Невинен!

Ще бъда кратка!
Максимално кратка!

Държавата се е превърнала в разграден двор!

Разпасаната пасмина самозабравили се нейни „пазители“ издевателстват над всеки и над всичко!
В момента, в който се сетиш, че имаш права и решиш да ги защитиш се срещаш с челен удар в стената.
Биваш подложен на тормоз, на безпощаден гърч и биваш изравнен със земята!
Държавният репресиван апарат сработва без засечки – поръчковата прокуратура ти спретва проверки по каквито се сетиш поводи, статиите в кафявите медии, в които си главен герой зачестяват. Троловете са винаги на крачка от теб и ти дишат във врата!
И не, това не е всичко!
На същият тормоз обичайно са подложени и близките ти!

Ако случайно имаш частен бизнес той бива обсаден от проверяващи и рестриктиращи органи от всякакъв калибър, ако работиш в частният сектор се намира подходящата маша-мижитурка, която да те принуди да си тръгнеш, независимо дали си кадърен и дали имаш нужните компетенци и смелост да правиш нещата по най-добрият начин!
Дори в ежедневието си, никой не е застрахован да се натъкне на репресии, унижения и на карта да бъде поставен живота или здравето му!

Това е случаят на Радослав Божинов!
Той извади късмет!
Оживя!
На всичко отгоре дори в ръждясалата ни правосъдна система не можаха да го изкарат виновен! Защото не е!
Защото намери смелост да се бори!
Защото не се отказа!
Все още ли мислите, че от вас нищо не зависи?!

Advertisements

Писмо до сестра ми

Pismo_do_cov_145x

 

Какво да ви кажа … толкова много неща искам да ви кажа, а не знам от къде да започна.

Ако сте решили да си купите дебела книжка, която бавно и напоително да си четете 2-3 седмици, най-добре не си купувайте тази книга или ако вече сте си я купили, докато е време не я отваряйте и я подарете на съседката, ако ви звъни нон – стоп за глупости или на сестра си, особено, ако има да чете за изпити 🙂

А сега сериозно, завладяваща и дълбоко разтърсваща, тази книга е всичко друго, но не и скучна!
Ако нямах невероятното удоволствие да познавам авторките от живия живот щях да си помисля, че е плод на утвърдени вече автори, които се крият зад псевдоними, за да увеличат драматизма и ефекта на тази експлозивна смес. И докато Лора донякъде напълно припокрива образа, който имам за нея самата, то от моята любима Радост изобщо не съм очаквала подобно нещо 🙂 !

Действието напомня на старата игра на мини, при която във всеки един момент избухва нова сюжетна линия, ама така избухва, че помита всичко!
Помита представите ви за морал, за истина, за любов, помита представите ви за близост и за смисъл на това, което правим ежедневно, за изборите, за решенията, за приятелствата, за предателствата, за любовта и завистта.

Книгата ви кара да се замислите за свободата, за ежедневните ви срещи, за неизбежните раздели в живота, за интригите, за тежестта, която може да носи обичан от вас човек, без вие да знаете, за ранимостта и преходността на отношенията и в семейството, и в обществото.

Книгата ви кара, да обърнете поглед към себе си, да се вгледате в дълбините на душата си и да извикате своето АЗ задавайки му важни въпроси ….

Това не е книга за еднократен прочит – сигурна съм, защото макар че още не съм стигнала до самият и край вече искам да я започна отначало, връщам се и многократно прочитам някои пасажи, къде с усмивка, къде с поне 2-3 пакета носни кърпички.

Не ви препоръчвам тази книга, а просто ви моля да я прочетете!

Моля ви също така, да показвате на хората, които обичате това всеки ден, всяка минута, всяка секунда дори. Борете се за тях, борете се ежедневно, ежеминутно, никога не ги оставяйте сами с техните слабости, с техните демони и с техните неизказани болки. Не ги изоставяйте в тежки моменти и бъдете тяхна истинска опора, колкото и да ви звучи банално. Бъдете честни и към себе си и към чувствата си и към всички, с които сте заобиколени и на които истински държите, не оставяйте неизказаното да погълне и покрие с пепел жаравата на живите чувства!
Няма да станете по-слаб ако признаете грешките си, ако помолите за прошка, ако протегнете ръка, ако се извините, ако … просто опитате да не предавате себе си, но и да уважите правото на другите да ви отвърнат със същото. 

 

Живота всъщност е това, което се случва Днес!

Сега!

Докато чертаем планове за бъдещето, докато чакаме да дойде утре …. 
Утре ще прегърнем детето си, утре ще целунем обичния си човек, утре ще кажем на приятел, че ни липсва и че ни пука за него.
Не, не оставяйте нещата за утре … 
Живейте днес!

 

На финала все пак да ви предупредя, че книгата има странични ефекти – като този да получите странен позив да си купите поне 2-3 чифта обувки, да решите че все пак ще си купите онази вишнева рокля, ако още има вашия размер, да отидете на фризьор, да целунете децата докато спят, дори да са пубертети … да се замислите кога за последен път сте казали на човека до себе си колко го обичате, а на родителите си, а на приятелите си …., а на сестра си ?!

 

 

Пп. За пръв път пиша ревю на книга, затова моля за снизходително отношение

Пп* Лорче, моля ти се, ако имам правописни грешки пиши ми да не се излагам 🙂

Цензура

920-159449-1_wide

 

Днешният пост ще е кратък, но съдържателен!

В последните няколко години тъмната сянка на цензурата все по-осезаемо ляга върху цялото онлайн пространство.

Свинщината вече е навсякъде!
Единици останаха медиите у нас, които не се подчиняват на партийно-олигархичният опит за контрол на съдържанието си.
В този аспект Фейсбук беше една от малкото останали трибуни, в които всеки би могъл да изразява и защитава тезите си, да спори и да се опитва да убеждава съмишленици и опоненти, доколкото му позволяват силите и доколкото те са склонни да мислят и да опитат да осмислят различно мнение.

Досоро …
След поредният опит на властите да запушват усти по какви ли не теми, като пример може да се посочи прословутата ограда на границата, която от зор успяха дори да обявят за стратегически обект, и която сигурно само аз и вие не сме преминавали и то защото нямаме време да се разходим до там ….
Та след опита да се запушат устите на журналистите дойде дългоочакваният ред и на непокорните критици във Фейсбук.

Прави впечатление, че в последните месеци на непрекъснати ограничения в достъпа са подложени всички истински критици на  #КОЙ и на държавата в сянка, в лицето на престъпното управление на клана ББ, ДП и СЦ, облечено услужливо в мундирчета брандирани с ГЕРБ, Патриотични ***, БСП, ДПС и прочие ***!

Сред „номинираните“ са Манол Глишев, отец Рафаил, Теодор Михайлов, Райчо Ангелов, Татяна Кристи, на атаки са подложени дори журналисти от сайта „Афера“ :), би било смешно, но вече всяка граница е премината.
Днес предупреждения за езика си е получил и проф. Велислав Минеков – един от малкото останали наистина честни и стойностни хора, неопетнени и с чист помисъл относно бъдещето на една демократична общност у нас, което е очевидно съвсем достатъчен повод да излезе в челните редици на списъците за саморазправа.
Вчера беше ограничен профила и на Николай Хаджигенов за срок от 30 дни, като в този случай при спирането на правата му да публикува дори не е получил обяснение с кое си действие точно е заслужил забраната ?!
Нещо повече новорегистриран от него профил беше изтрит на втория час!

Може ли да стане по-зле?!
Винаги може, особено у нас!

И така, какво можете да направите вие?!
Та дори и от удобната позиция на диванчето и с бирата в ръка.
Можете да се опитате да противодействате на поредният опит да бъде спусната завесата, като пишете до съпорта на фейсбук, като се опитате поне онлайн да протестирате срещу случващото се, докато още можете …. защото не е ясно дали утре и вие няма да се окажете в нечий списък ….
Силно подозирам, че скоро българските потребители ще могат да публикуват само снимки на котенца, папагалчета и #кой, както и рецепти за пача и трушия!

Можете да прочетете, писаното в сайта на адв. Николай Хаджигенов в линка даден по-долу, както и да разпространявате освен него и обръщението му към ФБ отговорните за този произвол.

