струва това – и буквално и преносно.

Когато децата обичат нещо/някого, те го показват на мига, когато не искат нещо са съвсем недвусмислени, когато им е интересно всички научават това, а още повече когато не им е …
Списъка е дълъг и вярвам всеки стопанисващ  малък пакостник може да продължи още, но всъщност за друго исках да си говорим днес.

И така един ден се събуждате на 40 … или на 45 или на 50 …
Поглеждате в огледалото ?!
Иииии?!
Там ви няма!
Буквално!

Вместо вас са инсталирали една лелка / респективно чичак … двойни брадички, шкембета, торбички под очите и тн.
Значи тук веднага правя уговорката, че говоря за хора, които нямат някакви здравословни проблеми, а просто се чувстват прекрасно на дивана с дистанционното, купа фъстъци и бира, а после се чудят откъде им идва кръвното, сърцето, диабета, ишиаса и тн …
Но дори и болестите подлежат на контрол и лечение, обаче липсата на настроение, на самочувствие, на целеустременост остават там някъде в плътните сенки на огледалото и ви се хилят нагло, докато безуспешно се опитвате да вдигнете ципа на най-широките си доскоро дънки или пък гледате с мъка редицата рокли, в които или не влизате или ако случайно се натъпчете сте като модел на „Хамбургски с чесън „ от едновремешния …

Непознатият отсреща ви наблюдава с интерес – следи вашият гърч и се опитва да вземе надмощие.
„Е, какво се тормозиш сега?!
Ми нормално е, не си на 20!
Еми х деца си родила, няма как да не ти се отрази!
То цял ден седим на тези столове …
Ама не може и да спре да яде човек пък съвсем …
То пък един живот живеем, ако не си угодим … „
И тн. сигурна съм че има още много.

Наскоро една такава нагла твар и на мен се опита да ми ги прилага номерцата си, гледайки ме предизвикателно … в огледалото.
И аз аха-аха да подвия опашка и да си кажа … „Еми какво сега, не съм на 20!“

Обаче точно в този момент се опитвах да придумам нещо малкия и той както винаги ми забоде право в лицето своето :
– „Не, Благодаря! Аз си решавам!“

Значи така  … той разбираш ли на 8 сам си решавал, а тук на мен някаква си лелка ще ми решава …
Ма ай … ****, налиии.

И така мили мои пиша ви, за да ви подсетя, че всъщност вие си решавате … дали да сте лелки/чичковци или да се борите 🙂

Сетих се за крилатия лаф на безподобния ми френд Алекс Грънчаров, известен също така и като А2, а вече и като други едни неща известен, ама за тях не знам дали е ок с ДжИдИпИАр-а, та няма да ви ги споделям, докато не взема писмено съгласие от него 🙂
Та крилатия му лаф е – „Вие, ако знаете аз какви плочки имам под този персийски  килим ….“

В последните няколко месеца няколко мои близки приятели страшно ме вдъхновиха с постиженията си в тази насока! Ради, Дани, Деси! Страхотни сте момичета!

И реших!
Крайно време е да изтупам сериозно моя персийски килим!
Предлагам ви и вие да го направите!
Много по-просто е, отколкото може да се предполжи.
Първо – започнах отново да спортувам редовно, а не веднъж в седмицата, че и по-рядко. Резултата е, че съм като ракета носител по стълбите, които само преди няколко месеца качвах като парен локомотив.
Второ започнах сериозно да внимавам с храната – знаете – махаш теста, захар, джънк и тн.
Резултата е приемлив, макар все още да не се познаваме съвсем с онази в огледалото и дънките в гардероба да посърват при всеки опит да се напъхам в тях!

Обачеееееее!
Връщане назад няма!
Решено е!

Лелка?! На 40?!
Не, Благодаря!

Засега съм все още на етап самодейност, но след още 3-5 килограма ще включа и специалисти. За тях ще разкажа по-късно 🙂 защото и те още не знаят какво ги чака 🙂
За подробности обаче ще ви оставя да тръпнете в очакване, защото и аз тръпна …
Когато започна поне малко от малко да вдигам килимчето обещавам и снимки …
Поне за „след“, защото за „преди“ ще ви трябват  екрани поне 32 инча 🙂
И, така!
Хайде, решете се!
Оставете ги тия фъстъци, оставете тая бира, дайте дистанционното на тъщата и идвайте утре сутрин да потичаме 🙂 защото с компания става по-лесно!
И, да!
Предизвиквам ви!

Ревете, да ревем …

Протест майки на деца с увреждания_14092016_11

Дълго бавих написването на тази статия … много дълго.
Може би и този път нямаше да я напиша, ако не беше признанието на премиера.

Има ли нещо по-трогателно и силно от мъжките сълзи?!
Не, нали?!

10169659-group-of-protesters--220x150

Това е достатъчно, за да се изпълним със светла надежда и да зачакаме нещо положително да се случи … и така години наред!
Плачат силни държавни мъже, плачат съвестни и загрижени за хората в неравностойно положение държавни служители!

Къде в цялата тази ревлива картинка са родителите или другите близки на хората с увреждания у нас?!
Няма ги нали?

768x432

Защо ли?
Ами много просто, защото те нямат време за рев!
Те от сутрин до вечер трябва да балансират между тежките, на моменти непосилни и физически и психически грижи за близките им, тичането по институции, където да доказват, че техните близки няма да се окажат поредното медицинско чудо, на което да му поникне липсващ крайник, да прогледне или да промени коренно увреденото си здраве.
Колко пъти трябва да доказваш на тази държава, че не виждаш, не чуваш, не можеш да се движиш и че се нуждаеш от елементарна държавна помощ!
Лавира се и се говорят захаросани приказки от всеки, който дойде на власт, но за хората с проблеми реално нещата не се променят.
Случва се от време на време тук таме да се сложи някоя рампа или асансьор и с това се изчерпва цялата „държавна грижа“  за хората в неравностойно положение, което обичайно е придружено от парадни фанфари, лентички и ухилени самодоволни лица!

Болшинството от вас може и да са видели интервюто на Красимира Обретенова, в което тя направи на салата премиера, при това с пълно основание.
Но това интервю дори не е върха на айсберга, това е една капчица в океана мъка и отчаяние на родителите на деца с увреждания, на близките на хора, които са попаднали в положението да очакват помощ от държавата.
От същата тази държава, на която са служили до един момент, в която са внасяли данъци и осигуровки.
Майка ми така и не дочака втори ТЕЛК, за да и бъдат определени 100% инвалидност с право на придружител през цялото време. При положение, че физическото Ѝ състоянието не позволяваше да напусне дори леглото си, камо ли дома си Ѝ беше заявено, че трябва да се яви в ТЕЛК.
Как точно да стане това?! ….

Но, да оставим настрана личните драми, говорим за това, за което вече 6-ти път протестират родители на деца с увреждания.

Ако чуете имигранта Красимира Обретенова ще разберете какво искат те! Те не искат пари, не искат имитация, искат да се разходват разумно тези пари, да се мисли, да се планира, да се улесни живота на тези деца, де факто, а не в захаросаните доклади и напудрените интервюта с предварително договорени въпроси! И не само на децата, защото навършвайки 18 години тези деца изведнъж се превръщат във възрастни … възрастни обаче, които остават деца завинаги и нуждата от помощ при тях не намалява, а дори при някои става все по-голяма.
Втората част на същото интервю е със Зам. Министъра на труда и социалната политика Росица Димитрова и е трудно за издържане. То показва цялата неадекватност на привидно загрижената държава!
То дава отговор, защо Красимира Обретенова е избрала за себе си и детето си да стане здравен емигрант!

protest deca3

Не знам дали някой осъзнава какво значи това?!
Това е наистина края и дъното!

Досега изнасяхме неквалифицирана работна ръка, мозъци, изнасяхме както високообразовани и квалифицирани наши сънародници, така и зидари, берачи на ягоди, болногледачи, чистачи и тн. Сега вече започваме да изнасяме дори инвалидите си!
Хващам се за репликата пак на Красимира Обретенова минути преди да отлети за новото място, на което се надява на достоен живот – „Отивам да работя, да внасям здравните си осигуровки и детето ми да получава адекватни грижи! Не искам пари!“

Подигравката наречена интеграция, диалог и тн е потресаващ!
Непукизма на държавата оправдаван с измами на определени групи хора е престъпен!