Цензурирано

To whomever it may concern,
I am writing to you as for the X time in the past two months my Facebook account has been blocked and my access to it restricted, this time for thirty days. This has happened consistently after I voiced my concerned of the many pollical officials and parties who abuse their power. This time I am by no means an individual case several other human rights advocates like myself have been block out of the system automatically with no fast track to assessing why or to restoring our rights. I have not received any communication notifying me as to why my profile is blocked. The blocking of any profile, which I use as a public platform to express concerns of possible misconduct, any expressed opinion is not only in violation of my national constitutional rights but also by the rights guaranteed to me by the Article 10 of the European Convention on Human rights. I have carefully examined the issue prior to all my publications and they all fall under the set out by the European Court of Human Rights decision in Lingens v Austria. For all my statements facts are provided and I have given the required consideration of the other parties. I would like to point out that I have never been sued for slander. The oppression of my freedom of speech right will not remain undisputed. I therefore must warn you that failure to access resolve quickly the situation and restore my profile access will result in immediate litigation.
Regards Nikolay Hadzhigenov,
Attorney at Law

Приказка за щастието 5 или да живееш два пъти!

           Днешната приказка ще е вълшебна!
           Не, не се шегувам, наистина ви обещавам, че ще е вълшебна.

           И не за друго, а защото с хора, като Жорката не се запознаваш и не ги обикваш, като родни братя и сестри,  с тях се сблъскваш с 200 челно … и те просто намират място в живота ти. В това отношение явно Анна не е имала никакъв избор 🙂 .
          Аз се „запознах“ с Жорката Пеев абсолютно случайно. От време на време гледам записи от предавания на BIT и в този ден бях пуснала да гледам нещо, но ми се отвори работа и докато седна беше тръгнал нов запис. Посегнах да го спра, но нещо в тона на мъжа, който говореше ме заинтригува и загледах минута, после две … после … си го пуснах втори … трети път. 
          Възхитих се на човека, който видях и си казах „Защо няма поне 1000 като него?!“
          И понеже краставите магарета се намират както казваше баба ми, в един момент пак ни се пресекоха пътищата с Жоро онлайн и аз му писах, че се възхищавам на хора с дух като неговия и му предложих да си другаруваме, макар до този момент да не подозирах колко още сходни сме в чисто човешки план.
          Докато подготвях днешната приказка плаках и се смях, като четох отговорите на Жорката.
          И така да не ви занимавам повече с моите приказки – запознавам ви с Жоро, Анна и Калоян и си пожелавам наистина да се намерим повече такива хора и да успеем да обърнем мача един ден!

1273163_10201157519554782_345748644_o

         Представи се с няколко думи – как се казваш, с какво се занимаваш, представи ни членовете на семейството си.

        Казвам се така, както са решили родителите ми преди 41 години – Георги. Нося трите имена на дядо си (от бащина страна) – Георги Костадинов Пеев. Има една статистика, според която повечето от хората не харесват имената си. Аз съм малцинство – харесвам си името, макар че не съм го избирал аз.

        Съпругата ми се казва Анна. Синът ни е Калоян, вече е на 9 г. И понеже стана дума за имена – той се роди с името си. Когато Ани забременя решихме, че ако е момче – тя избира името. Ако е момиче – аз. Така няма да има сърдити… И до днес, когато ме питат чие име носи Калоян, казвам: моето – хубав човек (Иван).

      Почти 19 години имам трудов стаж в медии. Работил съм на всички нива. Напуснах преди две години, защото отказах да се подчиня на овладелите на всички нива държавата ни самозабравили се партийци. Днес темата със свободата на медиите и свободата на словото е много актуална, защото „натиснаха“ наред и журналистите в националните медии. За мен това е следствие на всичко, което се случи в регионалните. Те масово бяха разстреляни през 2009-2011 г. Тук-там остана някой и друг сайт, или вестник, но аудиторията им е толкова малка, че остават глас в пустиня.

          Кажи нещо повече за жената до теб, за детето ти, за близките си, за нещата от живота, които ти носят радост и които те карат да мечтаеш?

         Жената до мен…? Това съм аз. Толкова близко до себе си я чувствам, че не мога да я опиша. Защото се притеснявам да не сбъркам някъде. Повече от половината си живот съм с нея. И тя е с мен.

       Анна е най-добрият ми приятел. И най-големият ми критик, когато се налага. Всъщност ние сме рядка порода в днешно време. На вечеря, след работа, често се смеем, че сме си самодостатъчни. И Калоян, разбира се, в това число. Тримата сме изградили свой свят. И трудно допускаме в него да припари някой чужд. Сигурно това ви звучи странно, но този наш свят ни прави щастливи. Там са и родителите ни, сестрите ни и братът на Ани. Когато някой ме пита за семейството казвам, че е голямо и шантаво. В добрия смисъл на думата „шантаво“ (да не вземе сега някой от родата да се разсърди 🙂 ) Разбира се и приятелите са в това число.

        Минутите, часовете, дните, годините със семейството, в този малък, но много красив свят, ми носят най-голямата радост в живота. Разбира се и онези прекрасни, но за съжаление много редки, моменти с приятелите, които от години ги няма. Евакуираха се от България. Някои по спешност, други по принуда… Макар че то май е все едно.

       Имам си философия, че всяка сбъдната мечта прави човек хем щастлив, хем и нещастен. Заради това съм си изградил стратегия да имам малки и постижими мечти. Мечти, които след като се сбъднат, да правят хората около мен и мен самият щастливи. За мое щастие, все още не съм сбъднал мечта, след която да съм останал нещастен. Т.е. – да съм гонил цел и след постигането й да съм се озовал на кръстопът, който има четири пътя без изход. Преди години, в Пловдивския университет, преподавателят ми по дидактика Петьо Кацаров казваше, че хора като мен никога няма да влязат в казино, защото не съм хазартен тип. И е прав – абсолютен реалист съм. За това и тото дори не играя. Макар че и това се промени. От време на време пускам фиш. Уж за спорта. Или поне вярвам, че част от парите отиват там…

      Кога разбра, че шанса да продължиш да живееш минава през необходимостта от трансплантация?

         През октомври 2011 г. Преди това, през лятото на същата година, изкарах на крак някаква вирусна история. По-късно стана ясно, че това нещо е поразило бъбреците ми. Тръгнах да правя бъбречна трансплантация, като донор щеше да е майка ми. На 8 октомври 2012 г. в УМБАЛ „Александровска“, само часове преди бъбречната трансплантация, ми казаха, че операцията е невъзможна заради проблем със сърцето. До преди това и представа си нямах, че сърцето ми не е добре.

       Моята история е банална. Това може да се случи на всеки. На абсолютно всеки. Да, рядко е, но е обичайна житейска история. За съжаление, тези житейски истории в повечето случаи приключват бързо. Моята все още продължава, за радост на онези, които ме обичат. И за моя радост, де. Нямам думи да изразя блягодарността си на всички, заради които днес съм жив. Много са. И всички до един са прекрасни хора.

         Това уплаши ли те, притесни ли те? Как си даваше надежда, как мина времето на чакане? Имал ли си моменти на отчаяние, на примирение.

          Само глупаците не се страхуват. Сигурно съм глупак, защото не ме беше страх, след като научих, че се налага трансплантация на бъбрек. Бях ядосан. Толкова ядосан, че първоначално отказвах хемодиализа. Връщайки се назад във времето не мога да си спомня какво точно съм искал да постигна с този отказ. Но в никакъв случай не съм искал да умра. Защото много обичам живота. Аз съм влюбен в живота си! И точно тази любов ми даваше надежда. Надежда, че не само ще се случи бъбречната трансплантация, но и ще живея нормално след нея.

          Най-тежко ми бе на хемодиализа. Това е ужасно нещо. Буквално усещах как след всяка процедура животът си отива от мен. А процедурите са през ден. Когато ме спряха от бъбречната трансплантация на 8 октомври 2012 г., заради проблем със сърцето,  нещо в мен се счупи. Мисля, че тогава страхът ми (доколкото го е имало някога) умря.

    Месец след това вече бях наясно, че ми трябва и сърдечна трансплантация. В България до този момент нямаше случай на човек с два трансплантирани органа. Записах се в листата на чакащите за сърце и продължих да живея, да работя и да обичам още по-силно хората до себе си. И животът.