Това отдавна вече не е държава, а разграден двор, в който няма нищо свято!

Не за пръв път си позволявам да пиша мнението си, че степента на развитост на едно общество и на една държава за мен са съизмерими с това към най-слабият и уязвим неин член.
Така както и издръжливостта на едно устройство или на една машина обичайно се съизмерва с издръжливостта на най-слабото и и критично натоварено звено.
Нашата машина, нашата държава по този критерий е отдавна едно пробито корито на дъното на океана, с тази разлика, че хората с увреждания понякога просто нямат шанса да го напуснат.

От дъното на душата си съм омерзена от отношението към стотици родители, близки и хора грижещи се за болните си роднини и от крайната неадекватност на държавната „политика“, за да не кажа подигравка към тези хора!

safe_image

На финала публикувам пълен цитат от статуса на една майка, чието дете е с увреждания и която пожела да остане анонимна по ред причини, които аз разбирам и уважавам, но ви уверявам, че подобен статус може да напише всяка една майка, всеки един баща, брат, сестра или въобще близък на дете с увреждане!
Нелепо е да унижаваш по този начин хората, които и без друго са достатъчно изтормозени от всичко друго в делника си!:

Вчера за пореден път хората с увреждания търсиха правата си и погребаха надеждата. Не смогнах да отида, защото трябваше да съм на работа. Защото няма закон за личната помощ, който да уреди въпроса с гледането на детето ми. Защото вече не вярвах, че някой ще се впечатли. Онези така свикнаха с протести, че не им прави впечатление. Вчера премиерът бил плакал заради историята на Краси и разпоредил да се накаже оня ненормалник, дето е разкарвал ненужно майката и детето. Ами чудесно, да ги разкарат, ама ненормалниците не са един и двама! Огромна администрация се хрантути от разкарване на майки и деца с увреждания. Документи, бележки, ксерокопия от ТЕЛК, свидетелство за съдимост, автобиография… Институциите се хранят с бумащина, а ние носим ли, носим бележки, и накрая какво – треперим дали ще ни класират за асистент на собственото ни дете…
Системата е такава, че детето, за да събере точки за асистент, трябва да не чува, да не вижда, да не ходи, ама да посещава училище редовно и още няколко активности… което е пълен абсурд!!! Все път излизат с номера, че дали 930 лв. на децата. Да, ама с ТЕЛК над 90%, след което комисиите масово свалиха процентите под 90. Родителят, ако не се класира за асистент, е безработен и е длъжен да плаща осигуровки. А след 18 год? Те пак са същите деца! А когато умра? 
Това не е единична история. Хиляди семейства са така. Когато ние плачем, никой не се интересува.
Но много бих искала, всеки, който иска да го изберете за депутат, да положи доброволен труд, 6 месеца грижи за инвалид. Да носи колички по стълбища, да къпе болен човек, да търка пода с парцала, а, и да си извади свидетелство за съдимост преди това, и да представи автобиография. На нас ни писна!“

Всичко друго може да се прости, но тази безчовечност, този геноцид няма как да ви бъде простен господа управляващи!

Престъплението „български футбол“

Вчерашният инцидент, при който пострада 24 годишна жена , по професия полицай  е брутален хулигански акт. Все още не е ясно какво е бъдещето на зрението на младата жена! Слава богу на този етап няма опасност за живота и, а само може да загуби частично или напълно зрението си! Няма нищо по-отвратително и долно от  т.нар, „футболен фен“ у нас!

Престъплението на властта в цялост, както и на отделни нейни брънки в частност, в лицето на: Градоначалник, Началник на полицията, Футболен съюз и прочие безсмислени структури е, че продължава да допуска затварянето на половината град, за да осигури на няколко хиляди лумпена арена за долните им страсти, които нямат никаква връзка с нивото на футбола у нас!

Футбола у нас, доколкото изобщо го има, отдавна вече е под нивото на Мариаската падина, поради което лично за мен би било огромен срам дори да спомена някъде, че се вълнувам от него, камо ли пък да ходя и да подкрепям, който и да е от тези циркаджии!
Но това, да бъдеш охраняван от полицията, докато рушиш държавна собственост, докато нанасяш леки и тежки телесни повреди е престъпление!