      На 23 август 2013 г. бях на о. Тасос. Влязох в магазин за плувни принадлежности (до пристанището на Тасос), за да си купя обувки за гмуркане (с какъв акъл тогава съм се гмуркал, ей Бога ми, не мога да ти обясня). Бях оставил телефона си в колата. Звънна този на Ани. Тя вдигна, смени няколко думи с човека отсреща и ми подаде апарата. Беше д-р Мариана Симеонова от Изпълнителната агенция по трансплантации. Каза ми, че има донорска ситуация и трябва спешно да отида в София, в болница „Св. Екатерина“. Каза още, че трябва да взема решение какво правя до 10 минути. Беше 14:00 ч. Имаше ферибот в 14:15 и 14:30. Казах на глас „Майната му, оставам тук. Планирал съм да се гмуркам.“

          Добре че жена ми ме обича повече от гмуркането. В 14:15 вече бяхме на ферибота за Керамоти. В 20:30 ч. бях в болница „Св. Екатерина“. Сами си направете сметка как съм карал.

         В 7:00 ч., на 24 август 2013 г., бях на операционната маса. Преди да ми сложи анестезиолога маската за упойка, я помолих само едно: „Днес синът ми навършва 5 години. Моля ви да направите така, че на шестия му рожден ден той да е с биологичния си баща.“

         Тази година Калоян навърши 9. Да го видя как духа свещите на рождения си ден, е най-големият ми подарък.

       Съдбата е странно нещо. Сърдечната ми трансплантация бе на петия рожден ден на Калоян. В болница „Св. Екатерина“. На 24 ноември 1995 г., на празника на Св. Екатерина, се запознах с майка му.

         Св. Екатерина явно има нещо наум за мен.

     След сърдечната трансплантация, влизах три пъти за трансплантация на бъбрек. Но все нещо се случваше и отлагаха операцията. В крайна сметка тя стана на 19 февруари 2015 г. в „Александровска“ болница. И така влязох в историята с нещо, което не пожелавам на никого – станах първият българин с трансплантирано сърце, на когото му правят трансплантация на бъбрек.

         Бъбрекът ми е от мама.

      В мен функционират органи на трима човека. Дето се вика, вече съм съвършен.

         Как го понесе съпругата ти, споменавал си, че тя е голяма опора за теб?

        По-тежко от мен. Години след това ми каза, че много е плакала. И се е молила да оцелея. Когато идваше при мен в болниците, винаги беше усмихната. И никога не говорихме за болести. Говорихме за приятелите, за това къде ще ходим, когато ме изпишат…

         Тя е минала през по-голям ад и от мен. Защото от една страна е криела да не усетя как се чувства, от друга е криела от Калоян кофти настроенията си, ходила е на работа и не е спирала да е до мен в болницата. Мисля, че някак си се е клонирала, за да смогне. Хасково е на 200 и кусур км от София. Ставала е в 3:00, в 6:00 ч. е била при мен в болницата, а в 9:00 ч. е била в офиса в Хасково. И така дни наред…

     Когато първото премеждие с трансплантацията мина как се чувстваше, за какво мислеше тогава, какви бяха надеждите ти?

        След сърдечната трансплантация се учих отново да ходя. Случих и на лекари. Д-р Нези Чилингирова от „Св. Екатерина“ като че ли ме зареди отново с живот. Какви надежди съм имал? Тогава – да проходя отново. И да плувам отново. От 5-годишен плувам и щеше много да ме е яд ако бях спрял.

       Колко време след като беше трансплантиран продължи да се занимаваш със спорт, разкажи малко повече за това какво е да си трансплантиран у нас, да спортуваш, да се явяваш на големи състезания за трансплантирани?

         Никога не съм спирал да бъда активен човек. В това число и спорта. Преди трансплантациите се бях занемарил, но при пролежаванията ми из болниците имах време да помисля и да си дам сметка кое ми зарежда батериите най-добре. Умея да плувам, имам добра техника. Умея и да бягам добре на средни и дълги разстояния, лек съм. От кортикостероидите ме боляха костите. И така влязох след доста години отново в басейна, за да гоня време. Което за човек в моето положение си е проблем. Не, нямам предвид здравословно положение. В Хасково няма нормален плувен басейн. И до днес ходя да плувам във Велинград, където съм роден и израснал. Успявам поне веднъж на месец-два да ходя по за два-три дни. Но и с толкова съм най-добър в Европа (ахахахаха). С трансплантирано сърце и трансплантиран бъбрек, на 41 години, плувам 50 метра кроул за 38 секунди. А само преди 4 години по същото време не можех да мина 50 петра пеша за 38 секунди. Животът е вълшебно нещо, да знаеш!

        Първото ми голямо състезание бе през 2016 г. във Вантаа, Финдалндия. Тогава бе Европейското първенство за трансплантирани. Плувах четири дисциплини във възрастова група 35-44 г. – 50 м свободен стил, 100 метра свободен стил, 50 метра бруст и 100 метра бруст. Три пъти станах втори, а на 100 бруст първи. И трите пъти ме надплува един грък – Димитрис. Бивш републикански шампион на Гърция. Строхотен плувец. И приятел.

       След като се прибрахме от Вантаа, гръцкото издание на сп. „People“ посвети един свой брой на Димитрис. За страната си той е герой. За българската държава трансплантирани атлети не съществуват. И с това отговарям на въпроса ти „Какво е да си трансплантиран в България“.

         Има нещо, което обаче не мога да не споделя. След голяма битка, години наред, трансплантираните минахме на финансиране директно от бюджета. Средствата за лечение профилактика са осигурени. Поне за това проблеми нямаме. Което на общия фон е голям успех за нас. Но по всичко останало не се различаваме от нито един човек със здравословни проблеми  у нас. Като започнете от лекарствата и свършите до общодостъпната градска среда, която е само на хартия.

         С какво се сблъсква един трансплантиран човек у нас решил да спортува активно и да се наслаждава на живота до дупка?

          Човек, като мен, се блъска челно в стената с 200. Всеки ден. Има и друг вариант. Да легна и да се оплаквам. Е, избрах да се блъскам челно. Всичко си е до човек. Има хора всякакви. Аз съм такъв – не се отказвам. Не хората, които ще прочетат това интервю също не им е лесно.

           Без да мрънкам се наслаждавам на живота до тупка. Това е.

         Как преодоляваш препятствията? Кое ти дава сила да го правиш, кое те мотивира?

       Най-силната ми мотивация е любовта към живота. Казах ти вече – много силно обичам живота (си). Това е нещото, което ме изстрелва ежедневно над препядствията. Не ги преодолявам. Прелитам ги.

        В ежедневните си ангажименти водиш доста битки, сподели нещо от тях?

      Смяташ ли, че обикновени хора като нас биха могли да променят статуквото и да обърнат мача, ако се обединят?

       О, да! Само една забележка – няма обикновени хора. Всички хора са необикновени. Я им сравни пръстовите отпечатъци! Видя ли?! Различни са. Необикновени. И хората са такива.

       На българските хора им липсва вярата, че са човеци. Всеки ден им набиват в главите, че са гласоподаватели, електорат, народ… Народ? Всеки ден ги лъжат, заливат ги с информационен брак. С политически брак. С икономически брак. И тези хора отказват да са народ. „Какъв народ сме ние? Каква държава е това? Това не е държава! Това не е народ!“ Познати ли са ти тези думи? Когато българските хора осъзнаят, че са необикновени, че са човеци, че въпросителните изречения трябва да са възможност, а не оправдание, тогава мачът ще е в полза на същите тези български хора.

      Влязох в редакция на вестник, когато бях на 20 г. И останах там 19 години. Минал съм през всички нива на работа в една медия. Последно бях главен редактор. Напуснах през есента на 2015 г., когато трябваше да избирам – или да се подчиня на местния партиен вожд, или да се покрия, докато оня забрави, че не му харесват моите публикации. Избрах третото – напуснах работа и се хвърлих с главата напред в калта. Когато се бориш с прасета, няма начин да не се окаляш. Така се озовах в Общинския съвет на Хасково, избран с преференции от листата на местна коалиция. Сега си давам сметка, че си е струвало. Защото няма как да се пребориш със злото, ако не излезеш на неговия терен. Пък аз от битки не се плаша. Защото знам, че ако съм достатъчно търпелив и положа необходимите усилия, и това ще мине.

          Какво би искал да постигнеш, кое би те направило щастлив в следващите стъпки от живота ти?

       В личен план не желая нещо, което да си струва да се знае от хората. Моите желания не са интересни за другите, защото са обикновени. Понякога кутия шоколадови бонбони са ми достатъчни.

       Ако говорим за общи постижение – искам България да надмине Хърватия по брой трансплантации. Ето за това си мечтая. А ако може и да имаме училищна спортна база поне като Словения. За това си струва не само да се мечтае, но и да се работи. Де така да мислеха и управниците в тази клета територия, наричана все още България…

       Тази година щях да съм с една идея по-щастлив, ако поне един български трансплантиран атлет бе отишъл на Световното първество, което се проведе в Малага, Испания. Не отидохме, защото не намерихме пари. Ние си плащаме всичко – от подготовка, до екипировка, такса участие, пътни и т.н. Понякога не успяваме. Тази година не успяхме.

      Догодина има Европейско в Лигнано Сабиадоро, Италия. Вече са ясни и датите 11-16 юни. За щастие, таксите ще са по-ниски и ще можем да си позволим да участваме. Отидем ли 3-4 човека, ще е успех, ако сме живи и здрави до тогава. На тези състезания медалите и класиранията не са важни. Там всички са победители. Това се спортни форуми, на които тържествува животът.

         Какво би искал да постигне сина ти, какъв път би се радвал да избере?

       Важното е какво той иска да постигне. Веднъж, преди две години може би, ми каза, че иска да стане олимпийски шампион и за това тренира скокове батут (от 5-годишен е в залата). Така че той вече има свой път. Остава да го следва. Нали?

13087723_10207459700705372_8420049155853611497_n

            Ако сега трябваше да поемете отново по същият път на сбъдване на мечтите си би ли се колебал, отлагал и уплашил?

      Ако мога да избирам, не бих се разболял отново (Ахахахахахахаха). Много грешки съм правил. Но пък те много често са били оня шут отзад, който ме е изстрелвал напред. Не зная дали бих поел по същия път, тъй като аз все още не съм извървял този. И не съм сбъднал всичките си мечти.

          Чувстваш ли се благословен?

         Нали ти разказах за св. Екатерина ?!

         Какво би пожелал на хората, които сега тръгват по пътя ти ?

        Не пожелавам на никого да тръгне по моя път. На онези, които съдбата все пак им е отредила да се борят за живота си, искам да кажа – вярвайте, че няма да е все така! Вярвайте, че и това ще мине. И то ще мине.

         В твоите очи аз може да съм герой, европейски шампион, бунтар и т.н., но истината е, че няма болест, която да бъде оправдана и да си струва. Единственото нещо на този свят, което си струва, е животът! И колкото повече го обичаме, толкова по-хубаво ще го живеем.

           И така …. надявам се днешната ни приказка да ви е харесала, да ви е дала поне един повод да се замислите, да установите колко щастливи сме всъщност в делника си, ако сме здрави и ако хората, които обичаме са до нас!
Също така бих се радвала, ако приказката на Жоро е накарала някои от вас да помислят и за това, че на даден етап бихте могли да дадете шанс и на друг да продължи да живее!

Приказка за щастието 4 или любовта побеждава! Истинската любов!

      Приказката, която днес ще ви разкажем с Крем е различна, нестандартна и това, което няма да видите и прочетете на пръв поглед в нея е болката, несигурността и  предшестваща тънка нишка надежда, че любов има, че тя живее … някъде там и че винаги имате шанса да я срещнете!

 

      В подготовката на тази приказка се обърнах към много мои обичани другарчета, които имат съдбата на Кремена, но те след кратко колебание отказаха да „застанат на светло“, защото както каза една от много обичаните ми дружки … „много болка ми костваше това щастие и сега ревниво го пазя от чужди очи“!

        Затова от все сърце благодаря на Креми, Стефан и техните прекрасни деца, че се съгласиха да бъдат част от поредната ни приказка, за да дадат надеждата на мнозината от вас, които се намират в началният ѝ абзац и се чувстват обезкуражени, объркани и обезверени!

            Прочетете я!

    Прочетете приказката и се усмихнете!

    Надеждата винаги я има! Любовта съществува! Истинската и голямата! 
 

 

           

          Представете се с няколко думи – как се казвате, с какво се занимавате, представете членовете на семейството си, възраст ваша и на децата .

       -Казвам се Кремена, на 42 съм. Занимавам се с фотография, блогове и други разнообразни занимания 🙂 Половинката ми се казва Стефан, на 36, работи в IT сферата. Децата у дома са три – Александър и Виктория на 15 и Константин на 5 и половина.

          Когато останахте в един момент сами с децата си имахте ли надежда, мечтаехте ли за нов човек до себе си или по-скоро се опитвахте да търсите баланса и да избягвате дори идеята за ново съжителство?

        -Близнаците бяха почти на две, когато открих, че връзката ми няма никакво бъдеще. Година по-късно срещнах настоящата си половинка, а още една година след това заживяхме заедно. Не съм мислила за ново съжителство, докато бях сама, всичко стана някак внезапно и изненадващо. Бях концентрирана в грижите покрай децата и нямах време, а и желание да се сближавам отново. Бях натрупала доста разочарования и огорчения, така че въобще не бях на вълна нова връзка.

         Как се появи новият човек до вас? Той ли ви намери, вие ли го намерихте, търсихте ли го, приятели ли ви свързаха?

       -Запознахме се онлайн, с месеци си чатехме съвсем приятелски, свързваха ни общи интереси и нищо повече, нямаше дори намек за флирт. Докато една вечер не се видяхме наживо в едно заведение…и всичко се промени …

 

       Как стигнахте до идеята да заживеете заедно и най-вече притеснявахте ли се дали той би могъл да е истински родител за децата ви?

              -Идеята да заживеем заедно дойде от него, аз не смеех да го въвличам в подобно приключение. Имах притеснения, разбира се, но децата го харесваха достатъчно, за да повярвам, че имаме шанс и с времето опровергахме дори и скептиците, които в началото се опитваха да го откажат от нас, точно защото не е биологичен баща на децата. Но истината е, че той е техният татко, без значение какво пише в актовете за раждане.

             Кога за пръв път усетихте сигурността и спокойствието, че децата ви ще бъдат обичани, независимо от факта, че не са негови родни деца?

     -Честно казано не мога да дам конкретен пример … много дребни моментчета са. Когато за първи път чух да му казват татко, когато оперираха очите на Вика, а той плака в коридора, докато чакахме лекарите, когато ги носеше на ръце полузаспали на прибиране от поредната разходка. Всеки път, когато казваше на някой, че е късметлия, че ни има.

21100896_10214454727906091_364799173_n

         Кога се появи мисълта за ваше дете?

        -Около 5 години след като се запознахме решихме да търсим по-голямо и собствено жилище. Децата тръгваха на училище, искахме да имат по-добри условия и удобства. И някак между другото се прокрадна идеята, че е добре да имаме повече място, ако случайно се увеличим. Аз имам медицинска история, която ни спираше от мечти, но все пак се надявахме. Най-малкият член на семейството дойде на бял свят 7 години след запознанството ни и 3 след като започнахме да си говорим, че искаме още едно детенце.

        Лесно ли взехте това решение?

  -Решението беше лесно, чакането беше трудно, но резултата си заслужаваше 🙂

 

        Притеснявахте ли се как децата ще приемат новото братче/сестриче/?

    -Като всеки родител, се притеснявах как ще се отрази промяната на големите. Да не ревнуват, да не се чувстват пренебрегнати. За радост голямата разлика между тях ни помогна. Децата много се обичат, големите много помагат, никога не е имало разделение между тях от моят страна или от страна на баща им.

 

            Сега, в голямото си вече семейство чувствате ли се пълни и щастливи и смятате ли, че си струваше целият този път?
           Чувствате ли се благословени?
           Какво бихте пожелали на хората, които сега тръгват по пътя ви ?

       -Винаги съм искала голямо семейство. Щастлива съм, да! Получих повече, отколкото съм се надявала. Вярвам, че рано или късно на добрите хора им се случват хубави неща. Само не трябва да спираш да вървиш напред и да живееш без да изневеряваш на принципите си.

          Ако сега трябваше да поемете отново по пътя на сбъдване на мечтите си бихте ли се колебали, отлагали и уплашили?

       -Нищо от това, което съм преживяла до момента няма общо с мечтите ми на 17-18 години. Не знам дали бих взела същите решения, от позицията на годините знам, къде съм допуснала грешки, но пък резултатите в дългосрочен план са в моя полза, така че грешки ли са били наистина? Или просто изпитания по пътя към това, което съм търсила?

      Приказката оставам без финал, защото пожелавам на мнозина от вас да я дописват, допълват и доукрасяват!