Престъпление, което се случва от години и с всяка измината става все по-зле!

И престъпление,  което е поддържано, охранявано и одобрявано от държавата в лицето на ръководството на този град! 
Уместен коментар днес на стената на приятел, чийто автор е Цветослава Георгиева посочи елементарното решение :

Ако имаше действаща държава и истински мислещи хора и в МВР, и в управата на София, този „мач“ и последвалите го събития биха били сериозен повод тези т.нар. дербита да бъдат провеждани поне 2-3 години при закрити врати! 
Припомням, че в цял свят са известни проявите от преди години на английските ултраси, но ако попаднете днес на английски стадион по време на футболен мач, ще решите, че сте се озовали в театър.

И, да! Това като всяко друго нещо е функция на властта, която всички хрантутим и на която и пука за нас, точно толкова, колкото да затвори центъра и да блокира града за часове!
Както и да хвърли хиляди служители на реда буквално на арената на гладиаторите, защото те са за нея просто един консуматив!

Футболната запалянковщина се отглежда нарочно на територията, тя се ползва със специално отношение! В някои случаи властта дори прибягва до нейните услуги, но това е тема на друг един разговор. Неясно защо управата на града не взима мерки, особено при щетите, които неизбежно биват нанесени всеки път и които щети плащаме ние с вас!
Всеки път!
Без изключение!

На финала ще си позволя един цитат от дълъг пост на Манол Глишев 
„Не е възможно човек да е нормален и да има и троха от положително отношение към българския тъй наречен „футбол“, към който и да е български тъй наречен „отбор“, както и към агитките от люлински австралопитеци. Тези хора за нищо не стават. Вие сте левскар, цесекар или нещо друго? Спрете да бъдете. Футболът е приятна игра, нищо повече. А особено не е религия. Не е страст. Не е любов. Не и българският футбол. Особено в сегашното си състояние. Ако пък е, то вие сте идиот.“

Съгласна съм голяма част от горното!
За мен спорта Е религия, спорта Е магия, спорта Е велико човешко постижение!
Спорта!
Но в горната категория ми е трудно да поставя днешният български футбол … съжалявам, за което … тъй като съм от поколението, което наистина пя по улиците през 1994-та!

Забранете този цирк, господа управляващи!
Забранете го преди да се дадат жертва нови невинни животи!
Спорта изгражда личности, а не отнема живот или здраве!

Welcome to South Korea

И така добре дошли в Северна Корея!
Територията, на която всичко е възможно!
Вчера всички медии гръмнаха с новината на публичният арест на кмета на община Младост г-жа Десислава Иванчева!

Нека се замислим над някои факти:

Десислава Иванчева и нейният заместник Биляна Петрова са заловени на едно от най-оживените кръстовища в столицата посред бял ден от маскирани с качулки!

Едно от многото видеа, илюстрирали случая

Едни от първите медии, които съобщават възторжено новината с подобаващи гръмки заглавия са с розовка украска – интересното е, че те буквално са чакали заедно със другарчетата си с качулките на гюме дето има една дума. Тоест говорим, че са били едва ли не сигурни, че ще има зрелище достойно за документиране.
Как и защо се е озовал там и бившият вече герберски депутат г-н Тодоров също можем да гадаем.

Според говорителят на община Младост Петър Кържилов по ръцете на г-жа Десислава Иванчева не са открити следи от мастило, въпреки че се твърди че парите са били белязани?!
Що така?!

Десислава Иванчева тръгва със служебният автомобил на общината,/ който се ползва не само от нея/ на среща с Кмета на София г-жа Фандъкова, за да коментират развитието на проекта за изграждане на парк на територията на общината. В автомобила напомняме, че пътуват още заместника и г-жа Биляна Петрова и още една жена, чието име засега не се споменава.  Пътьом г-жа Иванчева, понеже е практична решава да мине да си вземе подкупчето за днес, за да може вероятно да си напазари на връщане. Какво по-логично от това, нали?! Какво да се прави кмет, не кмет битовизма си ни чака! Пък и в МОЛ-а има намаления!