 

 

 

 

На крива ракета, космоса и пречи

 

Резултат с изображение за неочаквана ваканция

Или както казваше баба едно време „Всичкото Мара, втасалА …“

Както вероятно можете да се досетите в днешната ни записка ще се спрем на едни наши отколешни любимци от Министерството на „Онези Некадърници“ или иженарицаемото МОН.

Дразнението вече е твърде силно, за да се опитваме да сме възпитани.
Щото … „Стига вече, толкова!“, както казва един човек с акъл в главата си!

Имам чувството, че МОН или е станал обект на обгазяване с химически реактиви или извънземните вече са слезли на земята или пък сутрин вместо кафе всеки служител там като се почне от Министъра и се стигне до последният инспектор или както и да ги наричат там се прикача към банка с транквиланти …

Последните вести от там направо се прескачат едни други по тъпотия и най-вече по абсолютна и безспорна неадекватност с опитите (уж) да се разрешат проблемите в родното образование.

Първото безумно предложение за разместване на учебния календар, като тук все още няма единодушие – едни малоумници предлагат учебната година да продължава и през юли, други пък да започва по-рано през септември.

Идеята на работодателите за започване на учебната година на 1 септември!

В интерес на истината първото просто не се нуждае от коментар – предложение на работодателите?!
Работодателите защо не си гледат работниците и работата, ми си пъхат носа, където и без друго нямат работа.
Или учителите ще трябва да им предлагат бизнес-логика по техен тертип?

А и дали уважаемите чиновниченца от МОН биха извадили от комфорта на климатизираните си кабинетченца безмозъчните си главици или каквото там имат под тупираните си прически и да отидат да поседят 2-3 дни в една учебна стая по възможност с южно или западно изложение и особено след 3-тия час!

Ще си позволя да цитирам сдържаният пост на Вихра Василева по темата, защото ако предложа моят прочит ще загубим вовеки детската аудитория

„Децата нямат нужда от по-дълга учебна година! Имат нужда от адекватни учебници, лаборатории по химия, защото вече нямат, и мислещи учители! Иначе ми е ясно защо „работодателите“, цитирани в статията, искат по-дълга учебна година. Те по принцип предпочитат служители без деца. Ама родители, които искат децата им още по-дълго да бъдат затворени по цял ден между 4 стени и да наизустяват глупости от некачествените учебници, не мога да ги разбера. Децата имат нужда от свободно време, време да си четат книгите, които харесват, да играят навън, да спортуват, да рисуват вкъщи, когато вали, или пък да скачат в локвите без страх, че „може да се разболееш, а утре си на училище“. За да израснат мислещи и с нормална ценностна система. Иначе, викам целогодишно да ги затваряме в интернати още от раждането, що не?! Що за тъпа идея!? Що за простотия!? Що за… !?!“

И, да, вероятно е напълно излишно  да казвам, че съм съгласна с казаното от Вихра на 100 не, ми на 1000%.

Също в своя публикация във ФБ отец Рафаил- Росен Стефанов казва следното :

„Кипи усилено съревнование по най-идиотска антиреформа между МП и МОН. Първото ще спира финансиране, ограничава правото на сдружаване, овластява главния прокурор да елиминира съдии и ще създава противоконституционни извънредни съдилища. Второто пък не само няма да реформира една наследена от Съветския съюз и 19 век, нямаща нищо общо със съвременна Европа идиотска, репресивна, вредна, контрапродуктивна, затъпяваща /и каквото се сетите натам/, изградена върху фундамент от национализъм и патриотични митове, лъжи и фалшификации, възпитаваща в антигражданско съзнание, нетолерантност, агресия и т.н. образователна система, ами ще дискриминира децата със СОП, ще увеличава учебната година и ще кара деца с бой и полиция, за да разпространи максимално пораженията и.“

Всичко друго ли оправихте в концепцията за образованието, че стигнахте и до почивките на децата!
И дали точно почивките на децата са проблема?!

Кратка съпоставка с това как почиват на някои места в Европа

Ваканциите в някои европейски държави – „За какво уеднаквяване с „останалите“ може да става дума, като навсякъде е  различно – в Южна Европа децата ще се върнат в училище между 9 и 19 септември тази година“, казва в коментара си във ФБ Елена Щерева, която е издирила тази информация доста елементарно …. с един сърч в Гугъл, но явно в МОН не разполагат с нея.

 Ето и още две публикации по темата :

Учебната година по света, според списание „Аз жената“

Ваканциите по света, според сайта „УчаПловдив“

както и Мнението на родители и учители   за необходимостта от реконструкция на ваканциите на учениците!

Почивките, които са крайно неравномерно разположени – защото и тук има много създадени и вече тествани практики, на които може просто да хвърлите едно око, вместо да ни заливате с излишни и половинчати информации, как в Германия започват училище на първи август, а в Австрия на 1 септември или обратното.
Сезона, в който е най-приятно и нормално да се почива по нашите географски ширини е летният. Или иначе казано месеците юли, август и септември, доколкото през юни голяма част от учениците са все още на училище, кои до 15, кои до 30-ти.
Какъв е проблема с тези 2 месеца и половина ваканция?
Забравял се бил материала?! Да не говорим за безумните спекулации в някои публикации, в които се уличаваха по етнически признак учениците забравящи материала.
Забравя се не заради дългата почивка – забравя се заради безумните учебници, заради липсващата практика, заради липсата на времето да бъде затвърден и упражнен добре преподаденият вече учебен материал, заради липсата на концепция включваща мислене и участие на децата в учебния процес във вида – проекти, есета, разработване на практически и симулационни модели и тн и тн и тн.
Пишем по темата от години – ето една публикация от 2012 … Убий учител – спаси министър! ,но положението само стана по-зле и по-зле!

Забравя се заради липсата на време за почивка и самоусъвършенстване и на учителите, които са принудени да карат по тъпата програма на МОН години наред без да се отчита разликата във възприемането и достъпа до допълнителна информация на поколенията.

Ето ви един примерен отговор, какво би било добре да съдържа поне като концепция едно съвременно образование
Пламен Натов за децата, образованието и стимулите

А не безумията описани тук Печати, звездички и други емотикони ,за които няколко пъти проверих дали все пак не са публикация на НеНовините, но не би!

Какво може да се направи ли!
Държавата трябва да свали нелепия монопол на МОН върху образованието и да даде шанс на повече различни инициативи в областта на образованието.

В свое интервю пред BIT Сашо Дончев наред с всичко останало казва няколко фундаментални и прости истини за това какво и как трябва да се случи в родното ни школо.

Трябва да  се предостави на дело, а не само на думи автономност на училищата, да позволи различни варианти на обучение – държавно, частно, домашно, килийно, свободно – изобщо да се спре с догматичният и налаган като единствен, но за сметка на това очевидно негодин модел налаган ни от години. Да осигури адекватни учебници, помагала, лаборатории и опитни станции, техника и онагледяване, да помага за съпътстващото обучение на децата със СОП, както и на децата с изявени дарби.
Има нужда от повече психолози, логопеди, преподаватели с душа и сърце, а не от по-малко почивки!

Ролята на МОН трябва да е съпортваща и подпомагаща развитието на образованието, а не разрушаваща …

Някои от публикациите ни на тема образование от години, в които има достатъчно идеи, ако има шанс някой да седне и да мисли

Кучета и котки може – а … Деца, Не! , публикувана 2012 в БлогА на Хаджигенов

Частен случай ли е частното образование у нас?! , публикувана 2013

Отворено писмо до министъра на МОН , от юни 2013, както и Образование ли?! WTF! , от юли 2013, която просто счупи броячите на сайта и която беше една от най-четените през цялата година.

 Милост за живите , в новият ни вече блог, посветена на насилието в училище от февруари 2017. Образование с любов и уважение, посветена на опитите на връщането на добри практики в образованието от ентусиасти … поне засега.

Спите ли …аааа, спете, спете!, свързана с опитите да се дискредитират Математическите гимназии и НПМГ.

В училище или на улицата?!, свързана с въпроса за ромската интеграция и приобщаване на деца от бедни семейства към образованието, защото това е единственият им шанс да се измъкнат от капана на ежедневието си.

ФизкултУРА!, свързана с оценяването и тенценциите за преподаване на изкуства, спорт и музика в училищата.

Д(ържавни) З(аконни) И(змами) , посветени на матурите и свързаните с тях неразбории, които от година на година стават все по-безумни.