Бившият заместник кмет на Младост Никола Вапцаров днес заяви пред Нова Телевизия,че г-жа Иванчева многократно е бавила изрядни проекти на различни инвеститори, като ги е принуждавала да правят инвестиции в общината – да правят ремонти на градинки, да допринасят с нещо за общината, според думите му обаче той не знае да е взимала подкупи лично. Това изтъкна той е една от причините той да подаде оставка и да откаже да работи с нея.

Не че одобрявам и тази практика, но едно е незряло да опитваш да се правиш на управленец и да подобряваш условията в общината, съвсем друго е да си слагаш в джобчето, пардон … в багажничето на служебното возило.

Иначе двете жени не са били допускани да ползват тоалетна, припомням само, че те са седяли на оживено кръстовище в центъра повече от 4-5 часа!, Не им е давана вода – това твърди в интервю пред вестник „Дневник“ адвоката на Биляна Петрова  Адвоката на самата Десислава

Иванчева пък е бил допуснат до нея 4 часа по-късно, което оставям на вас дали и доколко е редно. В този ред на мисли днес пуснах кратки практични съвети от днес нататък излизайки от вкъщи да си носите непременно памперс, шише вода и слънцезащитен крем, защото не се знае, чия мотика сте настъпили и какво ще намерят у вас при необходимост!

На финала най-гнусното поне за мен в тази история е реакцията на голяма част от обществото, което вместо да се обезпокои за явното нарушение на човешките права на един български гражданин посред бял ден и пред милиони /благодарение на журналистите/ свидетели, започнаха да валят обвинения срещу г-жа Иванчева, че била тъпа, грозна, не ставала за кмет, не можела да управлява и нямала капацитет.

Питам се, защото няма смисъл да питам вас :
– От кога да си тъп е престъпление?!
Щото ако е така се сещам и за други, които можем да поарестуваме! Част от тях ежедневно са в НС, МС и Президенството на територията!
– Престъпление ли е да си грозен?!
Щото и от този вид пак могат да минат част от същите, пък и други може да се намерят, и на финала кой смята, че има право да дава тези квалификации?!
И на финала, компетентността на г-жа Иванчева като кмет може да бъде обсъдена, може да и бъде поискана оставката и като кмет, може да бъде направен нов избор и тн.
Аз изобщо не обсъждам този въпрос, определено сред кандидатурите за кмет на район Младост имаше много по-добри. На балотажа аз дадох като компромис гласа си за г-жа Иванчева, но тя така и не стана кмета, за който мечтаех. Въпреки това бих защитила всякак правата на всеки един човек, независимо от това дали той е красив или грозен, дали е умен или глупав, та дори и дали е компетентен или не!
Всеки български гражданин би било редно да има определени права!
И те трябва да са обвързани с нормалността, а не с цирка и зрелищата, които ни навират в очите, за да не питаме какво става с Инерком, какво става с пенсиите, какво става с тези, които по цял ден са в сградите около ЦУМ?!

Няколкото разумни въпроса кратко и ясно задава вестник Капитал!

И едно много добро интервю на Георги Кадиев!

Вероятно всички знаем техните отговори, но … пак ще си замълчим, защото този път не сме ние пред камерите!

#Save TUES

php6d4glp_800x_

 

Борбата на МОН с остатъците от родното ни образование е в разгара си!
След като успешно се справиха със сриването на имиджа и с подкопаване на традициите на изявени училища, които години наред са давали невероятни кадри сега е наред ново жертвено агне.

Нека напомним, че в последните години благодарение на неадекватни управленски решения и неясни ходове бяха дискредитирани средни училища с невероятен рейтинг – сред тях са Класическата Гимназия или НГДЕК, НПМГ.
Епизодично се правят опити да бъде замразен приемът на деца след 5-ти клас в паралелките на СМГ и на други МГ в страната, които традиционно подготвят силни и успешни ученици.

Новата цел на МОН е да превърне ТУЕС или Технологично училище „Електронни системи“ към Техническия университет в София в обикновена квартална гимназийка.

Не че има лошо в това да има такива гимназии, но те и без друго са твърде много и твърде безполезни.
Статута на ТУЕС е уникален не случайно и учениците обучавани в него не са случайни деца.
За небивалата конкуренция в кандидатстване след матурите в 7-ми клас, това е училището, което заема 4-то място по рейтинг на приеманите деца за 2017 година. Веднага след вечните фаворити – Немската Гимназия, СМГ, Английската Гимназия.
В ТУЕС се записват деца с изявен интерес и с изявени дадености да се развиват като ИТ специалисти. Възпитаниците на училището са желани буквално от прага на Гимназията в големи наши и международни фирми, като получават шанс за незабавна и при това много добра реализация в областта си.
Естествено зад този рейтинг и зад тези качества, които фирмите ценят и търсят седят и преподавателите в ТУЕС, които са всъщност университетски преподаватели.
Не мога да повярвам, че някой би оспорил качествата и компетенциите на един защитил името си доцент или професор и би го приравнил с лека ръка на завършил ПУЦ учител по програмиране, който меко казано не е наясно с тънкостите в тази област.

Наистина не е все едно да бъде преподаван един предмет като суха теория от човек, който го е назубрил и от човек, който с това си изкарва не само хляба, но и черният хайвер към него, ако ми позволите тази алегория, защото другата част от хората, които водят часове там са представители на живия бизнес и всъщност работят и то на високо ниво, това, което преподават на децата!
В динамична област като ИТ, където нещата се сменят за месеци, непрекъснато излизат нови версии, ъпдейти и тн.е нелепо да се смята, че обучението може да бъде водено по стандартите на МОН – тоест по учебник, който е бил издаден преди 4-5 години /поне/…

Разбираем е интереса на МОН да сложи ръка върху това реномирано училище, но е недопустим!
В ТУЕС цари уникален академичен дух, децата имат шанса да се докоснат до наистина най-новите и най-горещи тенденции в развитието на динамичната ИТ сфера, не бива да бъде позволено на чиновниците от МОН да превърнат тази атмосфера в редова и безпереспективна като цялото ни друго образование безрадостна гимназия от квартално-посредствен тип, в която да се води УПК по програмиране, вместо да се създават млади и амбициозни истински ИТ специалисти.

Пресконференция на представители на ТУЕС пред медиите.

Петиция за спасяване статута на ТУЕС.

Отворено писмо до МОН.

Моля Ви, подкрепете това уникално училище!

Подпишете петицията и помогнете с каквото е възможно да бъде запазен статута му!

phpblhufm_559x_

 

*** Какво правят децата в ТУЕС! Любопитно е да се види!

Цветната Холандия

 

Амстердам е приказен град, в който човек се влюбва безвъзвратно – с неповторимата му красота – съчетание между романтичните канали / тук да ме прощават феновете на Венеция, но поне за мен красотата е в пъти повече/, кривите старинни къщи в центъра, съчетани с невероятната съвременна архитектура на кварталите и наистина уникалните бизнессгради с разнообразни и причудливи фасади, феноменалният им транспорт, безбройният поток туристи, представляващи уникална цветна смес от раси, религии, езици, култури, които са се оказали някак невероятно в едно и също място по едно и също време.
Въпреки, че не бих оценила високо чистотата по улиците, което вероятно е по-скоро заслуга на туристите, отколкото на местните жители две неща ме заинтригуваха силно. Къде са им ФПЧ на Холандците с тези мъгли?!
Нямат такива, колкото и да се оглеждах освен разхвърляни опаковки и билети други боклуци нямаше. Впечатлиха ме огромните прахосмукачки, с които почистват улиците.