 

Резултат с изображение за ваканция синьо лято

 

И за де опитаме поне да завършим оптимистично поздравяваме всички, симулиращи дейност в МОН с песента Детство мое  от филма „Неочаквана ваканция“

Резултат с изображение за ваканция синьо лято

 

Привилегията да бъдеш гражданин!

„Преди време казах в едно интервю, че ми липсват до мен онези хора, с които пиехме бира преди 10 г. и си говорехме за живота, любовта и приятелството. Тогава мислех, че гледаме в една посока. Мога да разбера защо не са до мен сега. Не мога да разбера защо нямат позиция по никой важен за съдебната система въпрос, защо не застават до някой друг – Панов, Колев, Узунов, Цацаров или друг, защо не взимат страна. Каквото и да е, само да е позиция и страна, за да е ясно какви са и с кого са. Защо не говорят по медиите, защо не дават интервюта, защо не пишат в социалните медии. Защото са съдии, а съдията не прави това? Моля Ви! Когато става въпрос за лайкове на снимки на катерички, кученца, котенца, рождените дни на децата ни, тогава съдията се превръща в гражданин. Когато трябва да е гражданин обаче, тогава се крие зад съдийската тога. Или мълчанието ви, драги приятели, е достатъчно красноречиво и вие харесвате сегашното положение. Защо тогава на бира, в коридора, в кабинетите, говорите друго?“

„Кога и как си гражданин и кога съдия“ Методи Лалов

 

 

Прочитайки днес този статус на съдия Методи Лалов ме връхлетя една безмерна тъга …
Тъга, защото българите много искаме да сме граждани, да ни тачат и уважават като такива.
Думата „селянин“ дори се приема за една от обидните в нашенските прения, ако че аз поне не виждам нищо срамно и нелицеприятно в това, че някой е започнал живота си в малко населено място….

Знае ли обаче българина как да бъде гражданин?!

Моят отговор е НЕ!

Българинът не е гражданин …, той не е и селянин дори, защото за мен селяните са хора достойни, хора със здрав морал, здрава ръка и не оставят своята работа да я върши някой друг.
Българинът е крепостен …

Защо ли?!
Ами защото крепостните са били едни хора без права, без мнение, без бъдеще, без настояще освен хомота си …
Е, според вас тогава не сме ли ние едни истински крепостни …
Говоря ангро като нация, нека тези които не се разпознаят в горното не се засягат, а по-скоро да се опитат да увлекат след себе си и останалите, да им дадат пример, да им дадат смелост.

Какво значи да си гражданин (за мен)?!

Да си гражданин значи винаги да се противопоставяш на престъпните практики, които виждаш по време на работата си, независимо къде и какво работиш – дали в съда, дали в кварталната бакалия, дали в телеком, дали в училище, дали в завод за плочки.

Да си гражданин означава да се бориш за правата си и не само за своите лични права, но и за правата на всички, които имат твоята съдба. Да речем когато тръгнат да уволняват твой колега да не се правиш, че не го познаваш и да го предаваш, а да застанеш до него и да го подкрепиш. Защото днес е той, но утре ще си ти. Точно днес се сетих за откъс от едно интервю с Цветан Василев и по-скоро за коментара отправен от един негов сръбски приятел по повод българите – цитирам съвсем по спомен „Какви хора сте вие българите?! Идвате тук целувате ръка на този човек, после се връщате в България, забивате му нож в гърба и след месец сте пак тук да му целувате ръка и да му искате пари?!“ … коментара на журналиста беше, че се е почувствал неловко, омерзен и тъжен … Но защо?! Това общо взето е практика на територията … с хората сме докато те са ни удобни, докато имаме полза от тях, докато ни носят някакъв дивидент, докато можем да се изфукаме … „с еди кой си сме си близки“ след това се опитваме да се правим, че не ги познаваме … в най-добрият случай. Тук вече освен да си гражданин е нужно да си и човек, но летвата е прекалено висока и за нея ще говорим друг път ….

Да си гражданин значи когато ти откажат неправомерно услуга или пък някакво твое гражданско право да не се свиваш и да си траеш, да не се боиш, а да се бориш – с всички дадени ти от закона права. Да ги търсиш, да ги отстояваш, да ги изискваш, да ги контролираш!

Да си гражданин значи да не си затваряш очите, когато виждаш че някъде се върши престъпление, кражба, че някой печели на гърба на другия, че някой злоупотребява с правата или пък свободите на другите, да ги защитиш, а не да им обърнеш гръб и да се направиш, че не виждаш техният проблем … защото в един момент той ще стане и твой, но и не само затова.

Да си гражданин означава, да чистиш след себе си, когато изцапаш, да си платиш, когато счупиш нещо, да си купиш билет, а не да се возиш гратис, да посадиш дърво, вместо да отсечеш, да градиш, а не да рушиш съграденото с труд преди теб, да запазиш, а не да затриеш държавата си, да излезеш на улицата, тогава, когато се опитат да ограничат правата на децата ти, твоите, на съседа ти, независимо каква е неговата расова, религиозна, етническа или пък друга разлика с вас.

Да си гражданин означава, че даваш пример и на децата си, на децата на съседите си как и те да са граждани!

Да си гражданин въобще е задължаващо и изисква известни усилия, да си крепостен е малко по-лесно …
Не се обиждайте, когато ви наричат крепостни, защото често това е самата истина.

Опитайте да сте граждани.
Защото да си гражданин е привилегия, която трябва сам да си завоюваш!
Изисква само малко смелост и да си припомниш, че имаш достойнство и чест!

Последна спирка, моля напуснете влака!

Резултат с изображение за апокалипсис

Стигнахме драги ми телеслушатели и радиозрители.

Не вЕрвате ли?!

От новината за пребитите майка и дъщеря, нотариуси на вас ви се стори по-важно кой и защо ги е снимал, кой и защо си е извоювал 5 минути слава, кой и защо е решил да ви покаже тази грозна гледка, защото ако я беше скрил тя вероятно нямаше да съществува!? От коментарите под снимките можеше да разберете и че малко по-малко от половината смятат, че са си го заслужили!
Защо ли?
Ама как защо?!
Нима не знаете, че всичката „юристка мафия“ е такава – измамна и тях ги интересува само да грабят народа, да не дава господ да имате нужда от тяхната защита, защото тук е джунгла и се живее по законите на джунглата. Всеки се защитава сам с юмруци, боксове, павета …

От новините за безпрецедентният опит да скрият от вас причините за фалита на КТБ и най-вече последиците за всички ни, на вас ви се стори по-важно, кой, къде, колко и за кого е поръчвал суджуци и стигнали ли са те до адресата си или не.
Когато КТБ фалира пак част от това същото общество злорадстваше – ми да така им се пада на теЯ, дето имат повече, че чак и в банка са го вложили и то не в коя да е. Все едно всички сте експерти по банково дело и знаете коя е по-добрата банка. Нищо де сега има и други, в които не е добре да влагате пари, ама щото не съм експерт не ми е работа да ви ги обаждам, пък и така и така стигнахме, нали?

От новините за бежанците, които бягат от войната, и се опитват да спасят семействата и децата си, изоставяйки домове, уют и топлина, покъщнина, пак част от хората видяха едни хора дето сигурно са си го заслужили, защото са с различен цвят на кожата си и изповядват друга  религия. Нищо, че ние вече сме тотални безбожници и нямаме страх от бога …
Но не видяхте новините за подчинените на един зам.премиер, който се бори с бежанците като последният ленинградчанин пред немските танкове, които на свой ред участват в трафика с бежанци и им организират канали и каналчета, ограбвайки последните им стотинки, за да ги преведат уж … на едно по-добро място. Или пък шофьорите на въпросните бежанци, които ги оставиха да умрат бавно и мъчително от задушаване, защото са гадове, но парите им не са гадни ….

От новините за протестите на и опитите на ромите да се опитат поне малко да привлекат вниманието към себе си и тежкият си бит, вие видяхте само едни мръсни, мизерни, крадливи и грозни хора, които се срамите да наречете свои сънародници, но не ви е срам от това, че те вършат мръсната нископлатена и нежелана от никого работа. Обвинявате ги че крадат и просят, но не сте готови, да им помогнете да намерят почтена работа, да образоват децата си и да ги приучите бавно и полека към живота, който смятате за редно да водим всички.  Вие ги искате на сапун, защото са различни. А тези, които са образовани и интегриране се опитвате да не видите, защото са ви трън в очите.