Трафик няма, а и как би могло?! Не се сещам за друга нация, която да е така неразделно свързана с колелата си. Инфраструктурата на градовете е изцяло подчинена на колоездачите. Но и градският транспорт е на космическо ниво – след объркването в първият момент от многообразието на автобусни линии, трамваи, метро, различни видове железопътни превози, както в рамките на града, така и в извънградските връзки, откриваш, че в този град спокойно можеш да се придвижваш и без лично МПС и очевидно мнозина холандци правят точно това – в четвъртък и петък вечер сме в големи градове – Айндховен и Амстердам и няма никакъв трафик! Ама съвсем никакъв – в София дори през уикенда движението е по-оживено.
Второто ми учудване е свързано с невероятната приветливост и дружелюбност на холандците – всеки е готов да ти услужи, да те упъти, да ти помогне, дори само като те види как се луташ някъде. За времето, в което бяхме там срещнахме един човек, който не говореше английски, но и той успя да ни прати на място, на което да получим нужната ни информация и помощ.
Другото, което ме впечатли особено силно е липсата на аптеки … у нас те като че ли са буквално на всяка крачка – големи, лъскави и пълни. Е, в Амстердам видях само една и то затворена, в квартала, в който бяхме настанени. Никъде другаде не видях нещо различно от дрогерия. Защо така тези хора?!
Вероятно е свързано поне малко с това, че ходят невероятно леко облечени на фона на не съвсем мекият климат поне по времето, в което ние бяхме там. Срещнахме мнозина облечени с къси чорапки, бермуди и къс ръкав, тънки пуловерчета и тънки якенца / това докато ние бяхме с якета и лекинко премръзвахме /, но все пак за наше оправдание да кажем, че колкото и да се каляваме сме си балкански чеда 🙂
Също така никъде не видях билетчета за търкане и това не знам дали е добре за икономиката им 😉 , но явно успяват да се справят. 

Течение явно също не става там, нищо че духа яко, защото и децата, които видяхме бяха супер леко облечени и доста енергични, но от друга страна мега кротки и усмихнати, не видях нито едно да се тръшка, да реве с глас, да се държи по начин, който да притесни останалите. Като казах деца, не ме питайте как изглеждат училищата и детските им градини, както и броят и вида на спортните съоръжения, които видяхме къде случайно, къде нарочно.
Относно тревата наистина не знам поради какви причини някои настояват да си я купуват, като една разходка в центъра и особено пък ако решиш да влезеш да пиеш кафе в дадени заведения направо би те „заредило“ поне за месец напред 🙂  Обаче не това ми е акцента, защото все пак това е известен факт за Холандия, макар и част от местните с право да акцентират върху факта, че далеч не всички жители тук се интересуват от дрога – впечатли ме спокойствието! За всички дни, които прекарахме в Холандия видяхме само двама полицаи! Да, двама – в самият център на града и то се занимаваха с един неправилно паркирал таксиметров шофьор.  На целият този мегаполис, и хилядите туристи, една част от които идват тук не просто да гледат музеите, спокойствието е забележително. Хората са усмихнати, приветливи, любезни, няма напрежение, няма дори намек за някаква заплаха. За всички дни, които прекарахме там видяхме не повече от 2-3 неадекватни човека, като вероятно е излишно да уточнявам, че бяха туристи.
Бяхме отседнали в интересен квартал, в който наред с бизнес градчето, което беше в центъра на района, беше населен предимно с представители на раси и култури, които не са традиционните за Европейският континент. Хората бяха много, усмихнати и мили. Нямаше никакво напрежение или пък какъвто и да било намек за притеснение на някой от този факт, че явно генофондовете ни са очевидно различни – никакъв патриотизъм, не знам защо така тези хора … За капак на всичко, в същият този квартал синът ни си изпусна портфейла на улицата и когато след 10 минути изпълнени с притеснение /или поне аз с истински ужас/ се върнахме назад по стъпките си да го търсим го открихме кротичко лежащ си насред тротоара, заобикалян от всички…
Тук някъде ми се ще да спомена и феноменалната „улична библиотека“, с която се сдобиваше квартала в петък, събота и неделя – не разбрах много как и от кого се организира, но в центъра на района на открито се подрежда огромна наистина библиотека от всякакви книги „втора употреба“, на които колкото и да оглеждах не видях цена или някой, който да се опитва да ги продава. Вероятно става дума за книги, които просто можеш да вземеш да четеш и да върнеш следващият път … Няма нужда да уточнявам, че бих искала да мога да пътувам с друг вид транспорт – сред изданията имаше истински бижута. 

 

Освен Амстердам останах с прекрасни впечатления и от тихия и цветен Айндховен – изпълнен с множество млади хора, като всеки университетски град, с огромни и красиви улици, с прекрасно подредени кварталчета от малки китни къщички в типичният за Холандия стил, заобиколени от всевъзможни цветя, дръвчета, храсти и воъбще каквато се сетите красота.

 

И така, цветна и прекрасна Холандия пак ще се видим 🙂 с теб – непременно!