От снимките на прайда се мъчехте да изнамерите и да ни наврете в очите някой с пера завряни незнам си къде всеки според нивото на фантазиите си и макар такива да нямаше не се посвенихте да вдигнете на раменете си невинни деца с лозунги да ви върнат дъгата!
Защо?!
Защото тези хора искат чрез тази си артистична и символична проява да привлекат вниманието ви към това, че ги има на тази земя, че съществуват, че искат нищо повече от това, което искате и вие – право да бъдат с любимия си човек, право да наследяват, осиновяват, обичат … да живеят … нормалният живот, на който вие имате право по рождение защото те са различните ….

От новината за нелепата смърт на Виола или на обезобразената приятелка на Динко, вие видяхте само жени, които си го заслужават!
Те със сигурност са си го търсили – тези мръсници, защото са били поддържани и красиви или напротив, защото не са се поддържали на ниво и са ходили като повлекани, защото вероятно са кръшкали, защото вероятно не са правили нужното количество мусака, секс или пък не са приготвяли любимите чехли на половинките си и защото вие сте над чуждите семейни скандали.

От историята с мъчителният опит за дебют на една непълнолектна девойка вие видяхте нелицеприятният и клип, чухте вулгарният и текст, но дали чухте бащата, който макар да не вижда клипа, каза истината за това, в какво се е превърнала публиката у нас … Каза истината, такава каквато е, че за да пробиеш у нас, трябва да заложиш на грозното, на пошлото, на границата с порнографията, пък ако имаш късмета да се утвърдиш, тогава може да почнеш да правиш стойностни неща. На мъдростта на 14 годишната бъдеща звезда, заявяваща уверено – аз не съм такава в живота и не съм възпитателка, не карам никой да ми подражава, но живота те принуждава … Уви истината в тези думи е болезнена и категорична, независимо колко не ни харесва това.

От историята с президента заснет в нелепо облекло, поза и обкръжение вие видяхте модната му безпомощност и очевадната липса на ПР-и в близкото му обкръжение, но не се запитахте какво може да се направи за стотиците деца, изпаднали в нужда и крайна бедност или пък жертва на насилие.

За децата, които поради различието им линчувахте и изключихте от училище, за да не пречат на вашите – възвисените, умните, красивите, недостижимите.

За децата, които понеже не ви засяга пряко не се застъпихте когато ги изгониха от отборите им, от групите им, защото вие ще си трайкате и днес и утре, щото знаем – да не стане по-лошо, да не бутнем властта сега, щото съвсем ще стане кофти. Защото вие си получавате, каквото ви е нужно, какво да направите сега, че до другите не стига. Защото това, че някой е решил днес да ви подаде ръка не ви задължава да го помните и уважавате, далеч по-лесно е да го оплюете и заклеймите като „уронващ престижа“ на тези, които ви използват.

За стотиците децата, за които не ви пука, че родителите им изнемогват, за да подобрят поне малко специалните им нужди, породени от физически или психически проблеми в развитието им – защото според вас тези деца нямат място на този свят! Те са ненужни, те са бреме, защото просто техните родители са изтеглили късата клечка, но вие сте далеч над нещата.

Имам една добра новина за вас!
И тя е, че май стигнахме последната спирка – превърнахме се в общество, в което образования е виновен, че е образован, човека с вкус и обноски е сноб, състраданието е недостатък и ужасно бреме, правосъдието се определя от това, с кой играете мач или на кой носите суджук.

Така че, слизайте мили мои телеслушатели и радиозрители, четете, слушайте и гледайте свинските медии, пращайте редовно на майната си всеки, който не мисли като вас, и който се опитва да извади на бял свят истината, такава каквато е, а не каквато е удобна на вашите аватари!

Сипвайте си вечер по една ракийка, прокарвайте я със суджуче и вие сте хора, побийвайте редовно жените и децата, за да не се намери друг да ви ги бие … и се не бойте.
Следващият влак е там някъде в тунела, дали ще стигне или не до последната спирка и дали ще има билети и за нас не е ясно, ама ние зор нямаме, я вижте какво си ни е тук в страната на анцузите, магнолиите, суджуците, където всички сме възвишени, равни, ПР и модни експерти и сме извисени поне глава над другите …

Даже и билетите няма кой да ни провери … щото Перата учи за вишУ, а Динко може би е на море след като е превъзпитал работниците си и си търси поредната изгора, на която да изправя силикона …

Пътят на светлината

„Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да ги различиш“… Кристиан Таков

 

Снимка на Christian Takoff.

 

Стоя под неподозирано леденият юлски дъжд, но не ми е студено …
По страните ми се стичат сълзи, в началото се опитвам да ги скрия, неудобно е някак … но след малко виждам, че няма смисъл, защото очите на мнозина ни са тъжни, насълзени, но и някак променени.
Защото ние вече знаем!

Знаем, че страха може и трябва да бъде победен и това е урока, който ти ни даде!

Стоим на дълга опашка, за си вземем последно сбогом с човека, който успя да преведе мнозина от нас на светлата страна на силата.
Той беше точно като по-големият брат, който ти показва със запалено джобно фенерче, че тъмнината не крие нищо по-различно от светлината, освен страховете ти и че за да победиш страха, просто трябва да му обърнеш гръб!
Естествено това е много по-лесно, когато имаш този по-голям брат и неговото фенерче …

„Не се плаши от тъмнината … запали свещ!“, казваше Кристиан!

Сещам се за едно негово признание, което е толкова близко до сърцето ми, може би защото казва всичко, което бих казала и аз за себе си : „…по отношение на семейните ценности аз съм консерва, по отношение на личните свободи аз съм либертарианец, по отношение на културата аз съм левичар, а по отношение на морала съм екстремист.“, може би с разликата, че като стил и финес, той все пак беше наистина трудно достижим с онази непринудена и някак ненатрапчива, но може би точно за сметка на това още по-силно въздействаща осанка.

Извисяваше се!
Това е определението, което може да бъде дадено за него.
Извисяваше се и приживе, извисяваше се и сега, в мрачният дъждовен следобяд, когато и времето сякаш скърбеше за него, а и с оглушаващият опит на враговете му да се направят, че никога не го е имало! Което показа, колко много всъщност продължава да ги плаши този рицар в бели доспехи, този рицар на честта, на тънката ирония и на точната дума!

„Нещата започват с малкия компромис – вие го знаете. Благодаря, че не сте го направили.“, казваше той окуражавайки студентите от 272-ра аудитория по време на протестите им срещу Орешарски
Няма да го направим! Благодарим ти за този урок!

Незабравими ще останат неговите лекции и публични беседи, като тук ще посоча само тези, които са най-силно увличащите поне за мен, като тази  пред Абсолвентите във Великотърновският университет   

от 5 юли 2014 година;

Както и лекцията му доц.Кристиан Таков пред Студенти от Великотърновският университет  от 9 май 2016, от която лично аз си извадих тази така дълбока по съдържание реплика „…когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, тогава краят е близо!…“ ;

Лекцията му за справедливостта  от 29 октомври 2016 година;

Резултат с изображение за лекции Кристиан Таков

Както и речта му на учредителното събрание на   ПП Да, България!

Той казваше „Имам три мечти : Мечта за справедливост, мечта за почтеност и мечта за знание!“ в своята беседа Говорим за България от 9 декември 2016 година

Да, това са и нашите мечти!

Вчера четох спомените от мнозина за него и много ме впечатли една история, на човек, който е бил с него в казармата Маргарит Абаджиев, който разказва следното: „…Школникът Таков свиреше в тъмнината на прашното пиано. Той, очевидно, не бе непреклонният защитник на Родината с два пръста чело, широки плещи и стиснати устни, любим типаж на онези години от „диктатурата на пролетариата“… Не, Кристиан дразнеше разните фатмаци и „бригадири на трудови колективи“, които се приближаваха до такива като него и им подхвърляха злобничко: „А бе, личност!“…“ – въпреки мъката се смях с глас представяйки си цветно гореописаната сцена!

Да, да си личност е дразнещо, в една държава, която целеше на първо място да заличи и унифицира дори и последният намек за мислене, лично мнение, камо ли извисеност над заобикалящите ви.

Молбата ми е към по-младите ми читатели, прочетете всичко написано от доц.Кристиан Таков – неговият Блог

Страницата му във ФБ Christian Takoff

Както и всичко излязло изпод ръката му, до което можете да се доберете!
Четете, мислете и опитайте да се доближите до начина му на мислене, до смелостта му, до непремиримата воля, с която не спря да се бори, което най-вярно се илюстрира с тази му мисъл „По-добре да умреш в името на нещо, отколкото да няма в името на какво да живееш“

Последният му пост, написан само ден преди смъртта му, отново е посветен на това да не се поддаваме на опитите да бъдем сплашвани, манипулирани и мачкани!

Съчетание от смелост, изисканост и неотстъпчивост!
Това беше мотото на предаването на Люба Кулезич, посветено на Кристиан!
Вижте го, едно от малкото които наистина си струва да видите!

Благодарим ти, Крис!
Благодарим ти, че ни показа пътя!
Благодарим ти, че запали фенерчето!

Мнозина писаха и говориха за него след непрежалимо ранната му загуба и имаше наистина грабващи душата постове, които просто допълват картината, затова колко беше силен и многоцветен, колко високо беше!

„Който засажда дърво, знае, че друг ще ползва сянката му“, това казваше Кристиан, нека не забравяме и засадилите дървото, но и да не спираме да го поливаме, защото сянката изисква грижа!  

Важното е, да го запазим жив в сърцата си!
Важното е, да не забравяме уроците му – да не се боим, да не спираме да се борим, да не преставаме да вярваме!
Всичко зависи от нас!

Светъл път на светлата ти душа!
Сбогом, Кристиан!

Мълчанието на агнетата ….

 

 

За огромно съжаление явно за част от опонентите ни, този филм не е никак забравена класика … а си е направо дежавю.

И днешната ми изява няма да Ви хареса, също както на няКОИ не им хареса и предишната до степен да ангажират общите ни познати да ме уведомят за това …

Снимка на Elena Hadzhigenova.

Повода за нея е снощният опит за отговор на председателя на Българската Конфедерация по Кик Бокс и Муай Тай в предаването Честно казано с Люба Кулезич , в което един добър човек се опита да убеди останалите, че е учуден от „внезапното“ дразнение на хора, сочещи му проблемите в собствената му федерация.
Като цяло изпитвам уважение към г-н Меламед, макар и за неща, които нямат връзка с Кик Бокса, както и той самия, но в случая отдавам неубедителното му участие на липсата на време да се подготви по-добре.

И тук ще дам линк за голяма част от фактите към  Презервативите в спорта, това прелюбопитно четиво, което може би ще опресни паметта на някои от управляващите представители на Конфедерацията по кикбокс и муай тай.

Зад всяка една от тези истории седи име, седи лице, седи човешка и най-вече седи детска съдба, господа!

Вие вероятно не ги помните, защото в снощното си интервю се опитахте да го изиграете доброто ченге. Но доста от останалите ги помним! И точно затова Ви казваме отново

#нямадамълчим

За съжаление (Ваше) в днешно време източниците на информация са широкодостъпни, а не са само Хоризонт, БНТ и Работническо дело! Всеки, който проявява интерес може да провери в широкото нет пространство, как точно стои въпроса с турнирите в Тайланд, от името на коя точно международна федерация се организират, имат ли статут на Световни първенство  и т.н.

Също така искреният опит да се изиграе учудване от дразнението на „врага с партиен билет“ в лицето на международният съдия А клас на WAKO  Николай Хаджигенов издишат.
Ама издишат Ви казвам като гума попаднала в яма на околовръстното.

Наистина ли за пръв път чувате, че се оплакваме ?!

Е, приемам го в духа на добрият тон, за да не навляза в излишна дребнавост, та за да помогна и да освежа паметта Ви ще дам само няколко примера :

Порното в спорта – а именно публикацията, от която започна всичко, както вероятно внимателният читател би забелязал, и датата на публикацията, която е 7 май 2015!

Апропо след горната статия влязохме в графата „враг на народа“ и бяхме помолени учтиво да я махнем, като след също така любезният ни, но твърд отказ да го направим нещата започнаха лекинко да се променят ….
Лекинко, лекинко …. недостатъчно лекинко …. но все пак нали сме нинджи няма да се оплакваме от всяка дреболия ….

Следващата статия, която се опита да привлече вниманието на Федерацията беше Обратната страна на медалите – както също е видно датата на публикуване е 7 юни 2016!

Някъде след тези публикации чух зад гърба си реплика от един от водещите треньори по повод  „Фамилия Хаджигенови“ , която гласеше следното „И, кво ся – ние тренираме Хаджигенови и те тренират нас?! Така ли?“

Уви, не е така …. ако беше така нямаше сега да пишем тези редове, защото и с този треньор се опитвахме нееднократно да си сверим часовниците, но уви не живеем на една планета … камо ли в един часови пояс.

Същите тези треньори и част от съотборниците на един от състезателите, който пострада сериозно в чужбина и които не намериха дори една дума за него …. Дума!
Не говорим за нещо повече, та дори и да беше театрално и изиграно …. не, вместо това се направиха на нечули и неразбрали … явно тази тактика е практика във федерацията!

Изобщо няма да отваряме дума пък за очеизваждащият конфликт на интереси, член на управата на федерацията да е едновременно и вносител на определена марка екипировка и да принуждава всички състезатели да ползват само нея, след като WAKO официално е разрешил употребата на 6! Марки!
ШЕСТ (6)!

Кое налага да бъдат ползвани само двете внасяни от въпросният член на управлението?!
Вярвам, ще се сетите и сами, няма да Ви отегчавам със съждения по темата.

Е, г-н Меламед, Вие сериозно ли не сте ги чели тези публикации?!

И за пръв път чувате за тези проблеми?!

Да не говорим, че преди да се стигне до тези публикации са правени нееднократно опити да се говори и с ръководството и на клуб Икен в частност и с ръководството на водещи от страна на федерацията личности.

Отправяла съм лично аз в качеството си на родител запитвания по определени проблеми, главно касаещи отношенията към децата към ръководството, в резултат на което беше организирана „среща“, на която за пореден път бе направен опит да бъдем сплашени и да ни се намекне, че „като не ни харесва ….“

По същият начин както сега се опитвате да сплашвате хора, които не ви „играят по свирката“.
По същият начин в момента малцината родители на деца състезатели в представителният отбор на страната не смеят да реагират и да взимат страна. Защо ли?!

Най-страшното е г-н Меламед, че и в момента има доста обезпокоителни случаи свързани пряко със състезатели от федерацията, за които вероятно също „не знаете“, така че ако Ви интересуват моля Ви потърсете контакт с мен, за да Ви уведомя надлежно преди да е станало наистина късно за някои от децата ….

И за да приключим (засега) оптимистично, приемете личните ми адмирации към ръководството на федерацията по отношение на някои от последните новини, които видях на страницата им – за част от които се опитвахме да ги убедим, че са добро решение още … 2011 … 2012?! Все пак имаме напредък!
Има няма след 10 години вероятно и за друго ще сближим позициите си, в името на останалите 100 -на състезатели!
И също така поздравления, че правите всичко възможно да лишите федерацията от един от двамата и съдии с най-висок международен клас! Това би донесло огромни ползи на отбора, на федерацията и на престижа на всички ни!

 

 

„Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да ги различиш“…  Кристиан Таков

 

*под чертата колкото и да е нескромно ще си позволя да се самоцитирам с едни нещица писани от мен в далечната 2008-ма, а именно :

„Позволявам си да дам няколко съвета за да разпознаете по-лесно треньора умеещ да работи с деца.
1. Задължително отделя достатъчно време на загрявката на всяка мускулна група;
2. Разделя децата при работа на групи според уменията и опита им;
3. Разговаря и обяснява внимателно със спокоен и равен тон – не крещи, не се кара, не избухва;
4. Разяснява търпеливо и обстойно правилата и набляга на опасните моменти, както и на тънкостите за изпълнение на движенията – особено е важно да ги показва лично!
5. Наказва тези, които не изпълняват указанията му;
6. Въвежда новите деца постепенно в материята и им оставя време за аклиматизация към дадения спорт, отбора и ползването на уреди / ако има такива/.“

Надявам се да са от полза на търсещите тепърва треньори.

Източника е от тук

 

**тъй като в тези публикации ние заставаме с имената и лицата си, просто уведомявам „анонимните коментатори“ с мейл адреси kickbosior4e@gmail.com  и други от сорта да не се тормозят излишно и да се занимават с нас 🙂 все пак да сте анонимни, да сте анонимни, колко да сте анонимни в днешно време. Анонимността е доста относително понятие в случай, че в главата си имате нещо повече от кикбокс, пък някои сме учИлИ и друго.