 

*** Поводът пък да посетим тази невероятна държава беше участието в кръг от световната купа на средният ни син.
Турнирът Yokoso Dutch Open от години вече е най-силното състезание в Холандия, провеждано от тяхната аматьорска федерация и най-вече благодарение на усилията на невероятните ни домакини Alex и Gina Eнгелхарт. Състезанието е много силно и в него тази година по предварителни данни взеха участие над 450 състезатели от различни възрасти и категории, като мнозина се състезаваха в повече от една категория и стил. България беше представена от 3 клуба ABC fight club, Спортен клуб Радулов и Ikken.

Златен медал завоюва Емил Калоянов, сребро спечели Кристина Николова, със бронз бяха наградени усилията на Божидар Цветков, Виктор Апостолов и Лъчезар Хаджигенов – все още не знам окончателният брой на медалите, но не това е важното, важното е срещата с много състезатели, с много нови и добри противници и израстването на нашите надежди.
Невероятната изненада за нашият отбор беше появата в залата на уникалният ни талант Стоян Копривленски, който тренира в Холандия и усилено се готви за участие на професионалният ринг, където в самият край на този месец ще срещне Джош Джонси в Лос Анжелис и ще премери сили в него под егидата на Glory 52,където получават шанс за изява истински дарования в областта на професионалният кикбокс или иначе казано истинските мъжки момчета, които имат силата, духа и дисциплината да бъдат най-добрите сред най-добрите!

 

 

Пролетна цветна феерия

28872537_954676791377705_735494680373623769_n

 

Пролетното издание на Базар на изкуствата и творческите занаяти под надслов „Усещане за жена“ за мен беше една истинска наслада за сетивата – изпълнено със звук, цвят и колорит.

Организацията беше перфектна, условията много добри, благодарности на домакините от Парк Хотел Москва.
Отново имаше уникални автори и държа непременно да ви запозная с част от тях.
Започвам признавам си абсолютно пристрастно от невероятно талантливата Дани Драндарова. На страничката и HeartmadebyD  можете да видите част от творбите ѝ, но ви уверявам, че наживо е още по-колоритно, цветно и грабващо окото! Няма как да пропусна да се похваля, че Дани е моя бивша колега и дори навремето беше мой ментор на едно от първите ми работни места в света на големите корпорации ♥, явно някои излизат от неговата сивота, точно защото имат нужда да бъдат цвета в света на хората и тяхната усмивка 🙂 !

 

За мен това изложение беше изложението на бижутата.
Другият грабващ автор беше невероятно нежната Анита, самата е олицетворение на творбите си и на светлата и нежна изчистена красота. Красотата, която излиза изпод ръцете и можете да намерите на страничката и Anita Koleva Jewels ♥

 

Разбира се двата щанда до мен бяха с абсолютни уникати – единствените по рода си бижута от корк, които се изработват у нас, дело на многостранно и безобразно талантливата Ади – Adiriart. Наживо бижутата са зашеметяващо красиви! А самата Ади, грабващо бъбрива 🙂

 

Другият ми съсед беше Деси, която твори невероятни неща от кожа. Чантите и са уникални! Кожата е толкова мека, обработена е толкова фино, а цветовете … цветовете и са грабващи Creative leather Studio.

 

Среброто е стара моя слабост, и тук определено завладяващи бяха бижутата на Gargorock. Фино, нежно, понякога закачливо, понякога изискано.

 

Стъклото – друга моя слабост пък беше наистина една феерия от цветове и нежно съвършенство олицетворено от моите нови приятели от Artino.

 

На такива изложения винаги набелязвам и един колега, чиито неща ме грабват – тук откритието ми беше BagriLand – уникални, чаровни и предизвикващи усмивка, също като тяхната талантлива сътворителка.

 

Много интересни творби имаше на щанда на Rocksandbg 

Разбира се не на последно място имаше и уникален Жив шоколад, за който не знам какво да ви кажа, освен че трябва да го опитате 🙂

28872376_954678734710844_4018301620192691211_n

 

Още снимки за невероятните красоти на Базара можете да видите в албума Базар на изкуствата и творческите занаяти „Усещане за жена“, снимките са дело на невероятно талантливата Боряна, за която вече съм ви разказвала и чиите творби можете да видите на нейната страница Boryanailievaphoto.